7.06.2022 г., 19:39 ч.

Несподелености 

  Проза » Разкази
633 0 2
8 мин за четене

Минават почти осем месеца, откакто той заминава, преди да подновим комуникацията си. Първият път, когато се чуваме, влагам толкова енергия в това да прикрия вълнението си, че дори не си спомням за какво говорим. Едва когато затварям и поглеждам екрана, на който е изписано, че връзката е продължила повече от два часа, си давам сметка, колко много ми е липсвал.
Прекарах доста време, убеждавайки се, че въобще нямам право да ми липсва, защото, когато той замина, бяхме просто добри познати. Но тези ми убеждения не промениха особено тъпата болка, която усещах при мисълта за него. 
Сега се чуваме почти всеки ден, не мога да откъсна мислите си от него – дърпам ги отривисто да се върнат, но те не слушат и тичат весело пак при него. Вълнуват се, той се прибира след месец. Цялата надежда на света се е побрала сега в младежката ми душа и реди картини на дългоочакваната ни среща. Не съм го виждала от десет месеца. Иначе казано, липсвал ми е цели десет месеца.


×××


Лято 


Музиката от сцената е силна, но гъмжилото от хора, заобикалящи ме, сякаш създава по-големия шум, сред който всичко, на повече от ръка разстояние, се губи. Затова и не забелязвам  появата му. Разбирам, че е дошъл едва когато е вече зад гърба ми. Разпознавам гласа му мигновено, обръщам се уж неволно и му се усмихвам.
Той улавя усмивката ми и се ухилва на свой ред. Не си казваме нищо макар в главата ми да се развиват поне пет сценария на хипотетичния ни разговор, който така и не се провежда. 
Не минава много време и музиката отново ме придърпва към себе си в групов и едновременно много интимен транс. Почти забравям, че той е някъде зад мен – следи движенията на тялото ми, слуша шегите ми и ако поиска, може само да протегне ръка и ще докосне моята. 
Когато концертът приключва, него вече го няма. Отправям се с приятели към изхода, когато телефонът ми звъни и знам кой е много преди да извадя устройството от джоба си и да погледна екрана. 

 

Есен 


За първи път се зачудих кой стои зад повечето пиянски игри, които играем по купоните, една октомврийска вечер. Сгушени на бял диван, по който роним трохи от шоколадови мъфини, някой предлага да играем на параноя. Правилата са прости – задаваш въпрос на другарчето до теб, а той отговаря на глас с името на някого от групата. След това се хвърля монета. При ези – казваш зададения въпрос на глас, тура – никой не разбира какво си попитал. Въпросите са разнородни – кой би изневерил, кой би влязъл в затвора, или кой би бил най-успешен... Незнайно защо, когато чуеш собственото си име в отговор, в главата ти излизат най-лошите въпроси... 
Не мисля, че нещо, в рамките на тази игра, би ме жегнало, докато не идва неговия ред. Момичето от дясно му задава въпрос, на който той леко се разколебава, тя го окуражава с думите "хайде, бъди честен", на което той отвръща
"Добре, в такъв случай казвам..." След това прозвучава моето име. 
Монетата вече е във въздуха и аз знам, че въпросът ще бъде повторен на глас много милисекунди преди тя да падне.


Зима


Толкова пъти го сънувам и така рядко го срещам на живо, че вече всички моменти на взаимност ми се струват въображаеми. Може би всъщност никога не сме били заедно в колата – той, захлупен с розовата ми зимна шапка по средата на лятото, а аз, смееща се на седалката до него. Може би никога не сме лежали на пода в студиото му, след като сме свирили с часове, за да говорим за нещата, които ни плашат и тези, които ни вдъхновяват. Той никога не е докосвал кичури от косата ми, както и аз не съм притаявала дъх при вида на ръката му, толкова близо до моето лице. Може би нищо от това не се е случило, или ако е, то то е било в някоя далечна паралелна вселена, но не и в тази конкретно. 


Пролет 


„Всяко зло за добро“ е може би любимата ми поговорка, представяща българската ни народопсихология. Така се случи, че разбрах истинското ѝ значение, едва когато бях на хиляди километри от дома, в чужда държава, без да имам къде да живея за постоянно. Бях напуснала старата си квартира преди да съм намерила новата. Затова от една седмица съм се настанила в хола на една приятелка. Късметлийка съм , че имам близки хора, при които да остана, но страхът, че няма да си намеря квартира, е по-силен от чувството на благодарност, че има хора, които ми помагат.
Сутрин е, пием кафе и моята приятелка пали цигара, когато отронва със закачлива усмивка „трябва да ти кажа нещо“. 


