Нещата най-после започнаха да се нареждат – нали знаете лафа, че накрая нещата винаги се нареждат; ако не се наредят, значи това не е краят. Е, при мен краят на несгодите беше дошъл, а с него – и дълго чаканата подредба.

     Накратко – влюбен съм в Рая и най-сетне щях да имам възможност да ѝ го докажа не на думи, а с дела. Много съм добър в планинското катерене, отдавна скитосвам из Балкана, това ми е хоби, защото мразя да съм сам. Чакайте, това не беше много логично – нали сред природата човек е съвсем сам... всъщност не е така. Винаги си намираш за нещо да мислиш, в нещо да се загледаш, с някого да поговориш. Така че – повярвайте, сред природата е много по-весело, шумно и забавно, отколкото в центъра на столицата, да речем, ако това, нашето, изобщо е столица и ако то разполага с център. Така че ще шашна Рая с уменията си на планинец, ще ѝ помогна да изкачи хълмчето (ох, представих си нещо!), ще ѝ налея най-бистрата вода, ще ѝ дам от моите шепи да пие и, дето се вика, така ще успея да я накарам да се почувства предразположено навита. Веднъж пила от мен, и аз ще пожелая да пия от нея. Ще я целуна като продължение на водопоя. Тя ще има още капчици вода по устните си и аз ще ги изпия, понеже ще съм жаден. Тя няма да има нищо против и ще замълчи зачервена. Няма да ѝ дам възможност да умува дълго. А след целувката според обстоятелствата ще предприема нещо по-рязко и интимно. Изобщо – очертаваха се много възможности.

     Цялата ни тайфа се състоеше от шестима души. Никой от тях не ме интересуваше, освен Рая, естествено. Съгласих се да се включа в тая гуляйджийска група само заради нея. Няма да крия, че приятелите ѝ изобщо не ми харесваха. Оня Шол – изобщо не знам защо го наричаха така, беше най-неприятен. Дебел, злокачествен човек с малки тлъсти очички, които вечно плуваха в някаква мъчителна тъга. И гласът му – все едно всеки момент ще ревне. Вместо да реве обаче непрекъснато изразяваше лошото си храносмилане с мнения от сорта:

     – Това не е елегантен начин да съобщиш на някого, че е глупак! – по повод на намека ми към Рая, че напоследък е доста мълчалива.

     Или:

     – Сексизмът е проява на лош холестерол, съчетан със силно увеличена простата! – това пък във връзка с изразеното от мен на висок глас становище, че косата на Рая е възбуждаща.

     Странното бе, че всичко го намираха за забавен и все му споделяха по нещо, което уж трябваше да бъде тайна.

     Гого, другият член на обществото ни, беше полуидиот, обожаван от жените. Ревнувах Рая от него, той ѝ обръщаше прекалено много внимание и се страхувах, че интересът му е споделен. Отличаваше се с пълна липса на чувство за хумор, през повечето време мълчеше, но когато все пак се налагаше да каже нещо, винаги го придружаваше с ръкомахане и неизбежното заключение:

     – И така да края на света...

     Което си беше направо трагично от езикова гледна точка. Представете си само какви ги говереше, когато например се опитваше да си поръча нещо за пиене:

     – Едно уиски, фъстъци и така до края на света, моля.

     Келнерът молеше за уточнение на поръчката. Често се случваше да стане свада и дори размяна на предупредителни удари, защото някои хора извън нашия кръг намираха поведението му за обидно, а думите му тълкуваха като пожелание за скорошна смърт. Никой не питаше Гого каква е причината да украсява речта си с този израз. Никой не питаше Гого за нищо. Защото не искаше да чуе отговора с неизбежния трагичен завършек в края. Мразех го заради Рая. Тя не общуваше много-много с него по обясними причини, но бе прекалено и подчертано ласкава.

     Евдокия беше красавица. Беше по-хубава от Рая, по-добре се обличаше от нея и се открояваше с чувството си за чест. Все я избиваше на чест. Казваше че затова сменя гаджетата през месец: в името на своето достойнство и на гордия си нрав; бас държа, че беше още девствена и най-вероятно възнамеряваше това да си остане така поне в близките двайсетина години. Очевидно това за нея беше въпрос на чест. А и мисля, че нямаше никакви гаджета.

     И накрая – Екатерина, която ние всички наричахме Тера. За нея нищо лошо не мога да кажа, така че няма да казвам нищо. Беше безлична, основателно скромна и съвсем прозрачна. Винаги ѝ личеше, когато ѝ е скучно, когато ѝ се ходи до тоалетна или когато е неразположена. А тя винаги беше в едно от тези състояния.

     Като изключим факта, че бяхме на една възраст, между нас шестимата нямаше нищо общо и затова бяхме неразделни, мъкнехме се навсякъде заедно, при това почти всеки ден. Не работехме, поне нищо сериозно, но за сметка на това намирахме начин да се снабдяваме с достатъчно пари, за да гуляем. Бащата на Шол беше бакалин, майката на Рая – банков директор, вуйчото на Гого – остарял, но корав деец от подземния свят, за роднините на Евдокия нищо не знаех, защото достойнството ѝ не позволяваше да ги обсъжда публично, а състоянията на Тера бяха толкова отчаяно постоянни, че тя нямаше нужда от почти нищо. Що се отнася до мен, винаги намирах начин да получавам социални помощи, понеже ту започвах работа, ту ме съкращаваха или нещо такова; най-често – нещо такова. Така че не страдах финансово.

