(ФЕНТЪЗИ-приказка за пораснали деца)

„Когато гледам звездното небе, то ми се струва малко. Или аз раста, или вселената се смалява. Освен ако не са и двете едновременно“

Салвадор Дали

 Луната бавно пълзеше към звездите, като приведена напред жена, която сякаш се изкачваше по урвата на стръмна планина. Свечеряваше се. Навън излизаше буря. Добрата стара вихрушка от прах и изсъхнали листа се подслони на земята. Когато видеше тази въртяща се въздушна маса Мария винаги  или се спираше пред нея, или я заобикаляше. Вярваше в думите, които разказваха хората, че в теб може да се всели зъл дух, ако попаднеш в нея. Младата жена опря лице в затворения прозорец. Наблюдаваше настъпващата буря и не потрепваше. 

Вятърът свистеше злокобно и разпиляваше всичко по пътя си.
За миг тя затвори очи и се заслуша в гласа на вятъра. Идваше сякаш отдалеко като сияние от друг живот. Носеше различни гласове от без края. Заслепен в огледалните прозорци се удряше, превръщаше силата си в енергийна змия, която надигаше глава и запълзяваше по прозореца пред нея. Мария усети стягане в скулите по лицето си. Присъстващите около нея не биха разбрали сънищата й. Беше сигурна, че ще и се присмеят. Биха стигнали до глупави заключения свързани с това, че тя все четеше. Мария не знаеше кое я вълнува повече - дали миналото, за което учеше или някакво бъдеще, което сънуваше.

Всъщност, тъжното бе в това, че не смееше да сподели с никого тези свои тревоги.
И макар сега да гледаше видимо спокойна това, което се случваше зад прозореца, в душата ù вилнееше същият вятър. Този, когото не умееш да сложиш в рамка, не можеш да го спреш. И… беше само въпрос на време на някакво си време, което Мария трябваше да из мълчи за да полети с вятъра. Той сякаш идваше при нея като светкавица от друг живот. Раздираше грижливо забулена истина и я програмираше на ново. Вече трета нощ се случваха необичайни с нея преживявания... случки, които я объркваха, смущаваха и същевременно плашеха. Долепи лице в студеното стъкло и се загледа във вятъра. Сякаш разумът я напусна и тя го видя, да, видя невидимото. Мислеше си, че се побърква просто ето така без видима причина. Едва задържаше 

пристъпа на паника, който се надигаше като есенна мъгла във нея. Завладяваше я. Ставаше и трудно, нечовешки трудно, да се справя със себе си.
Изкъпа осем месечна си дъщеря, нацелува бебешкото телце и я сложи в леглото да спи. Погледна към своето легло и тръпки на страх полазиха по нея. Мария беше студентка трета година в Софийския университет. Учеше египтология. И затова сега мислите ù сякаш я укоряваха, смущаваше се от тях.Толкова отдадена, толкова повярвала, на всичко което изучаваше, че реалният живот, за който отваряше очи всяка заран, ѝ се струваше доста прозаичен. Почти лишен от смисъл. Но ако сега споделеше, че някъде тайно в себе си не подозираше, че в нея има нещо по-различно от останалите хора, би... излъгала! Мария беше красива жена надарена с ум, грация и някаква доза непокорство. „Самото съвършенство“ често чуваше тези слова от хората за себе си. Усмихваше се, когато си припомняше думите на художника Салвадор Дали - „Не се страхувайте от съвършенство. Не можете да го достигнете. Още повече, че в съвършенството няма нищо хубаво”. Мария имаше дълги гарваново черни коси, сиво-зелени очи, лице излъчващо мир. Някаква невидима енергия сякаш бдеше неуморно над нея.

