20,30 – 21,30 часа

През това време е пристигнал и Каменов. Тъкмо навреме. Изпращам го в апартамента на убитата. Там трябва да е празно – трупът е закаран за аутопсия, вратата е запечатана, отпред са се сетили да оставят полицай…

Но всеки момент трябва да се прибере Димчев – ако не е вече там. Не искам да слуша тоя или оня, затова Каменов има задачата да го докара веднага…

Василев вече се качва по стълбите. И носи голяма папка. Кога успяха?

Оказва се, че в нея доста банални неща – протоколи от огледа, сведения за мъртвата, за мъжа й, за фирмата…

Заинтригуван съм от справката за първия й мъж. Симеон Стефанов, две години по-голям. Развели са се година след сключването на брака. Изглежда е бил голям скандалът, та човекът се е вдигнал и – чак в Дания…

Дания… Какво може да прави един нашенец там? Но справката показва – работел сериозно, най-напред в строителството, после се хванал на риболовен кораб. И миналата година си купил шхуна, с която извършвал романтични пътувания до Бретан и Скандинавския полуостров…

Разтропан човек…

Но лошото е, че - според справката – преди три дни е заминал със самолет за Франция. Казал, че отива на почивка. От яхтата – на море?  Сега никой не знае къде е. Не могат да го открият и нашите дипломати – за да му съобщят трагичната вест…

Накъде ли е…

Все пак, в Марков има нещо сериозно професионално. Успял е да намери в дома на убитата албума й. Той е полупразен – много снимки са откъснати, други са изрязани. Зная чии са били. Въпросът е – кой и защо е изчиствал от живота й бившия съпруг…

Диплома за средно образование, диплома за висше… Охо, икономика… То у нас така стана – по куче да хвърлиш, я икономист, я правист ще улучиш. А най-често – моделка с тия две специалности…

Но явно младата жена си е разбирала от работата. Иначе нямаше да я държат в реномираната фирма. Гърците са такива – обичат да хвалят, да се мазнят, да възпяват. Докато те изстискат като лимон. Само че Димчева, бивша Стефанова, не е била богата – така че явно не са я държали за красивите й очи. Което – ако съдим по снимките, е доста преувеличено. Симпатична – с известно прикриване на истината… Да… Но красива… Е, дори жените не лъжат чак толкова…

Звънва телефонът. Здравчев…

-       Експертът пропълзя целия апартамент. Няма особени отпечатъци. Пълно е само с едни – предполагам, че са на Гергов. Просто няма материал за сравнение…

-       Ще осигуря – казвам му…

-       Но – нещо интересно. Вратата е отваряна с различен ключ. Вижда се – и отвън, и отвътре има драскотини. Нагласяван е шперц. То – не, че ключалката е нещо специално, обаче не е и банална. Е, отворил я е – но със следите…

-       Тоест – може да кажем, че има някой, комуто е нужно да дискредитира Гергов, да не кажа – да го вкара в  затвора?

-       Или просто е намерена удобна жертва за отклоняване на вниманието…

-       Даааа… - казвам замислено…

И се обръщам към Василев:

-       Иди на адреса. Започни от апартамента на същия етаж, обиколи всички. Разпитвай, записвай – знаеш си работата…

Той кима и тръгва.

-       И записвай! – казвам пак. Сигурен съм, че ще бъде стриктен, но… Няма фантазия, няма талант да вижда по-далече от пред себе си…

След което отварям папката. Така – рапорт, отчет за огледа на местопроизшествието, пачка снимки… 

А в този момент телефонът на бюрото се разтриса от хрипкав звън. Дежурният… Някакъв човек бил видял Гергов да излиза от апартамента на Димчеви…

-       Доведете го горе, в 36 кабинет – казвам…

Тишината е кратка. Звъни телефонът. От фирмата. Както и предполагах – има име, има ЕГН. Които след кратка проверка се оказват фалшиви. Обещават ми, че след малко ще открият кой от техните служители е продал картата и записал фалшивите данни…

21,30 – 23,00 часа

Един полицай довежда свидетеля. Който от вратата започва да ми обяснява:

-       Ами аз се прибирах у дома и…

-       В тоя вход ли живеете? – прекъсвам го. Необичайно за мен. Обичам да слушам, изслушвам до край, дори изчаквам. А сега…

Да си призная – тоя човек не ми харесва. Ама хич…

Не съм голям психолог, но в него усещам смесица от самоувереност и опит за артистично изиграване на смущение. Доста нелеп, съчетан с изправената фигура, вдигнатата глава, леко презрителния поглед. Имам усещането, че това е типичен представител на новото време – винаги неоценен, винаги жертва на обстоятелствата, винаги с някакъв враг, който му пречи да заеме важното си място в света…

В центъра на света…

Признавам си – нямам право, а и не е полезно да си създавам предубеждение. Обаче…

-       Не, не… Аз живея в съседния вход. Тук е апартаментът на приятеля ми Марин, та понякога след работа му се обаждам. Но, като се качих на етажа, гледам – полицай. Попитах какво е станало, а той ми каза да дойда тук…

-       Не се запознахме. Казвате се…

-       Благодар Митков…

-       Благодар… Не е често срещано име…

-       Да… Той дядо ми искал да ме кръстят така, чакали ме пет години…

-       И какво сте видели? – отпускам се назад, внимателно оглеждайки го.

-       Ами… Някъде преди пет часа минах покрай кооперацията. Ходих до магазина на ъгъла, и него зареждам. Аз съм снабдител в „Топъл хляб“, сигурно знаете фирмата ни…

Кимам безразлично.

-       Та от кабината видях как на входа Мина посрещна Гергов и влязоха във входа…

-       Познавате ги?

-       Ами тя учеше в нашия клас, после се омъжи за Марин. И на сватбата бях. А Гергов ми преподаваше преди петнадесет години…

Тъй… Свидетел… Показанията му не са директно доказателство, но косвено говорят много. Значи – Гергов е бил половин час преди откриването на убийството в апартамента на Димчеви? Или поне така твърди свидетелят…

-       Вие сте съвестен гражданин – казвам – Ще ви помоля да отидете във фоайето и да запишете каквото знаете – подавам му бяла хартия от купа върху бюрото…

Той разцъфва:

-       Аз… Винаги… Може да разчитате на мен… - взема хартията, поема подадената му химикалка и в тоя момент го питам:

-       А какъв ви беше успехът при Гергов?

Спира внезапно, обръща се:

-       Ами… Отдавна беше, не помня… Май четири имах…

-       Добра оценка… Някой я смятат за ниска, но е добра – по средата, не е удовлетворителна, камо ли слаба…

Той кима и излиза. Във фоайенцето на етажа има масичка, има три стари фотьойла – удобно е за писане…

А аз звънкам на шефа. Хора! Необходими са ми хора… Да, мога да взема някой от трети участък, обаче… Нещо не вярвам на възможностите им. В края на краищата, всеки началник гледа да назначава по-некадърни и глупави от себе си. За да няма конкуренция. И, когато някой от тях го замени – то и той продължава традицията. Назначава по-некадърни от себе си…

Поради което…

Разбирате ме…

И шефът ме разбира – без много думи.

-       След половин час най-много ще ти пратя още четирима… Или май са ти много?

Как ще са много? Тепърва започва голямото обикаляне по съседи и роднини, по квартални клюкарки, по съученици…

Да, по съученици и учители. Нещо ми подсказва, че там нейде се крият корените… Или поне почвата е основата на убийството.

Изобщо не си въобразявам, че е следствие от случайна кражба…

Усещам – подготвено, добре замислено убийство…

А на вратата се чука. Ставам и отварям. Да се раздвижа малко…

Двама полицаи държат полуувиснал на ръцете им млад мъж. Слабичък, с дълга под ушите разбъркана коса… Пиян… Много пиян…

-       Кой? – питам, макар да се досещам…

-       Марин Димчев. Обадиха ни се от „Куцото врабче“. Пиел от много време, вече бил паднал под масата. Вашият човек каза…

-       Кой моят човек?

