Мракът бавно се разнасяше пред очите на Зита, но на негово място не се появи нищо. Тя се опита да се огледа, но беше заобиколена от тъмнина, все едно е погребана жива. Миришеше й на изба от някъде, точно както в дълбоките кладенци на храма. Дали не я бяха хвърлили в някой от тях? Не, побърза да размисли тя, не биха го направили. Кладенците на храма бяха свещени. Никой не би осквернил свещената вода като я хвърли там.
Опита да помръдне ръка и напипа стена – мокра и покрита с мъх. Значи все пак не си я беше измислила. Постепенно очите й започнаха да привикват с мрака и тя видя, че всъщност не е в изба, а в килия. Нямаше как иначе да нарече помещението. Имаше малък прозорец почти на тавана, толкова плътно покрит с решетки, че през него една се бяха промушили няколко тънки снопа светлина. Всичко плуваше пред очите на Зита все още, но тя много бавно завъртя глава наляво-надясно. Навсякъде големи каменни блокове, на места мокри от вода. Петната ясно се виждаха дори в полумрака.
Чуваше бучене ...