Двадесет и три годишната Мария или както всички нейни близки, наричаха Мери, често се затваряше в своя сюреалистичен свят. Пазеше се от хората или по скоро тях предпазваше от себе си. Знаеше, че веднъж влезли в живота ù те нямат право на грешки. Понякога си мислеше, че нейният живот е като стъпки по водата. Трябваше да върви с вяра, любов и положителни мисли към всичко и всички които я заобикаляха с вдигната глава. Защото, защото ако само за миг сведеше поглед надолу, щеше да види хилядите лица на бездушевни антропи, които се взират в нея през водата. Онези, разкривени от лъжа и лукавство лица надигащи устни за малка глътка въздух, онези страховити, побелели очи, не довършили злонамерените планове на живота си. Затворени завинаги под мъглявината на водата но, взирайки се в небето. В оня син необятен простор където живееха хората с души!

Изобщо голяма част от хората разбираха твърде малко неща. Особено ония които наричаха себе си образовани. На тях не им достигаше култура и космически мир (отново думи на нейния любим художник и писател Салвадор Дали).
Наближаваше осем вечерта, Мери беше приготвила вечерята, седна сама пред красиво наредената маса.
- Цял ден ли ще мълчиш, Мери? - попита баща ѝ. Тя само го погледна, леко се усмихна, това най вероятно трябваше да означава, че всичко е наред! Съпругът ѝ също влезе и седна до нея.
- С вас, господине... - обърна се той с тези си думи към бащата на Мери - съпругата ми да е разговаряла днес? 

- Не!!! - отвърна баща ѝ.
- Мария, какво става мълчиш, пак някое твое настроение ли? - попита със сарказъм бащата на детето ѝ.
- Оставете ме! Уморена съм, не ми се влиза в безсмислени разговори! - отвърна им Мери.
- Или най-вероятно ние не сме достойни да разговаряме с теб? - Този път иронично изстреля думите в лицето съпругът й. Тя се изправи от стола, отдалечи се от масата и излезе. От всекидневната след себе си дочу ядосаният глас на баща си, който повиши тон на зет си.
- И преди да сключите брак тя си беше такава. Какво искаш сега от нея? Да се промени ли? Не може, разбираш ли, не може! Или ще я обичаш такава каквато, е или се разкарай от живота ѝ!

Мери ги слушаше от детската стая. Не искаше кавгата на двамата мъже да достига до слухът й затова се опитваше да мисли за предстоящия изпит.Който всъщност беше на следващия ден. За Мария светът се обитаваше от два вида хора: едните бяха хората, които виждаха с душите си, а... другите с бледото отражение на разумът си.
Легна си малко след десет вечерта искаше да поспи не знаеше колко време можеше да открадне от съня, но колкото и да бяха тези минути или секунди тя имаше крещяща нужда от тях! И ето… затвори очи и се отпусна. Сънят я обви като мантия и всичко отново се случи. За четвърти път от последната седмица тя видя тялото си, което лежеше на леглото гледаше го някъде от високо после, тръгна! Вече познаваше пътя. Вървеше по улицата с павета,изкачваше се,беше тихо около нея. Само тя и стръмната улица. Изправи се пред големите дървени врати и зачака. Погледна към небето, облаци покриваха звездите. Беше мрачно и негостоприемно небе! Вратите се отвориха и тя влезе. Очакваха я!

Заизкачва се по металната стълба и влезе вътре при тях, погледна ги и наум се поздравиха. Седна пред един от мониторите сложиха ѝ предпазния колан и отпуснаха седалката до легнало положение. Зачака!!!
Усети силата на двигателите върху тялото си. Толкова мощно беше ускорението.Мария и сега си помисли, че ще полудее от страх или умре от натиска,който усещаше върху дробовете си.Сякаш тази”церемония” нямаше край, нямаше свършване. Усещаше тялото си така сякаш беше заклещено в менгеме.Изведнъж всичко на кораба притихна ,само сърцето й все още не можеше да се успокои. Мария погледна през люка, който върна нейното самоуспокоение, толкова синя толкова съвършена беше нейната  планета. Мъжете, които бяха насядали на пултовете, бяха на еднакви години и изглеждаха като съвършени клонинги. Но те всъщност бяха различни. Мислеха по различен начин. Сякаш бяха ново поколение хора четяха мислите си. Нямаше нужда от думи, празни или лъжовни думи, които губеха много от днешното време на хората. Мислите им бяха чисти. За миг Мария си представи, че е попаднала в бъдещето сигурно тази калдъръмена улица бяха следващите сто години път на днешните хора.  В корпуса за управление влезе най-важният за тях, когото те наричаха ТОТ. Създанието погледна Мария. Младата жена разчете неговите мисли макар да не разбираше как се случва това.  Тръгнаха по тесен коридор. 