-       Този, високият…

Здравчев се е върнал. Добре, добре…

-       Сложете го на дивана – соча към изтърбушената мебел – И вижте къде е колегата…

-       Идваме – чувам глас откъм полутъмния коридор. Като  мускетари – в една редичка.

Поглеждам към остъкленото фоайе. Митков е спрял да пише и гледа насам. Със сигурност е познал приятеля си. Но пак навежда глава и нищо не казва…

Влизаме в кабинета. Здравчев заема любимото си място на перваза, Каменов се изправя до дивана. За всеки случай, макар че Димчев почти спи, забивайки глава в гърдите си…

Поглеждам го, поглеждам Здравчев. Той ме разбира – скача от перваза, взема гарафата със застояла вода от бюрото и я излива върху главата на пияния. После я подава на Каменов – за прясна, а сам разтърсва човечеца, който се мъчи да осъзнае къде е и какво става…

Процедурата се повтаря, диванът е мокър, за Димчев да не говорим, но очите му започват да придобиват смислен оттенък…

Е, далеч е от погледа на атомен физик пред синхрофазитрон, но явно почва мъчително да подрежда реалността в главата си…

-       Димчев, в полицията сте. Тази вечер сте се напил, както никога. Защо?

-       Мина…

-       Коя е Мина?

-       Тя… Единствената…

-       Конкретно, ако обичате…

Той вперва поглед в мен и го задържа поне три секунди. Голямо постижение, като се има предвид състоянието му…

-       Господине, щом съм тук – значи знаете. Тя е мъртва…

-       Кой я уби?

Димчев вперва пак поглед в мен…

-       Ако знаех…

Натам е ясно. Ако знаеше кой е убиецът – щяхме да имаме два трупа. Нещо истерично проблясва в очите му. Хм… Чак пък такъв артист да е… Но е третият заподозрян за престъплението…

Така е – докато сведа бройката до един…

Сядам пак зад бюрото.

-       Хайде да караме поред… Разкажете как мина днешният ден…

И Димчев разказва. Нормален ден за средностатистически гражданин над 30-те, женен, с някаква работа. Такава – за изкарване на прехраната. Не любима, не и съвсем мразена. В случая – таксиметров шофьор. Принудително, разбира се – че кой мечтае да е обслужващ персонал?

Но Марин имал само една мечта – за Мина. Завършил училище, кандидатствал – даже не му се припомня какво, напуснал… А после тя останала сама, той я срещнал случайно и на втората среща решили да се оженят. Живели спокойно, без силни страсти и латиноамерикански изживявания…

А тая сутрин станал в шест часа, защото след седем имало най-много мющерии. Направил няколко курса, по обяд не успял да се прибере – хапнал сандвич от някаква лавка, после решил да вечеря с топла храна, тъй като след шест има пак търсене на услугите…

И малко преди шест паркирал пред блока, качил се горе…

Картината, която заварил, трудно описва. Потресът е голям, виждам как долната му устна трепери, ръцете инстинктивно свиват юмруци, а сълзите текат необезпокоявани…

Не, не е видял Гергов, нито дошлите малко след това полицаи. И Митков не е видял…

Излязъл и отишъл в „Куцото врабче“. Поръчал си ракия. Обикновена гроздова. И пил… Само една мисъл се въртяла в главата му – пак изгубил Мина. Този път – завинаги…

Подозрения?

Не! Не може да си представи човек, който да посегне на Мина…

Какво мисли за Гергов?

Поглежда ме неразбиращо. Уважава го… На времето се дразнел от покровителствено-надменното му отношение, както смятал, после поотраснал, усетил някои неща. И го уважава. Понякога се виждали, дори два-три пъти пили кафе – не било трудно човек да го намери, Гергов имал любимо кафене и, откакто преди три години се пенсионирал, всеки минувач можело да го види там…

-       Добре – ставам от стола – Каменов, заведи го в някой свободен кабинет. Нека запише какво си спомня, а ти побеседвай още. За маршрутите днес по-обстойно, за училищните години…

Каменов кима разбиращо и отваря вратата. А отпред чакат четирима цивилни…

Подкреплението…