Тъмна нощ.

Дори и ветрец нямаше, само една-две звезди се мъчеха да надникнат иззад сивата, тежка и плътна мъгла покрила града.

Нито звук.

От време на време проскърцваше някое желязо или прошумоляваше някой кабел.

Намираше се на покрива, стоеше загледан в един от редицата сиви и невзрачни, дори грозни комини.

Нямаше дим, който да излиза и да го задушава - нормално, все пак беше началото на юни.

Затова и се беше облегнал на нещо като стена, само по къси шорти и протрита лятна риза. И мислеше... мислеше за това, което щеше да направи...

Никога не би си помислил, че ще се реши на това самоубийствено нещо. Самоубийствено? Та нали това и щеше да прави - да се самоубива. Не, нямаше да се беси на някой от тези мръсни кабели. Не защото не можеше, а заради абсурдната мисъл, че може да спре интернета на някой нищо неподозиращ съсед след като увисне на него. Да, винаги беше загрижен за другите. Дори и сега - изправен пред две контрастни решения - да скочи и да свърши разпльокан като недоядено кьопоолу или да си слезе от този вмирисан на котки и птичешка перушина покрив и да се прибере вкъщи. 

Погледна часовника си. Осем и половина. Боже, ако се прибере сега, тъкмо щеше да седне да вечеря със семейството си. Мина му през ума, че Петя беше споменала за нещо като вкусно пиле с ориз, което щеше да прави. Сигурно вече е готова. Най-вероятно вече слагаше приборите за хранене и пълнеше чиниите с вкусната и топла храна, докато горе той самия си гризеше нокътя на палеца и не можеше да си събере мислите. Щеше да е глупаво да умре гладен. Може би, по-добре щеше да се навечеря хубаво и тогава вече да скача от покрива. Не. Знаеше, че след обилното ядене ще му се доспи и единственото самоубийствено нещо след вечерята щеше да е да не си измие зъбите преди лягане. Петя мразеше да се целуват, без той предварително да е търкал с минути зъбите си в банята.

Господи, що за глупости си мислеше сега? Беше чел, че на самоубийците в последните им мигове от живота, като на лента преминава цялото им мизерно съществуване. Да, ами ако бяха като него? Сигурно на човек, решил да се беси, щеше да му скимне да изчака по-подходящ момент, докато не намери подходящо по цвят и материя въже, което да му хареса... Ами на този, който е взел решение да се натъпче със сънотворни? Най-вероятно щеше да се погрижи да си оправи стаята, да мине навсякъде с прахосмукачката и да си постели леглото - та да умре спретнат и чист както никога.

Като се замисли, Румен си спомни, че жена му беше разказвала за някакви роднини от нейна линия - самоубийци. Да, май че беше майка й.. Точно така, онази дърта квачка с белите вежди и чене, което тракаше неодобрително, всеки път щом зърнеше зет си. Като се появяваше в гостната, на него му идваше да си нахлупи покривката от масата на главата си и да мушне маслините от мартинито в ушите си, за да не слуша оплакванията й, че дъщеря й няма деца.

Деца. Искаха да си направят. Единственият виновник за това, че у тях не се чуваше детски смях и тропот на малки краченца, беше изцяло на Румен и той го знаеше. Импотентен. Тази дума се набиваше в мозъка му като нажежен кламер.. импотентен.. импотентен.. импотентен.. Докато най-сетне не загуби смисъла си, също както и животът му. Знаеше прекрасно причината.. Чувстваше се виновен, дори не дотолкова, че нямат деца, а че Петя също трябваше да прибягва до порното като заместител на съпружеските му задължения. 

Пак му прескачаха мислите - като на разбрицан телевизор, който си сменя каналите когато му скимне. Беше почнал да си спомня, какво Петя му беше разправяла за майка си. Та старата вещица няколко пъти се опитвала да си замине от този свят. Един път била глътнала нарочно ченето си за да се задави и Петя половин час се мъчела да накара майка си да го изплюе. Единственият резултат освен осеяната със слюнки стена, беше, че сега в стомаха на старата се спотаяваха чифт изкуствени зъби, докато в устата й се мъдреха чисто новите й протези. Румен мразеше да гледа, как ги вади и почиства с края на мърливия си ръкав. 