     Но не бях лишен от страдания – въпреки опитите ми Рая не даваше признаци за сближаване. Хубаво стана, че най-после се решихме да отидем на излет в планината. Интересното е, че го предложи Шол делебакът. Каза:

     – Не намирате ли, че в края на лятото е хубаво?

     Евдокия се съгласи, тя беше и романтична на всичкото отгоре:

     – Светлосенките са удължени, листата на дърветата посърват, а вятърът духа по-убедително... Насърчително някак.

     Рая добави:

     – И навсякъде цари някакво тревожно усещане.

     За да ѝ се натегне, дори Гого отбеляза:

     – И така до края на света.

     Тера отиде до тоалетната, за да даде по този начин израз на съгласието си.

     Аз нищо не казах, защото не очаквах подобно развитие на нещата. Разговорът беше блудкав и обичайно скучен, предполагах, че ей-сега някой ще предложи да пием бира или цитронада в някое барче, но вместо това Шол продължи разсъжденията си за красотата в края на лятото така:

     – Предлагам да отидем на екскурзия в планината.

     Реших, че това е дебелашка шета – човек с подобно тегло нямаше как да има такива желания. Но после го погледнах и го съжалих: малките му безцветни очички така лъщяха, сякаш в тях се отразяваше повърхността на топла пача; желанията винаги са по-големи от нас, знаех го, но по-голямо нещо от Шол трудно можех да си представя. Е, вече си го представих – това беше желанието му да отиде на екскурзия в планината.

     – Имаш предвид – с раници, като туристи ли? – оживих се. Планината беше моя територия. Щях да им покажа кой съм – никой не ме беше виждал да играя на мой терен, щях да имам възможност да блесна, най-вече пред Рая.

     Шол кимна, Гого – също, а Тера се върна от тоалетната в друго състояние, но в същото настроение. Евдокия плесна с ръце.

     Ето така взимахме ние решенията – с консенсус.

     След седмица всичко беше уредено. Щяхме да спим в една прилична хижа. До началото на туристическия маршрут щяхме да отидем с бус, който майката на Рая, банковата директорка, щеше да ни предостави. Пари, както винаги, намирахме, друго не ни трябваше.

     И така, точно в осем и тридесет сутринта аз чаках приятелите си на уреченото място. Уж не бях подранил, но нямаше нито бус, нито друг член на групата. Нищо, реших да почакам. Минаха десет, после петнайсет минути. Нещо понамирисваше, но миризмата не идваше от мен. Набрах телефона на Рая – не ми вдигна. Странно. Сигурно си е забутала устройството някъде в раницата и не го чува. Предположих, че тя ще дойде направо с буса на майка ѝ.  Реших да звънна на Тера и тъкмо набирах номера, когато Рая ми върна обаждането:

     – Няма да мога да дойда. А и с буса нещо се обърка. С други думи – карайте без мен.

     Такава си беше Рая – не даваше обяснения. Знаеше за чувствата ми към нея и ме въртеше на малкия си пръст. Не знаех какво да кажа. Все пак вероятно трябваше да ѝ споделя, че страшно съжалявам, че без нея екскурзията няма да е така весела и нещо от тоя сорт, обаче думите бяха заседнали в гърлото ми като тапа и не искаха да мръднат от там. Тя затвори.

     После се обади Гого и ми съобщи нещо, свързано с края на света. Жегна ме мисълта, че тия двамата са някъде заедно и сега ми се подиграват, знаейки, че вися като сопол да ги чакам.

     Евдокия я болеше коремът, Тера беше в състояние... Един през друг се изредиха да ми се извиняват. Ама чакайте малко! Защо всички се обаждат тъкмо на мене? Откъде знаят, че само аз едничък ще изпълня уговорката ни и стоя чинно на мястото, където се уговорихме, в уречения час? Значи цялата група е решила да ми върже тенекия... Това беше очевидно.

     Е не цялата. Към девет и нещо, едва тътрейки се, запъхтян, пред мен се изля Шол. Носеше раница, която предвид обема на тялото му, стоеше на гърба му като детски сак.

     – Малко позакъснях. Ама бързах. Много бързах.

     Казах му как стоят нещата. Той се зарадва:

     – Това е прекрасна новина. Хич не ми се ходеше на планинско катерене. Аз да не съм коза?

     Не приличаше никак на коза.

     – Тогава защо го предложи? – изсъсках навъсено.

     – Защото бях сигурен, че никой няма да се съгласи. И се оказах прав. Нали така?

     Побеснях, обаче нямаше какво да кажа. Така беше. Тоя водевил с консенсуса се оказа кьорфишек. Мъничките мазни очички се впиха в мен и мекият глас на шишкото прозвуча съвсем убедително:

     – Виж какво, ето как стоят нещата. Евдокия е влюбена в теб и страда; знае, че цялото ти усилие е заради Рая. Как очакваш да дойде? Тера винаги е в такова състояние, че не е в състояние. А аз дойдох от съжаление. Да ти го кажа. – Шол помълча малко и добави: – В сака нося два сандвича с пуешко и две бири. Още са студени. Бирите, де. Искаш ли?

     Отказах. Нещо все пак не ми беше ясно. След малко Шол разпръсна мъглата в главата ми с думите:  

     – Нищо, поне след седмица ще празнуваме годежа. Ще имаме повод да похапнем хубаво. Тайфата ни ще се порасне с още един член.

     Нищо не разбрах.

     – Защо? – изсъсках пак.

     – Рая е бременна. Ще се венчаят с Гого. Няма как да не ни поканят, нали така?

     Както казах, нещата винаги се нареждат накрая. За съжаление – невинаги както искаме. А може пък това да не е краят.