Още малко за силата на българския дух

Днес ще ви припомня за един позабравен наш герой, за който, признавам си, и аз самия научих вече като курсант във военно училище.  При все че с него сме земляци, а родното му село Свежен, е на 20-на километра от моето.

Иде реч за полковник Владимир Серафимов, човека, който не изпълни заповедта на върховното командване и остана да защити току що освободените от него български земи в Родопите.

Голямото уважение и всеобща признателност, която изпитват хората от Чепеларе, Смолян, Устово, Райково, Момчиловци..към полковник Серафимов, са засвидетелствани през 1932 година. Тогава родения през 1860 година офицер е вече на 72 лета. И по случай откриването на паметника на 21-ви средногорски полк, на връх Средногорец е поканен да присъства на тържествата. По целия път е посрещан като освободител. Всичко това разбираме от описанието на Никола Попноев, който пише:

,, Старец, но с бодрост на младеж..На ръце носен при мощно ,, Ура" на хиляди гърла е оставен пред бойното знаме. Кой е тоя щастливец? - се шепне в множеството...Побелелият старец целува дълго свещения емблем на дълг към Отечеството...Сълзи бликат по още свежото му лице. Очите му заискриха , със свалена шапка той премина край наредената дружина, поздравявайки я както нявга бе поздравявал своя юначен 21-ви боен полк на същото място. "

Какво е това дело, което ни кара да помним и днес личността на полковник Серафимов?

Годината е 1912-та. Българския народ празнува, забележете, именно празнува започването на Балканската война. По села и градчета се отслужват молебени и литургии за победа на българското оръжие. Бащи и синове отиват на фронта, закичени като за сватба, изпращани от сестри, майки и невести със здравец, съпровождани от празнична музика. Народния подем е голям. Доброволци от всяко кътче на България се стичат, за да станат част от войската, която трябва да осъществи така дълго жадувания блян-национално обединение на всички българи и всички български земи.

Същото се случва и в Средногорието. След обявяването на мобилизацията, сформирания още през 1889 година 21-ви средногорски полк бързо нараства от две на четири дружини. За негов командир е назначен полковник Серафимов. Вестта за началото на войната заварва полка в Чепеларе.  Задачата му е да настъпи към Егейско море и да пробие турските части в Родопите.  Бързо са овладени Смолян, Устово, Райково и редица по малки селища в района. Турското командване съсредоточава допълнителни сили в това направление и се подготвя с обхождащ маньовър през Рудозем да излезе към Устово и да дадат решително сражение на българите.

Нашето главно командване преценява, че ще е по-правилно дружините на 21-ви полк на полковник Серафимов да се изтеглят от току що освободените селища и да се укрепят край Рожен.

При получаването на тази заповед, на полковник Серафимов му става ясно, че отстъпи ли , ще предаде населението на гибел. Ето защо той пренебрегва като офицер, положил клетва да изпълнява заповеди, и заявява:

,, Да се отстъпи?Не!Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току що освободения роб, робството не ще върна пак! Вярвам  в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине , пък тогаз!..."

Срещу войниците на полковник Серафимов, които наброяват 5000 души, се изправят частите на Явер паша, които ги превъзхождат четири кратно. Ожесточените боеве започват на 19 октомври и продължават до 21 октомври, като се водят на връх Кавгаджик( днес Средногорец). Полковникът е на бойното поле през цялото време. Турците успяват да убият два от конете , които  язди, но така и не го отказват да излага живота си на опасност. 

Участник в сражението описва положението така:

,, Отпред аскер, назад-срам, отгоре-дъжд".

И 21-ви полк не отстъпва. В крайна сметка, въпреки  превъзходството в брой и въоръжение, под напора на българите, турските части са изтласкани и отстъпват в безпорядък. Победата на 21-ви средногорски полк е пълна. Тя гарантира не само свободата на Родопите, но и спасява местното население от погром и клане, което е неизбежно, ако полковник Серафимов беше изпълнил заповедта за отстъпление. Бойният подвиг на средногорци остава завинаги в аналите на военната ни история като ,, Родопската Шипка ".

Бойния път на героя на Родопите не свършва дотук. Той взима дейно участие и в Първата световна война, като командир на Първа бригада от 8-ма Тунджаска дивизия. С нея се отличава в боевете при село Чеган.

Командването обаче не е забравило неизпълнението на заповед и не произвежда полковник Серафимов в чин генерал. Вече преминал в запас, след Първата световна война, му предлагат да получи генералски пагони, но той отказва- ,, Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички ония генерали, за които народът никога не чувал."

Полковник Серафимов умира през 1934 година, в София.