Старецът се отдели от сянката на дъба и стъпи на пътя. На Нестор му се стори, че е стоял там от часове – той нали все гледаше към града дали не се задава каруцата на брат му – тръгна още заранта, а нещо се бавеше.

  Пътят беше пуст от много време – Нестор знаеше, защото не беше напускал двора, а тоя човек се беше появил сякаш от нищото. Като че ли е бил част от вековното дърво, разперило възлести, изсъхнали клони в началото на селото за гостоприемна прегръдка – да посрещне, приюти и приласкае всеки идващ тъдява странник, да го нахрани, напои, подслони и да си го изпрати сетне по живо по здраво.

  Първа е къщата на младия каменоделец в Беловир – спретната, подредена, с широк двор, ограден с нисък каменен зид, с прихлупената пристройка на работилницата отстрани и кипрата двукатна къща от ломен камък – с червен керемиден покрив, широк, открит чардак отпред и светнали дантелени перденца на малките прозорчета. Там господарка е Биляна, младата му жена, а той така – ката ден в прашната работилница, сред камъните, длетата и чуковете. Знае си занаята, ама и занаятът си го знае и признава – и не само в Беловир, ами по цялото Ястребово плато – надлъж и нашир – из многобройните ястребовски кариери, по села и паланки, из колиби и егреци,  през каменните реки и тучните пасища, та чак отвъд пътя – в миньорското градче Рудари, откъдето е неговата Биляна.

  „Остàви тя питомното, па тръгна да дири дивото, ама нека!“, усмихна се на себе си младият мъж и се загледа във високата, облечена в дълга, избеляла кожена дреха, фигура на стареца. Беше препасан с връв, гологлав, с прошарена коса и брада, с изпито, с хлътнали скули лице и тъмни, някак скръбни очи, гледащи сега строго и изпитателно.

  „На монах прилича, макар да не носи типичното черно расо, но откъде се взе? Манастирът „Света Троица“ е в друга посока, трябвало е да свърне още преди километър, на отбивката за Мочурище. Пеша ли е дошъл? И откъде – в тоя летен пек?“   

  Сянката на дървото отсреща се сгъсти, стана мастиленочерна, а появилият се ненадейно ветрец разклати клоните, сякаш дъбът размаха ръце да прогони някой натрапник. И вече не прегръдка предлагаше сухият неподвижен страж, а сякаш се канеше да сграбчи всеки, осмелил се да наруши покоя на мирните жители на селото.

  „Монах е!“, реши момъкът, зърнал желязното разпятие на врата на високия. „Ама някак странен. Като че е излязъл от някоя книжка с картинки – не изглежда изморен, дори не се е задъхал, а няма други села наблизо. Само Ветрогонци – горе, под Ястребова чука. Оттам тръгва река Криволица, разлива се в Скритото езеро, после се хвърля надолу към Пещерата на седемте потока, събира водите им под земята и излиза отгоре, продължавайки към трите махали на Беловир, вече широка и укротена.

   Нестор бутна ниската дървена вратня, дръпна желязното резе и пристъпи към пътника.

  – Добър ден, дядо – каза учтиво и сведе глава. – Накъде така в тая ранина?

  Старецът се позапря, кимна в отговор, а после – от висотата на двуметровия си ръст, се вгледа продължително в лицето на дребничкия Нестор, сякаш търсеше там нещо. Явно остана доволен от това, което видя, защото най-после отклони остър поглед и скръсти възлестите си ръце отпред, а широките му рамене се наклониха към каменоделеца. Нестор го лъхна на летни билки и треви, счу му се ромон на тичащ по скалите поток и птиче чуруликане, а после дълбокият, гърлен глас на стареца разцепи трептящия от утринната мараня въздух.

  – Помощ сте търсили, затуй съм тук. Да ме заведеш, момко, при пещерата на змея. Виждам, че можеш.

  „Че мога, мога – кой не я знае, ама животът ми е мил, пък и невяста имам млада и дребни дечица…“, помисли си унило Нестор, а на глас каза:

  – Витан ли те прати? Той къде е? И защо си сам? С тоя дрянов жезъл, дето се подпираш на него, ли ще бориш змея? Очаквахме добре въоръжена и многобройна потеря. Затуй отиде брат ми в града.

