По този повод отивах да разговарям с него. Това не може да продължава вечно. Кое всъщност е вечно? Никое. И никой също.

     Когато знаеш това, ти е по-леко. Нищо не е вечно, грешките също, подозренията, мъката, измамата, вярата, любовта – нищо не е вечно. Затова човек има право да мрази, да обича, да греши и да злодее без страх или надежда, че това ще продължи вечно.

     – Дори и времето не е вечно. Още по-малко пространството – твърдеше един мой приятел клошар, с който беряхме гъби напролет в горичката край градчето. Той беше учител по физика и докато още не го бяха съкратили, четеше много. После продаде книгите, но главата си запази за всеки случай.

     Обратното направи той. Запази всичко свое – живота, книгите, вещите, отчужди жената, която обичах... Всичко запази. Само загуби разума си, главата си загуби. И тръгна да краде, защото когато човек едрее, завзема все повече пространство около себе си. Задушава околните. И времето не му достига, защото колкото по-едър си, толкова повече време заемаш: точно като пространството.

     Така се случи, че се оказах важен за тази сделка. Отдавна Едрият ме беше изгонил, бяха минали повече от две години. Стоях безработен вкъщи. Странно е това състояние, да знаете. Чувстваш се двояко.

     – Тате, защо не ходиш на работа? – питаше ме малкият, когато се връщаше от училище.

     – Татсън, корени ще пуснеш вкъщи! – хилеше се добродушно големият, връщайки се от лекции в университета.

     Децата ме обичат, вероятно това ме спаси. Докато ти се подиграват, всичко е наред.

     При жена ми беше по-различно. Безразличието ни спаси: и брака спаси, и улесни раздялата. Безразличието помага, особено на безразличните.

     Тогава моят приятел, физѝка, стана професионален клошар. Завиждах му. Вече повече от пет години ровеше в кофите за боклук и аз често исках да съм на негово място; но отскоро това се превърна в негова единствена и основна професия: беше изгубил всякаква надежда за друго и се задоволи с това, което все пак имаше.

     – Завиждаш, нали? – гледаше ме остро той, докато нагъваше стар и мръсен сандвич, изхвърлен от пространството и времето в кофата за боклук. – Не завиждай, ами идвай при мен. Може пък да станем партия. Ще ходим за гъби, когато вали.

     Като нищо. Само дето ще трябва съдът да ни регистрира като партия. А преди това най-вероятно ще ни регистрират в полицията като бездомници. Но и това не е толкова лошо нещо. По-добре бездомник, отколкото безродник. Политиците знаят добре това и за това гледат да се уредят с повече домове, пари и къщи, докато са на власт; безродието, казват, е като алкохола: повече върви на гладно, но по-леко се носи на сит стомах.

     Тъкмо вече обмислях какво одеяло да взема и дали няма подходящи кашони в мазето, та да остана за ден-два при оклошарения физик, когато ми се обадиха от офиса на Едрия.

     – Ела да подпишеш важни документи! Спешно е! Бъди в офиса точно в един на обяд!

     Това е то: не ти казват защо е нужен подписа ти, нито за сделки ли става въпрос. Не си важен дори самият ти, а подписът. Ти просто трябва да го занесеш точно в един. Помислих, че може да продават душата ми: нали я бяха отнели насила и сега да се наложи да подписвам декларация за дарение. Удивително нещо са днешните нови капиталисти – отнемат ти всичко против волята, против нрава ти, против устройството ти, а след това очакват да им благодариш. Защото възприемат благодарността като смирение пред правото им да дават и отнемат живот – в крайна сметка оставили са те само без душа, но не и без сърце. Можеш да дишаш, значи имаш и дробове, вени и прочее. Имаш толкова много неща, а се оплакваш! Има хора, дето и това нямат. Затова трябва да си благодарен и да подписваш каквото ти кажат. В противен случай може да загубиш и онова, което ти е останало – повереното ти благородно за лично ползване.

     Няма как. В един часа бях в офиса, готов за подпис. Секретарката ме вкара в кабинета на шефа, но той не беше там, вероятно бе станал прекалено едър, за да се побира в големия кабинет. Там стоеше нотариус, смучеше писалката си и изглеждаше нервен. Подаде ми документа и каза:

     – Подпишете дарението! И ми дайте личната си карта, за да я сверя с оригинала!

     Дарение ли? Какво дарение?

     Тъкмо зачетох документа, и той ме прекъсна:

     – Готов ли сте?

     Не бях готов. Той дръпна листа от очите ми и каза:

     – Готово.

     Е, поне нищо не подписах. Тръгнах си. Но след три-четири месеца дойдоха данъчни, разпитваха ме и в районното, започнах да получавам призовки от прокуратурата. Нещата тръгнаха на зле. Децата вече не ме питаха защо не ходя на работа, жена ми съвсем престана да ми говори. Тогава разбрах, че всичко може да бъде по-лошо, отколкото е. Ако не го отсечеш навреме, лошото става по-голямо лошо и накрая се превръща в зло. Някои го харесват, поливат го и го торят с поощрението си. Цели гори зло има по света, но никой не различава доброто от злото, затова обикновено секат добрите гори: материалът им е по-добър. А и никой не се застъпва за тях.

     Така че не разбрах защо така спешно ме извикаха в офиса, каква точно сделка е зависела от мен, но въпреки че не подписах нищо, оказа се, че сделката е станала с моя подпис. Дори беше приложено нотариално заверено копие от личната ми карта. Мислех, че личните документи не се заверяват от нотариус. А и подписът беше досущ като моя, доказа го и графологическата експертиза. Нямаше къде да мърдам. Някой ме беше превзел без особена съпротива. Като с троянски кон, отвътре, без шум, делово и хитро. Сделката, която уж бях подписал, се оказа неизгодна, измамна и фалшива. Досущ като любовта.

     Затова трябва да отида да говоря с него. С Едрия. С шефа. Вече има всичко – длъжник ме направи, престъпник, отне ми работата, жената, след развода децата странят от мен, а и няма къде да живея, дори клошарят се премести в район с по-богати кофи за боклук и с по-добра физика.

     Това не може да продължава вечно. Добре е да го знае. Само това искам да му кажа.

     Само това.