Този уличен музикант нямаше нищо общо. Нито с времето, нито с мрачната утрин, нито с шума на автомобилите.
Ръмеше и беше сложил мръсна кърпа върху акордеона си. Тя не предпазваше от дъжда, защото беше напълно мокра; усуканите ѝ краища се мушкаха между хрилете на духалото на инструмента и му пречеха да поема въздух. Музикантът забеляза това и го дръпна, сви го небрежно на топка с едната си ръка и продължи заниманието си.
Мина половин час и дъждът се усили, мокавената паничка, съдържаща десетина монети, започна да се разпада.
– Не ми е ден! – провикна се човекът. После се усмихна на себе си и пролича, че отдавна не се е храносмилал, както трябва – в устата му нямаше повече от пет-шест зъба. И вяло добави: – Обаче не ми е и нощ.
Никой не го слушаше, той знаеше това и затова събра делово вещите си – сгъваем пластмасов стол и мокра мръсна кърпа без цвят, пъхна акордеона в чувала, скрит под стола, и тръгна.
С монетите си купи геврек и го засмука. Обичаше гевреци. После винаги го болеше стома ...