  – Питаш, а вече знаеш отговорите, Нестор Ватах – каза твърдо старецът. – Тръгна да ме посрещаш, а спусна резето на вратата и врътна ключа. Невястата ти с децата е в Рудари, ти си сам сега. Вече знаеше, че няма да вляза вътре, че не за гостуване и сладки приказки съм дошъл. И че ти също ще дойдеш с мене. Тъй ли е?

  Нестор хвърли смутен поглед към затворената врата и измърмори:

  – Не те познавам, а ти явно знаеш всичко за мен. Облечен си като аскет, кръст носиш, ама всякакви ги има. Откакто халата вихрушка опустоши платото, а каквото оцеля, отпосле короядът повали, сме станали подозрителни и предпазливи. Никога преди не сме заключвали вратите си, всеки беше добре дошъл, ама сега… А и змеят запря водите на Криволица, тресе земята, откъдето мине, разсейва облаците по небето… изгоряхме, отче! – възкликна младият мъж и очите му преляха от мъка.

  – Хала с остени и с железни рога по добитъка не се гони – каза тихо старецът. – Ранили сте я и само сте я още пò разлютили.

  – Грабеше наред. Издави всички стада. Не взема само, колкото може да изяде, ами души и тия, дето не ѝ трябват. Писнаха селата от нея! Това с ножовете по рогата на добичетата брат ми Витан го измисли. Три дни ги изработвахме под сайванта у дома. Кога пак налетя, наряза се цялата и се бухна в Скритото – горе, под Ястребова чука. Езерото продъни и половината му вода изтече под земята. Кървава тръгна Криволица надолу. А халата проклета се върти от болка в пещерата и пука скалите – шум и трясък до Бога! Изпоплаши дивеча, завехнаха цветята, дърветата се покриха със странен син прашец и изсъхнаха, домашните животни залиняха. А после змеят се развилня и изпогори всичко. Китната ни планина заприлича на гробище!

  – Халата е повикала змея – каза уверено старецът. – Дотогава е спял в пещерата и не е излизал навън. Разбудила го е, защото е искала да си отмъсти. Сега лекува раните си, а той вършее горе. Заведи ме при пещерата!

  – Да почакаме Витан да се върне, а? Може да доведе помощ – каза нерешително Нестор. – Само ние двамата… 

  – Витан помощ няма да доведе. Помощта е вече тук. Довери ми се! Вземи сега каменарските си инструменти, че ще ни потрябват, и да потегляме.

  Минаха мълчешком през опустялото, сякаш мъртво село. Само едно черно, проскубано куче се измуши от някаква порутена ограда, тръгна към тях и се закани да лае, но старецът потропна леко с тояжката си по калдъръма и то подви опашка, изостана назад и повече ни се чу, ни се видя.

  Крайната къща на селото – Миловата, се издигаше самотна на черния баир. Оттам пътят се спускаше надолу и започваше да следва из долчинката завоите на река Криволица, която сега приличаше на тънка, жълтеникава струйка кал – и тя на места съвсем пресъхнала. Дървените мостчета тук-там стърчаха над изровеното ѝ, плитко корито и приличаха на опърлени кости от незнайно животно. Жълтият мъх по крайречните камъни се беше сгърчил и изронил, изчезнали бяха малките, пенливи водоскоци и тихите, дълбоки вирчета. После двамата ще тръгнат да се изкачват към пещерата, а реката ще продължи да лъкатуши надолу – изтъняла, лишена от животворната влага на седемте си подземни притока, които змеят беше завардил. И буките по пътя – с почернели стъбла и безлистни клони, бяха като протегнати към небето сухи, молещи ръце. Трева почти нямаше, нито дребни животинки, ни птици из клоните, само една безкрайна пепел – тиха, легнала като тънка, синкава мрежа над поля и гори, хълмове и ливади – страшна, безмилостна, вездесъща.

  – Тая гора преди беше пълна с живот – прошепна в настъпилото мълчание Нестор. – По същия тоя път слизаха от Ветрогонци моми и ергени за седянките в Беловир. Весели и засмени, в празнични дрехи облечени, с песни на уста. Смехът и закачките им огласяха простора. Подир тях по някое време тръгваха стройници и сватбари. Много млади хора намериха късмета си и в двете села. Люлки се залюляха под дърветата край нивите, детска гълчава се чуваше из дворовете. Сега останахме малцина. Всеки изпрати близките си нанякъде – при родители, роднини – по-далече от тая разсипия. Ей на, и аз стоя тук – кукувам, имота пазя. Какъв имот, нищо не остана!

