azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
10.09.2008 г., 22:47 ч.

Нестинарска всеотдайност 

  Проза » Разкази
1036 0 16
6 мин за четене
 

От обич

 и от страсти завладяни,

навярно и душите ни така

изгарят

с нестинарска всеотдайност

върху жарта

на нашите тела."

 

(Георги Братанов)

 

 

Гайда проплака жаловито в нощта. Сякаш привикваше някого  със смесицата  от  меки, сподавени и пискливи до острота тонове... Биляна се разбуди. Едно тревожно усещане се  бе наслоило  в нея през цялата нощ.

- Спи, чедо! - в просъница, гальовно я смъмри майка и.

- Мале, те ме викат. - тихичко, като че ли на себе си продума Биляна.

Всяка нощ, откакто се помнеше, девойката сънуваше един и същи сън... Как при извора на селото, един исполин с благи хрисими очи принася в жертва яре и от кожата му съшива гайда... Засвирва, и в същия миг му отговарят като вопли гласовете на хиляди други гайди, сякаш събрани от цялата българска земя, от целия народ. А после, заедно с гайдата, исполинът изчезва в пламъците на лумналия край извора огън.

След всяка среща  с исполина от съня,  Биляна ставаше все по-тъжна и замислена. През деня захващаше работата си мълчаливо, загледана някъде отвъд високите зидове на Странджа планина. В душата си дочуваше повика от гайдите, оня, тревожещ съзнанието, писък на викащия в беда човек.

- Мале, - обърна се тихо към майка си Биляна - ти в сънища вярваш ли?

- Сънища ли? Та те са като мътна вода... Погубват... Дядо ти Константин им вярваше. Казваше, че Бог  чрез тях благославял живота  на  хората.

- Как, мале?

- Насочвал съзнанието към онова, което е предначертано на човека. Но дядо ти  загина заради тази вяра... Изгоря клетникът... Погубиха  го тези сънища...

- Мен ме викат, мале.

- Кой, чедо?

- Пламъците. - на себе си изрече девойката - Един ден ще ги последвам.

Майка и уплашено сложи ръка на челото на щерка си.

- Ти се разболяваш, чедо. Я върви си полегни. Има кой да ги мисли тези работи. Те не са за  детски главици.

- Аз не съм дете, мале. И болна не съм... И дядо не е бил болен, а просветен...

- Какво говориш, чедо?

- Той е овладял огъня, та аз ли няма да мога. Огънят пречиства мислите,  мале... Освобождава душата... А аз съм зазидана...

Биляна скокна и събу  чехлите си.

- Скоро ще си дойда, мале. - изрече Биляна и хукна нанякъде.

Майка и гледаше след нея с тъжни очи, но се примири с мисълта, че Биляна ще надделее над пламъците.

- Татко, твоята гайда я повика, нали? Или огънят сам я избра... - питаше безгласно майката, взряна в синьото небе. - Е, нека Бог я поведе напред през отворената врата и и покаже нейното предопределение.

Биляна  стигна до извора и натопи уморените си от тичане нозе в бистрата  вода. Отхвърли от тялото си бялата риза и нагази във водата. Двете дълги и дебели плитки затанцуваха  по млечнобялата и кожа. Биляна приличаше на самодива, сякаш не родена от човек, а сътворена  от мистично дихание... Девойката  се движеше леко  по водната повърхност, сякаш че танцуваше... Гайди  отново писнаха... Време беше да се накладе огъня...

Тревите около извора зашушнаха... От храстите до брега изприпка малка бяла козичка и Биляна  се сепна от звънливото и гласче.

- Изгуби ли се? - каза меко Биляна и заилиза  към брега.

Ситни капчици се плъзваха по гръдта и и по кръшния стан... Пред нея скокна момък с дълбоки тъмни очи... Плъзна бърз поглед по тялото на малката самодива и сърдито заговори на козичката, сякаш за да прикрие неудобството си пред женската голота.

- Ха, ще бягаш ли пак?

Биляна  го погледна някак предизвикателно и му се усмихна. Красива беше тая девойка, а усмивката и разбиваше и камъка на парчета...

- Богдане, за тебе жени няма ли, че си хукнал след козичките? - с насмешлив тон изрече тя.

Девойката стоеше все така прекрасна в голотата си, без свян от мъжките очи...

Богдановото сърце отдавна жадуваше усмивката на тая самодива, а и Биляна трепваше, когато той се хванеше на хорото до нея по селските празници.

- Жени колкото щеш, но мен един огън ме гори... Едни очи ме изпепеляват... Очите ти, Биляно...  Жаден съм...

- Пий от извора, за да загасиш жаждата си!

Гайди  писнаха... Невидими ръце заудряха по опъната кожа на тъпана... Обръчите се натягаха... Лумна огън... Две тела преплитаха пламъците на своите души... Палеха и опожаряваха земята... Две дихания,  слети в едно...  Две сърца, биещи като едно огромно и всеопрощаващо сърце... Сякаш че двама души се раждаха отново... Бяха загубили усещането си за реалност... Утихнали бяха всякакви възприятия... чуваха само тъпана и гайдата...

- Богдане, дойде часът... Дядо ме повика... Огънят стои по средата... между небето и земята...

Биляна  целуна Богдан и хукна, без да се обръща назад... Богдан гледаше след нея с топъл поглед.

- Биляно, почакай! Заедно ще преминем през жаравата...

Странджа издигаше снага величествено. Нощта бе огласяна от  „Скопусът"... Разровиха жарта... Въгленчетата червенееха... Биляна танцуваше, преобразена от силата на огъня, сякаш че не бе на себе си... Пред очите и стоеше оня исполин от сънищата ѝ и благо я гледаше.

- Биляно, чедо! - повика я сякаш исполинът. - Само обичта стои между живота и смъртта, между тук и отвъд. Завещавам ти пламъка и... Обичай, чедо, защото обичта спасява, обединява, възражда, освобождава...

- Аз ще овладея огъня, дядо. Защото той просвещава душата...

- Чедо, нека любовта бъде пътека, по която сърцето ти ще намери своя път... Живей, обичай и не пропускай нито един  миг от този живот, защото пропуснеш ли нещо,  няма връщане назад...

Биляна протягаше ръка към някого... Усмихваше се полусънно, в очите и гореше топъл пламък.

- Богдане, време е...  Вратата е отворена... Свободни сме...

 

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??