Нямане

НЯМАНЕ

Я виж колко е спокоен градът през лятото! Няма ги софиянци, отишли са едни на море, други на село, а трети просто ги няма. Никога не са били тук. Те се появяват като локвите – образуват се от другата влага, слепят я. Разни продавачи, слуги, министри, политици и други просяци се навъртат в столицата само когато е оживено. Мислят си, че има живот, когато е оживено. Много хора мислят така, защото не познават живота.

А ти познаваш цяла част от него. Не е малка тази част. На нея има изрисувано нещо, твое нещо, върху тази част от живота ти си дал нещо.

- Трябва да даваш, в това е смисълът – беше казал един твой приятел.

Ядосах се.

- Този мой приятел беше пълен нещастник – отговорих презрително. Не обичах този спомен.

- Така ли мислиш? Защо мислиш така?

- Защото това е истината. Как другояче да мисля?

Нещастен беше човекът, и това си е. Живееше при майка си в един отдалечен квартал на столицата, няколко пъти му отидох на гости. Аз тогава живеех под наем и в никакъв случай не бях по-добре от него. Работех като държавен чиновник в едно голямо ведомство, толкова голямо, че служители като мен изглеждаха още по-нищожни в него, отколкото са всъщност. Той беше учител, пребори се за тази работа, след като закриха научния институт, в който се бе застоял двайсетина години. Беше време на закриване, време на залостване, време на разтуряне и събаряне.

Ходехме си на гости. Двама самотници, той разведен, аз неженен. Двата края на една и съща връв, връв без обувка. Може да се обесиш на тази връв, може и възел да направиш, всичко може. Двата края на връвта се връзваха по два пъти месечно – ту на гости, ту на кафе в някоя сладкарница. Няма да забравя двата кренвирша, които сварих за вечеря, когато веднъж го поканих. Май не беше ял два-три дни, беше много зле с парите, това се виждаше, но така и не разбрах причината.

- Много са вкусни – каза.

Кренвиршът пред него бе един, но той реши да използва множествено число. Сигурно си въобразяваше, че така удоволствието му ще се удвои или утрои.

- Обикновени варени кренвирши – рекох и отхапах. Вкусни бяха, да.

Той пое вилицата и ножа, отряза още едно парче, побутна го веднъж, после пак и го сложи в устата си така бавно, сякаш отпиваше токайско вино. Имах чувството, че вкусът на кренвирша се разливаше по цялото му тяло, преглъщаше бавно и видимо се наслаждаваше.

„Нещастник”, казах си още тогава, но аз обичах този нещастник, защото без него и аз ставах такъв, не че не бях, но все пак се чувствах по-малък страдалец от него. Имах огледало - голямото старо огледало на хазяйката ми, което се бе вмирисало от нея и всеки момент щеше да се спука от отчаяние, - като се оглеждах в него, някак се сравнявах с този мой приятел и ми се струваше, въобразявах си, че изглеждам напълно добре. Това успокояваше съвестта ми, правеше ме почти достоен да съм жив и ставах частица от влагата, тези миниатюрни ручейчета, тези сълзи от небето, които образуват локви: ние винаги сме добре, когато има такива, които са по-зле от нас. Това бе удивително глупаво, както щеше да ми се наложи да разбера години по-късно. Хубаво е, когато човек установява глупостта си твърде късно, когато не може вече да я поправи. Така тя остава част от него, част от живота – такъв, какъвто е.

Ето, виждаш ли, стигна до тази част от живота, която познаваш. Никак не е малко. Върху нея има изрисувано нещо.

- Глупостта ми е изрисувана.

- И как изглежда?

- Не виждаш ли? – той подаде частта. Нищо не се виждаше. – Грозна е. Зъби се. Но е доволна от себе си.

Така е само защото искаш така да изглежда. Привижда ти се. Според мен тук е изрисувано друго.

Този твой приятел, нещастникът, беше много щастлив човек. Плащаше доста пари за лечението на майка си, но бе доволен от живота, че я има. Беше благодарен, че все пак е успял да си намери работа и колкото и зле да е платена, все пак беше по специалността му. Щастлив беше, в крайна сметка, че има и приятел като теб – да дъвчете каквото има на масата, да пийвате от евтиното вино, което купувахте от бакалията на ъгъла и да разсъждавате за живота, какъвто не го познавате и двамата. Двама откриватели на надежди, мореплаватели, космически изследователи... Никак не е малко.

Защо си мислиш, че е бил нещастен?

- Защото имах нужда той да е по-нещастен от мен – отговорих на себе си, защото установих, че няма друг. – Имах такава нужда. Затова го изгубих.

Я виж колко спокоен е градът през лятото! Няма хора, и приятели няма. Вървиш съвсем сам и ти се иска да се качиш на онзи стар икарус, който никога не спазва разписанието, да отидеш в оня отдалечен квартал, да купиш нещо от бакалията...

Всъщност искаш и теб да те няма.