  Нестор махна отчаяно с ръка и лицето му съвсем помрачня, изсули се от тежки мисли. После отправи взор към смълчания си спътник.

  – Ами ти, дядо, откъде си? На монах ми приличаш, ама аз ги познавам всичките от „Света троица“, а тебе там не съм виждал. Пък все ми се струваш някак познат…

  – Тукашен съм, сине – каза ласкаво старецът и обгърна с поглед обгорялата планина, разпростряла се пред тях.  – Роден съм в едно село надолу по реката. След смъртта на родителите си раздадох имота, замонаших се и заживях по манастири, после станах отшелник. Първо тук, после там, на юг, в една планинска пустиня. Лоши хора ме прокудиха от тая земя, подучени от лукавия. Нападнаха ме един ден разбойници, биха ме, мъчиха ме. Пък аз – ако те изгонят от едно място, иди на друго – ту тук, ту там, из пещери, из горски хралупи, подслон навсякъде има, тревно биле за препитание расте из чукарите – Бог всичко дава, стига да не си алчен… Иван Пустинника ме викат, ако си чул.

  – Чул съм, че как не! – възкликна радостно Нестор. – Ама ти… не си ли…

  – Мъртъв ли? – засмя се монахът и лицето му се озари. – Че кой може да умре, ако живее цели дванайсет години край Извора на щастието и пие ката ден от водата му? Не сте ли и вие тука всичките дълголетници, че и всяка живинка покрай вас? Оня дъб в началото на Беловир – на колко века е вече? Пет, шест? Хляба си с жива вода месите, животните си с нея поите, градините си поливате… Простичко живеете – без гняв и смущение, за чуждо не ламтите, прехраната си си честен труд изкарвате – ей туй е тайната на дългия и щастлив живот!

  – Докато не дойде някоя хала или някой Змей Горянин! – възкликна горестно Нестор. – Пресекна вече нашият извор, отче. Няма живот за нас из тая планина!

  – Живот винаги има, сине. Но понякога не ти се дава даром – трябва да се бориш за него.

  Пътят ги беше извел на Конска поляна с тракийската могила и по-нагоре – с останките от древната болярска крепост Бранище със скалата „Плачи камък“, където по време на османското нашествие еничарите изклали отбранителите на крепостта, след като им спрели водата и ги накарали да се предадат. Поляната беше обширна, с лек наклон от пътя на юг, далече в долчинката се мержелееха куполите на манастирската църква „Света Троица“, а откъм планината равното пространство плавно преминаваше в неголяма могила, покрита доскоро с гъста до пояс трева – сега с разтурен връх, като разровен гигантски мравуняк, и с оголени, печални склонове. Навсякъде по поляната личаха изгорели петна, а между тях тревата беше жълта и повалена, сякаш някой гигантски звяр с огнен дъх се беше търкалял из нея и беше изпомачкал всичко.

  – Ястребът Осояд е излетял от пещерата горе и е освободил жребеца от могилата – каза  старецът. – Тоя могъщ пернатко се храни с насекоми и с дребни бозайници. Човката и ноктите му са остри и крепки като стомана. С тях разравя земята и вади оттам гнезда на оси и стършели. Покрит е с твърди пера – като броня, изяжда лютите насекоми заедно с жилата. Не обича зимата и всяка година отлита на юг, а жегата за него е като едното нищо, затова не се страхува от огнения дъх на змея. Има нужда от свежи зелени клонки за гнездото си, а те не ще поникнат, докато по тия места върлува чудовището. Разровил е могилата и е пуснал на свобода жребеца. Ей го де, ей там – пасе излинялата трева по склона, но не му стига. Стоял е векове под земята, изгладнял е и изжаднял, а намира само прах и пепел. Тъкмо туй ни трябва на нас – конят и осоядът ще направят всичко, за да върнат извора.

  Двамата се приближиха внимателно към пасящото огромно животно, което скубеше и поглъщаше рядката трева с главоломна скорост и все не можеше да се насити. Косъмът му беше къс, лъскав и светеше като разтопено злато на започващото да прежуря лятно слънце. Гривата и опашката му бяха с гъст медночервен цвят и също хвърляха металически отблясъци. Тялото му беше с издължена и благородна осанка, главата – с леко изпъкнал профил и дълги, чувствителни уши, глезените – високи и тънки, движенията – плавни и меки. Приличаше повече на гигантска златиста хрътка, отколкото на кон, но същевременно излъчваше сила и величие. 