Друг път дъртата се опитала да се метне през терасата, само защото й беше писнало да гледа един и същ канал по телевизията. Тогава и той беше там и съжали за това. Тя не успя да скочи, а засилвайки се закачи края на панталоните си в една саксия и те се скъсаха. Той не помнеше да е виждал нещо по-отблъскващо от чифт бабешки гащи развяващи се със съмнителна чистота на сбръчкания й задник. Нямаше съмнение, че майката на Петя просто е искала да привлече вниманието на околните с тези свои изпълнения. 

Самият той, сега не стоеше на ръба на покрива с намерението да събира тълпа, която да го разубеждава да слезе и да не прави глупави и необмислени неща. Щеше да го направи спонтанно. Скача, минута главоломно спускане като на бънджи, но без въжето и накрая агонизираща болка на разсипани и счупени крайници. Може би щеше да избегне болката и направо да се потопи в блажената тишина и покоят да го обгърне.. 

Колкото повече стоеше там на ръба, толкова повече го хващаше страх от последиците на това негово решение. Ами ако оцелее? Петя щеше да го тъпче с обезболяващи до края на живота му като инвалид. Ужасна мисъл. Сигурно щеше да има и катетър. Тръбичката, в която щеше да пикае, го плашеше повече от възможността, че ще е като жив труп, само лежащ на леглото и чакащ някой от моргата да го сбърка с истински и да го прибере в мразовита камера. 

Румен се отдръпна от ръба. Не! Нямаше да скочи. Сега това му се виждаше като някаква далечна и абсурдно-мъглява мисъл, мимоходом влязла неканена в главата му. Щеше да слезе и да вечеря с жена си. Щеше да мине през супермаркета да й купи нещо. Да! И щяха да намерят с времето начин да имат деца с нея. Точно така! Нищо не е изгубено - животът е пред тях. А и старата все ще я турят в някой килер, да прашасва вместо да им досажда..

Той с облекчение изправи гръб и изтри челото си. Как въобще е могъл да се качи тук и да се реши на нещо толкова откачено? Да скача.. Румен поотупа панталоните си и затътрузи крака към изхода на покрива. Изкрещя от страх, когато усети силно дръпване около глезена, не успя да се хване за нещо и полетя надолу.. Глупаво осъзна, че се е спънал в опъната жица - поставена от него за телевизията у тях - сега оказала се пагубна за него.. Глухо и побиващо тръпки строполяване..

Тишина.. Студ.. Нищо.. 

В апартамента на Румен и Петя една жена привършваше вечерята си. Въобще и не беше слагала втора порция, дори беше сготвила само на себе си. Петя отпи от мартинито си, примесено с две елегантни сипвания от уиски "Ноб Крийк" и с удоволствие си помисли за утрешната си среща с Христо - чаровният и мъжествен колега от офиса й. 

Беше и много добър любовник, не като този охлюв - мъжа й. Христо тъкмо й беше поискал ръката и тя смяташе на сутринта да съобщи на Румен за развода си с него... Стигаше й толкова съвместен живот с този размекнат и сантиментален човечец, вечно треперещ над нея. 

Не я интересуваше реакцията му, ако ще да ходи да се хвърли от терасата. Единственото, което я засягаше в момента беше мисълта за утрешната вечеря в "Розалди". Отпи още една глътка, усети че се опиянява и остави питието си на масата. Блясъкът на стъклото се отрази в прозореца и сякаш там затанцуваха диви и необуздани светлинки..

А навън луната проби с усилие плътната завеса от мъгла и пара, светлината й се разля по покриви и фасади. Улиците си оставаха тъмни. Ако не беше старата ръждясала лампа, килната на една страна, като уморен от ежедневието човек, да осветява безформения и приличащ на безполезна вещ труп, всичко щеше да е по старому. Обикновено, монотонно и до болка познато. Поне от позицията на луната.. от високата й гледна точка.