Лято 


Уговорката ни е да се срещнем на бялата палатка по средата на парка, но хората са много и щъкат бързо във всички посоки, така че ми отнема известно време да различа фигурата му. Той на ме забелязва. (Сякаш никога не го прави.) Едва когато докосвам рамото му, той се обръща, а по забавените рефлекси, разбирам колко е пиян. Погледът му  е така мътен и така настойчиво вкопчен в моя, че се усещам притисната без той да е казал или направил нищо. Следващите петнадесет минути прекарвам в опити да открия приятелите му, които да го приберат вкъщи. Той, на свой ред, се опитва да ми каже нещо, но думите са просто фрагменти от накъсаната от алкохола му мисъл. Секунди преди приятелите му да се появят и да го поемат от ръцете ми, той се втренчва сериозно в мен и отронва "наистина трябва да ти кажа нещо". Очаквам всичко друго, но не и прошепнатото "страшно си красива..." Никога не го повтаря – нито трезвен, нито пиян. 

 

Есен 


Ези. Въпросът трябва да бъде повторен на глас. Такива са правилата. Той се бави с отговора, сякаш да създаде впечатлението, че му е неудобно, но когато заговаря, гласът му е уверен и невъзмутим: „Кой от групата е най-вероятно да се откаже от музиката под натиска на средата и хората?“ Повтаря моето име като отговор. Всички мълчат. Отнема ми няколко секунди да дръпна мускулите около устата си в нещо като усмивка, която би трябвало да отмести вниманието от очите ми, които не могат да скрият обидата и болката от думите.
Порой от мисли залива съзнанието ми. Всяка от които подлага под въпрос самочувствието и представата ми за мен самата като цяло. Нараненото его е като някое свръхактивно дете, щура се сляпо, накъдето му видят очите. Родителите му викат по него, но то е като отвързано животно, трябва да изразходи насъбралата се енергия.  Отнема му малко време да се умори и да спре задъхано пред следния болезнен въпрос, който дълго време след това ще си задавам – Лежали ли сме, наистина, някога на пода в студиото му? С други думи, поглеждал ли е някога очите ми докато свиря?  Не е, нали? Иначе щеше да знае. 

 

Зима 


Дните никога не са били така дълги. 
Има едно определено "дълго" за дните,  които прекарваш далеч (от вкъщи). Има едно определено "студено" за зимите, които посрещаш в чужди домове.
Сутрините са без слънце, а нощите без край. 
Почти не го виждам в университета. А когато това се случи, разменените думи са немощни,  някак хилави, изстинали и празни – сякаш цялата близост помежду ни е останала в някоя лятна вечер. Преди ни деляха хиляди километри, а разпознавах усмивката на лицето му само по слушалката на телефона. Сега ни делят няколко сантиметра, а не разчитам нищо от лицето, което виждам пред себе си. 
Парадоксални са пространствата, които делят човешките ни взаимоотношения. 

 

Пролет 


Следва история от преди шест месеца, когато на партито по случай рождения ѝ ден, едно момче от компанията е останало с нея дълго, след като всички други сме си тръгнали. Казва, че е бил нежен, когато се пресегнал да я целуне. Бил е спокоен, когато ръцете му започнали да описват кръгови движения по извивките на тялото ѝ . Гласът – груб, но ласките – меки. Все пак е музикант, в много сила (и изключителна прецизност) са тренирани ръцете му. Когато всичко приключило, просто се договорили да го запазят между тях си, за да не е неловко пред другите от компанията. Какво дипломатично споразумение. 

Моята приятелка е развеселена, шегува се, защото е наясно, че още с първото изречение, ще ми издаде най-важната подробност от историята. И независимо, че знам много преди това, се чувствам странно жегната, когато я чувам да изрича името му... Странно, но от всички неща, които се въртят в главата ми точно в този момент, една мисъл ме кара да се разсмея: 
На мен не ми стигнаха две години, за да се осмеля да го докосна по начин, различен от приятелската прегръдка, а на нея ѝ трябват само няколко седмици запознанство, за да има в ръцете си всеки сантиметър от тялото му. 

Седмица преди това, аз стоя на стълбите, вперила поглед във фигурата му на няколко крачки от мен. Сам е. Мога да го дръпна леко встрани и да му кажа всичко за това как се разминахме, и как не спирам да го сънувам, и ми липсва старото ни приятелство, заради което не посмях да направя първата крачка към него. Поемам си въздух, пристъпвам към него и го правя... в някоя паралелна вселена, но не и в тази конкретно. 


Ех, несподелености, как болите...

© Сиана Манолова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??