 – Конят Ахал-теке – златният пустинен жребец! – прошепна благоговейно Нестор. –  Мислех, че е само легенда.

  – Бил е – прошепна старецът. – Докато тракийският му господар не го е довел тук от края на света и не е поискал да бъде погребан заедно с него в могилата. Воювал е наравно с него из пустините и степите на далечните страни като част от прочутата и непобедима конница на Александър Македонски и когато дошло време тракийският воин да се прости с тоя свят, пожелал тялото му да бъде положено в земята на прадедите му – заедно с вярното животно. Никой не помни името на героя, но за коня още се разказват легенди.

  – Че бил невероятно издръжлив и силен, Че можел с копитото си да счупи черепа и на най-свирепата мечка, че бил бърз като вятъра, защото бил подкован от самия Свети Илия с подкови, закалени с огън от небесна мълния. Че можел да повали цяла кохорта вражески бойци и да излезе от най-свирепата битка без драскотина на великолепното си, силно тяло. Че имал бяла звезда на челото, която светела в тъмното с небесна светлина. Наистина я има, виждам я. Не е легенда!

  – Оня високопоставен тракиец, чиито кости гният сега в могилата, довел веднъж тук самия Александър Велики – продължи тихо старецът. – Чул бил, че царят на македонците търси Извора на живата вода и му казал, че знае къде е. Стигнали те до пещерата, от която извирал, но не намерили вода – само купчина камъни. Царят се ядосал и поискал да накаже тракиеца, задето го довел в тая дива земя за нищо. „Водата тече под камъните, царю“, възразил му внимателно воинът. „Има много подобни реки тук, наричат ги каменни. И езерото под върха е същото – скрито е под надвиснали, непристъпни скали. Трябва да се положат усилия, за да се стигне до водата. И не на всекиго се показва тя – капризна е и своенравна. Казват, че излиза само пред праведници, а ние с теб все воюваме и убиваме, грешни сме…“ „Какво искаш да кажеш, мерзавецо – нали самият ти си я виждал с очите си и чу преди малко шуртенето ѝ? Да не съм ослепял и оглушал, че и грешник отгоре на туй?“, ядосал се Александър. „Толкова земи съм пребродил, по-убога и по-скучна страна от тая не съм виждал. Не може тук да е Изворът на живата вода – току под носа ми! Иначе досега отдавна да е бил открит и завладян. Стига си ми мътил главата с бабини деветини! Другаде е Изворът на щастието и аз ще го намеря, каквото и да ми струва!“

  – Струвал му е животът! – отрони тихо Нестор и въздъхна. – Пребродил и завладял половината свят, а пред истинския Извор останал глух и сляп!

  – Конят му Буцефал е бил от породата „Ахал-теке“. Но на македонския владетел не му било писано да види извора… Чуй ме сега! Златният жребец има седло на гърба си и втъкнат в него старинен меч махайра – къс и извит, заострен само от едната си страна и разширяващ се към върха, което прави силата на удара му огромна. Принадлежал е някога на тракиеца. Ще яхнеш коня, ще вземеш меча и ще препуснеш към пещерата, а аз ще те последвам пеша. Там трябва да се сразиш със змея. Конят е ненадминат боец и ще се бие заедно с теб, както и ястребът Осояд, който живее в пещерата. Силата на змея е в златния рог, който расте на челото му. Ако успееш да го отсечеш с меча, смятай, че си го победил.

  – Ами ти? Нали каза, че помощта е тук. Няма ли да ми помагаш в боя?

  Нестор Ватах хвърли отчаян поглед към сгърбената, суха снага на стареца.

  „Как ли пък ще ми помогне?“, рече си той. „Стар е като света. Едвам стои на краката си – едно духване на змея и ще го отнесе като сламка.“

  – Ще ти помагам, сине, но не с меч. С друго! А помощта ще е навсякъде около теб, стига да я приемеш, и най-вече тук – той сложи трепереща длан отляво на гърдите на момъка, – в смелото ти и благородно сърце.

  Конят трепна и изцвили. Нестор се качи на седлото и препусна нагоре към купчината скали, където се чернееше входът на змеевата пещера.

