Аз съм няма. Само че никой от вас не го знае, защото когато ме попитате колко е часът или коя дата сме днес, аз ще ви отговоря. Дори сутринта съм ви поздравила за добър ден. А в четвъртъците, когато програмата ми е запълнена с упражнения със студенти от седем сутринта до седем вечерта, гърлото ме заболява от непрестанното говорене.
И все пак съм няма. Питате ме как съм, а аз съм няма - дори ако ви отговоря, че съм добре. Защото един вътрешен глас започва да крещи в мен, а никой не го чува.
Няма съм и когато майка ми, едва ме издебва да се върна след дълъг ден, за да започне да говори срещу бивишия ми, срещу дацата, срещу съседите, срещу правителството. Аз я гледам, а тя не чува крясъка ми: "Млъкни! Стига си говорила само за лоши неща!". Не ме чува. Значи съм няма. Не ме чува и когато й казвам, че не искам да ми готви. След нея остават купища немити чини, а тя не престава да повтаря колко ми помага. Толкова съм уморена, че често дори не вечерям.
Няма бях и когато казах, че не искам костенурки вкъщи. Защото работата не е само в това да ги цопнеш в терариума с малко вода. Защото само аз ги чувам как се катерят по стълбичката, тропайки с корубите си, и все аз трябва да им сменям водата и да им купувам храна.
Няма бях и когато бившият ми мъж ми се обади и извика децата при себе си да вечерят с приятелката му. Или да ходят с тях двамата на екскурзия. Той знае, че съм няма, и директно разговаря с тях. За него аз съм не просто няма, но и невидима.
Само един човек не смята че съм няма. Но той пък никога не е разговарял с мен освен по интернета.
Публикувано в сп. "Подслон" 2021, с.29
© Павлина Гатева Всички права запазени