Островът
Островът
Κύριε ἐλέησον, Χριστὲ ἐλέησον, Κύριε ἐλέησον.*
(От православна заупокойна молитва)
Тежък въздух се е надвесил над морския бряг. Мокрият хлад, като яд се процежда чак до костите. Стоманено сив, огромен облак пръска сълзите си. Очаквани. Жадно, морето ги поглъща без следа. И сред разпенените му простори отеква като ехо Тишината. Но в бурния водовъртеж на метежните мисли сякаш всичко е различно. Сякаш морският бряг е брега на огромен остров, а морето е океана от сълзи, обгърнал в задушаваща прегръдка човешкия свят. За миг си представих, че цялото човечество се е сбрало край бреговете му и безспир излива сълзите си. По една за всяка скършена мечта, за всеки недостигнат хоризонт... За закъснелия изгрев пред някой близък. И хората със своите скърби подхранват необятния океан и водите му никога не спадат. И аз, един от тях. Един от всички. Никой. А колко си отидоха само с въздишката на лекия бриз?...
Небесното светило вече отива към заник. Бавно. Залязващото слънце с мъка се докосва до неподвижния морски хоризонт, пръскащо кървавите си лъчи. Застинало е така, негли никога да не се отдели от него...
Да, дните са безкрайно дълги и Хелиос едва минава с ленивите си коне по небесния свод. Златната му колесница преминава като бледа сянка.
И такива са всички дни, откакто мъртвото ти тяло увисна в ръцете ми.
* Господи, помилуй. Христе, помилуй. Господи, помилуй. (гр.) Този скромен литературен труд, завършен преди време, посвещавам на злощастните ни сънародници, погълнати от водите на Охридското езеро.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бодуен Всички права запазени