  Стигнал не стигнал, гледа – старецът вече там. Стои и се вслушва в звуците, идващи отвътре. Дупката под скалата и околната земя – целите обрасли в биволски трън и някаква гъба – на цвят светложълта, с плоска и кръгла гугла и бяло, изкривено пънче. Ахал-теке пък застанал до едно от повалените букови дървета и зоби от гъбите по ствола му.

  – Тая, дето е в тръните, червеникавата, е отровна, а другата, жълтата, дето расте по обгорелите стволове, е ядлива и много вкусна. Тя пречиства гората от мъртвата дървесина. Оставѝ коня да хапне от нея – сили ще му прибави!

  – Но как? Нали змеят не дава на облаците да пускат дъжд, как е поникнала? Тук преди нямаше подобно нещо.

  – И аз това се питам! – изгърмя един глас откъм пещерата.

  От дупката се подаде уродлива зелена глава с широки ноздри, изпъкнали жабешки очи, огромна уста с остри, жълтеникави зъби и дълъг, раздвоен език. От темето на чудовището започваше остър костен гребен, който продължаваше по шията и гърба му и стигаше чак до опашката. В продължение на няколко минути змеят измъкваше дългото си туловище от тясната дупка. После разтвори ципестите си мътно зелени криле, приплесна с тях няколко пъти, сякаш да изпробва размаха им, и пак ги прибра до люспестото си тяло.

  Жребецът спря да пасе и изпръхтя.

  – Виждам, че си довел тежката артилерия, Пустиннико! Ха-ха-ха!– изрева ехидно змеят и впери очите си в златистия кон и ездача му.

  – Едно момче сукалче каменарче на не повече от 25 години и една конска мумия на над двайсет века – страхотна двойка. Лика-прилика са си! И с тая съчка желязна ли ще ми се противопоставят или ти, старче, си скрил още някой и друг трик в ръкава на сгърчената си роба, явно не сменяна от векове?

  – Бих пробвал поне да я изпера, изчадие адово, но ти си завардил водите в планината! – отговори спокойно старецът. – И продължаваш да мърсиш всичко наоколо със зловонното си дихание. 

  – Ами ти, ти на какво миришеш, старо? Да не си мислиш, че изпускаш благовония на смирна и ладан, а? Виж се само, като отворен гроб си – на пръст вониш и скоро в пръстта ще идеш – там, откъдето си дошъл. Аз лично ще се погрижа за това! И твоят Бог няма да ти помогне! Къде е той? Нямаше го преди, когато разбойниците те нападнаха, нямаше го, когато еничарите опустошиха околността, няма го и сега.

  – Бог е във всяко едно дихание, което поемаме, той е Живот – но ти няма никога да го разбереш! Защото живееш в своя собствена преизподня, където няма нетварна светлина, а само жупел, сгур и мръсотия. Заклевам те, върни се в пещерата при халата и останете там до свършека на времената, защото такава е волята Божия. Оставете земята на хората – тя си е тяхна. Иначе ще ви унищожим!

  – Халата вече я няма и тия жалки създания са виновни за това – те я убиха. Разсипват всичко около себе си – и най-вече земята, за която казваш, че им принадлежи. Проядоха я като червеи, за да търсят злато и скъпоценни камъни, изсякоха горите и палеха стърнища за орна земя, намесваха се егоистично в естествения ход на природата, стегнаха реките в бетонни корита и ги преградиха с язовирни стени, за да имат електроенергия, замърсяваха въздуха и водата, дори космосът вече е пълен с боклуците им – изръмжа змеят. – Моята другарка си отиде и вие всички ще си платите за това!

  Звярът разтвори могъщите си криле и избълва струя от пламък, но огънят заобиколи монаха и той остана незасегнат, сякаш някаква невидима сила го пазеше. Упоритият старец спокойно обърна гръб на змея, изкачи се на една малка, плоска канара наблизо, падна на колене и започна усърдно да се моли.

  Земята наоколо се разтърси, а чудовището литна нагоре, извиси се до пребледнялото от жега небе, а после се спусна като стрела надолу към дребната фигурка на коня с каменоделеца на гърба му.