- Нещо притеснена ми се виждаш, какво има? - за първи път Тот ѝ заговори на нейния език.
– Уморена съм! Безкрайно смутена,че чува човешки глас, отвърна Мария
-Знам! Както и знам, че точната дума за състоянието ти не е умора. Тялото ти е в пълен покой долу(под долу имаше в предвид на Земята). Духът ти е при нас облечен в друга материя, това е всичко. Объркана и изплашена си, но няма от какво! Искам да те предупредя, че можеш да се разхождаш навсякъде из „кораба”, но има едно място, на което не бива да влизаш, без значение каква е причината, не трябва, не може, забранявам ти, разбрали ме? Не можеш да влизаш тук - почти извика в лицето ѝ Тот и посочи една..огромна врата!
- Дааа,- отвърна заеквайки в уплахата си тя!

- Какво да, повтори какво ти изрекох току-що!
- Дааа... не влизам на това място - каза Мария и посочи вратата.

- Добре, иди сега разхождай се или питай другите каквото поискаш със силата на мисълта си, те ще ти отговарят на въпросите. Но, сега разбра, че само АЗ мога да разговарям с тебе. Мария се върна обратно в залата, която ръководеше полета седна пред един голям монитор и се загледа. Беше толкова красиво! Имаше сияйна бяла сянка в далечината, приличаше на красив или по-скоро съвършен женски силует, който летеше с ръце прибрани до тялото. Тя погледна единия от мъжете, които всъщност бяха седем на брой. Седем еднакви лица облечени с еднакви дрехи кафяви кожени сака, черни панталони, черни и излъскани обувки /„Сякаш бяха манекени от студиото на"Пако Рабан“/красиви и безупречни, готови всеки момент да излязат на подиума. Очарователни дори хипнотизиращи мъже, които бяха на възраст не повече от тридесет-тридесет и три години Странното в тях беше,че никога не се усмихваха но, сякаш лицата им сияеха в усмивки отвътре.

- Какво е това? Попита с очите си най-близкостоящият до нея.
- Комета - отговори ѝ той - далеко е и от нас и от земята.

- Красива е - отбеляза Мария.

- Тази да! Но има и страшнички черни, пълни с гигантска маса от камъни и вода по твърди от желязо, които те засмукват, притежават неописуема магнитна сила.
- Колко такива си виждал?
- Малко, за радост повечето са бели, красиви. Искаш ли да видиш дъщеря си през монитора?
- Да,може ли объркана извика Мария!?
- Разбира се, ела по-близо до мен, сега ще преустроя програмата ела на този левия монитор. Младата жена се подчини на мъжа и се загледа. Само след 

секунди ясната картина превзе очите ѝ. Тя видя стаята си детското креватче, малкото дете, което спокойно и непробудно спеше с ръце вдигнати нагоре, видя и съпруга си, беше метнал възглавница на лицето си и също сънуваше. Но изпита истински шок когато видя собственото си тяло, което лежеше в леглото. Отскочи силно назад очите й бяха широко отворени сякаш видели призрак.
- Ако се събудят какво ще стане? - попита уплашена Мария?
- Нищо!-няма да се събудят, докато не те върнем в тялото ти!
- Знаеш ли, мисля си, че това което ми се случва, не е истина, вероятно товааа …е някаква форма на импресия или мистерия.
-Да, ти сънуваш сега! Това е друга реалност, малко изкривена от времето, но... реалност! Някои човешки умове биха стигнали до заключението,че това е нарушаване на умственият им мир. Други наричат това пророчески сънища. Но истината е,че това което сега преживяваш, се нарича пътешестващо ясновидство, астрално проектиране и друга форма на съществуване. Приеми го така, както ще ти бъде най-удобно!

(следва продължение)