Островът
Островът
Κύριε ἐλέησον, Χριστὲ ἐλέησον, Κύριε ἐλέησον.*
(От православна заупокойна молитва)
Тежък въздух се е надвесил над морския бряг. Мокрият хлад, като яд се процежда чак до костите. Стоманено сив, огромен облак пръска сълзите си. Очаквани. Жадно, морето ги поглъща без следа. И сред разпенените му простори отеква като ехо Тишината. Но в бурния водовъртеж на метежните мисли сякаш всичко е различно. Сякаш морският бряг е брега на огромен остров, а морето е океана от сълзи, обгърнал в задушаваща прегръдка човешкия свят. За миг си представих, че цялото човечество се е сбрало край бреговете му и безспир излива сълзите си. По една за всяка скършена мечта, за всеки недостигнат хоризонт... За закъснелия изгрев пред някой близък. И хората със своите скърби подхранват необятния океан и водите му никога не спадат. И аз, един от тях. Един от всички. Никой. А колко си отидоха само с въздишката на лекия бриз?...
Небесното светило вече отива към заник. Бавно. Залязващото слънце с мъка се докосва до неподвижния морски хоризонт, пръскащо кървавите си лъчи. Застинало е така, негли никога да не се отдели от него...
Да, дните са безкрайно дълги и Хелиос едва минава с ленивите си коне по небесния свод. Златната му колесница преминава като бледа сянка.
И такива са всички дни, откакто мъртвото ти тяло увисна в ръцете ми.
* Господи, помилуй. Христе, помилуй. Господи, помилуй. (гр.) Този скромен литературен труд, завършен преди време, посвещавам на злощастните ни сънародници, погълнати от водите на Охридското езеро.
© Бодуен All rights reserved.