  Нестор измъкна меча от ножницата и го размаха срещу чудовището, но острието му само се плъзгаше по твърдите като стомана люспи и не успяваше да нанесе никаква вреда. Опита се да отсече рога му, но ужасното създание се извиваше като змия и не му позволяваше да го досегне. Тогава Ахал-теке внезапно се изправи на задните си крака и с дясното си подковано копито с все сила замахна към челото на змея. Чудовището не очакваше подобно действие и не успя да се извърне навреме. Убийственото копито на жребеца удари златния рог, той се счупи с трясък и изхвърча към поляната. Конят направи скок и започна да тъпче гигантския рог с копитата си. За миг го направи на парчета, които се разлетяха на всички страни. Змеят нададе оглушителен рев. Падна на земята, близо до пресъхналия извор, и започна да се гърчи. Опита се да изпълзи обратно към пещерата, но тогава от небесата се спусна ястребът Осояд. Той носеше в ноктите си огромно парче скала, което беше откъснал от Ястребова чука. Хвърли канарата върху змея, литна пак нагоре и след малко се върна с ново парче – по-голямо от предишното. И така няколко пъти. Скоро змеят беше почти изцяло затрупан – само грозната му муцуна и дългата гребенеста шия се подаваха от купчината камъни. Той продължи да се мята още известно време, но от всички страни го налазиха оживелите отровни гъби, които покриха тялото му, изпускайки смъртоносни сокове, и след малко чудовището застина неподвижно, превърнало се в парче скала – досущ като тия, дето го бяха затрупали.

  Ястребът Осояд се стрелна към небето и се изгуби в далечината над платото. След малко се върна, а от човката му се точеше тънката и остра нишка на мълния, с която беше завързан като с юлар един буреносен облак. Облакът растеше и се уплътняваше с всяка секунда и след малко над Ястребова чука се разрази гръмотевична буря и заплиска пороен дъжд.

  – Съвсем без хали и змейове не може, както и без дъжд, стига да не нанасят големи поразии – каза Пустинникът на Нестор, докато се криеха на сушина в пещерата под върха. – Ако няма изкушения, няма каляване на волята, няма и победа.

  – Спомнѝ си тия свои думи, старче, кога пак тръгнеш да се криеш от изкушенията на света в някоя дървесна хралупа – изсъска вятърът Дъждовей, подуха още малко, попръска разлютено, после стихна усмирен и отшумя нататък.

  Старецът се усмихна незлобливо и поклати глава.

  – Щом спре по-задълго дъждът, да си вземеш инструментите и да направиш чучур на извора, за да може пак да текне Живата вода.

  Тъй и стана. Нестор Ватах не само направи чучура, ами оформи камъка в образа на змей, който подава главата си от натрупаната грамада, а от устата му сега, вместо огън, се излива живата вода от извора. Тя тече надолу към поляната, където паднаха парчетата от златния рог и напоява земята, а на мястото на тия парчета вече цъфтят златните пламъчета на планинския божур, с който е изпъстрена поляната. Вкамененото чудовище по-нагоре ту избълва вода от устата си, защото се страхува, че цветята ще увехнат и така ще изчезне всеки спомен за предишното му величие, ту я спира, защото тъгува за унищожения златен рог и за изгубената си сила.

  Това е наказанието му – да дарява на хората това, което някога им беше отнел и да вижда всеки ден жизнерадостните им лица, да слуша веселата им гълчава. От разрушител се е превърнал в пазител на извора и само каменният хълм наблизо, обрасъл с къпинови храсти и жълта кандилка, с форма на жребец, изправен на задните си крака, с устремено нагоре дясно копито е свидетел на тая вечна вътрешна борба.

  И ако някога тая рат завърши с победа на злото, а не на доброто, небесният пратеник е там – готов отново да се опълчи и да влезе в битка с него.

  Къде е сега Пустинникът ли? Кой го знае – пустини из нашите земи много, разбойници и хали – всякакви, но живата вода на словото му и примерът на аскетичния му подвиг продължават да бликат и да напояват жадните ни души.

  А вие, ако тръгнете някога към Ястребова чука и видите планински божур по пътя си, не го късайте – не само от страх да не събудите отново змея. Полюбувайте се на живата му красота, напоена с вода от извора, и продължете нагоре. И ако влагата на бистроструйния поток пред вас пресъхне, не унивайте, а имайте вяра и търпение, подплатени с добри дела, и чудото му непременно ще се разкрие пред вас!

  Разказът спечели трета поделена награда на конкурса „Витошко лале“ 2024 г. на НЧ „Братя Миладинови-1917“, София.