Нямаше представа къде се намира, нито как беше попаднал тук. Беше уплашен. Направо вцепенен. Мястото приличаше на лабиринт от фоайета, а той стоеше на пейка в коридор м/у две от тях.

- Какъв хаос, какъв хаос само, не мога да повярвам. Каква е тази организация ... А уж навсякъде пише друго, от Стария завет през Библията до Корана ... – на пейката до него стоеше дребен, намръщен мъж над средна възраст, облечен в черни дрехи, приличащ на нещо като събирателен образ от свещеник, равин и имам. На всичкото отгоре непрестанно мърмореше.

Навсякъде сновяха в пълен безпорядък хора във всевъзможни дрехи. Имаше облечени като за вечерен прием, но имаше и такива по домашни халати, че и пижами. Както и облечени като рицари, дами в кринолини, римски сенатори и дори в някакви кожи. Точно срещу него на пейка срещу неговата стоеше умислен човек с бомбе, в несъразмерен фрак и още по-несъразмерни обувки. Досущ като Чарли Чаплин. Всичко изглеждаше като от декори на някое холивудско студио. Не, че някога беше стъпвал в холивудско студио, но ако някой би го попитал как си го представя, то щеше да бъде точно по този начин. Някои толкова се вживяваха в ролите си, че говореха на някакви неразбираеми, старовремски езици. По едно време покрай тях мина цял взвод войници в униформи от Първата световна война, които следваха господин в костюм, който носеше папка. Току пред него той спря и извика нервно към войниците:

- Стоп. Спрете всички. Колко пъти да ви казвам, не можете всички да се жертвате за капитана си. Изберете един и той ще се жертва.

- Аз. Нека съм аз. - изпъчи гърди един актьор в униформа.

- Не, аз, за мен ще бъде чест, капитанът рискува живота си за мен, само заради него съм жив и здрав, редно е сега аз да се жертвам за него. - измести го друг.

- Нека те се жертват за командира, а аз ще се жертвам за тях. - намеси се трети.

- Кошмар, това е истински кошмар, напускам ... - човекът в костюма се хвана за главата.

- Не можем да напуснем, колега, най-много някой друг отпуск. – към тях се приближи пълничка дама в рокля на цветя като от афроамерикански госпъл хор също носеща папка в ръце.

- Знам, знам. – умърлушено сведе глава чиновника и продължи напред следван от ротата войници, които съвсем не се държаха по армейски, надпреварвайки се да го умоляват един през друг.

- Как сте, господин Чаплин? Много ми хареса последният Ви филм, съвсем друго е, когато филмите са озвучени, нали? – обърна се госпъл хористката към човека на другата пейка? Беше ли възможно това наистина да е Чарли Чаплин? Дори да беше той явно се изненада от въпроса, излезе от унеса и погледна учудено жената пред себе си.

- Опа, извинете, явно времето за това още не е дошло, стават такива обърквания, ... ммм ... Нищо, забравете, и без това не съм тук заради вас. Кой от вас е номер BG467017, със съпруга пред уволнение? Вие ли сте господине? - обърна се тя към него.

- А на мен кога ще обърнете внимание, сигурно вися тук от часове? - обади се мъжът с вид на свещеник.

- Дааа, очевидно не сте Вие човека със съпругата, така като Ви гледам едва ли някоя ще се омъжи за Вас. – този път жената говореше на съседа му. - Направо ми изглежда като да сте объркали отдела, не ми изглеждате и на човек, който би се жертвал за друг. И бих казала по-скоро дни, не часове.

- И така, явно Вие сте номер BG46 ... – Жената отново се обърна към него.

- Май още не са Ви включили говора. – този път замахна с ръка пред него и щракна с пръсти.

- Аз ... Аз ... - дори не беше забелязал, че не може да говори, но сега, когато си върна тази способност усещането му беше странно.

- Аз, Аз, вие хората все започвате с Аз, все Вие сте важни. Знам какво ще ме питате. Жив сте, напълно жив, не се притеснявайте. Това е „Отдел за удовлетворяване на желания за саможертва”. Попаднал сте тук, защото тайно от другите, вътре в себе си сте съжалили някого, или нещо и сте пожелали да поемете част, или цялото негово страдание. Вземаме Ви, разглеждаме молбата, решаваме дали да я удовлетворим и Ви връщаме без да помните нищо от това, което се е случило тук ... Така де, поне такава е Системата, но понякога се получават грешки и някои помнят това, онова ...

- Дни, как така дни? - обади се отново свещеника.

- ... или пък попадат тук погрешка - продължи жената, обръщайки се към господина в съседство - Може и месеци, или години дори, или пък цяла безкрайност, времето е относително понятие, особено тук.

- Безкрай ... - почти истерично извика господина, но беше прекъснат от същото замахване с ръка и щракване с пръсти. Очевидно му изключи звука. В други случаи би го съжалил и протестирал, но този наистина беше много досаден. А и сега беше зает със собствените си проблеми.

- Както разбрахте, независимо колко време сте бил тук Ви връщаме в същия момент, в който сме Ви взели, така, че нищо не губите. Хайде да разгледаме Вашият случай, последвайте ме. - хористката щракна с пръсти към едната стена и на нея се появи врата.

- Хайде, какво чакате? ... А, да, забравих да Ви включа движенията. - щракна с пръсти към него и той усети спазъм в крайниците. Опита се да стане и да направи крачка, но залитна.

- Внимателно, знам, че е странно, но след втората, третата крачка ще си върнете уменията и увереността. Заповядайте, седнете тук. - посочи му бял стол пред бяло бюро, поставени в средата на празна и изцяло бяла стая.

- Трябва да знаете, че всичко това си има Цена. - Независимо дали ще бъде удовлетворено желанието Ви, или не,идването Ви тук ще остави отпечатък. Не само като някакви смътно усещане, а съвсем реален отпечатък по тялото Ви. Белези, брадавици, бенки, бръчки ... Хората погрешно си мислят, че всички те се появяват така от нищото. Вярно, че са естествени процеси, но забелязвали ли сте как някои се състаряват по-рано от връстниците си, а пък други остават младолики дълго време? Като Ви гледам Вас как са Ви посребрени косите явно това е Вашата цена. Но пък Ви отива. - долови лека нотка похот в гласа ѝ.

- Искате ли коктейл? Или пък направо уиски? Аз предпочитам ром, върви с кубински пури. Я да видя Досието Ви. - погледна в папката.

- Взели са Ви след като сте отказали цигарите, но все пак искате ли една? Никой няма да разбере. - Намигна с око, щракна с пръсти към стената и от нея изскочи малък шкаф. Отнякъде наистина приглушено зазвуча госпъл, тя изкара бутилка с ром, две чаши и кутия с пури.

- Не, не, благодаря. - отвърна притеснено той.

- Жалко, аз ще си налея, надявам се да нямате нищо против. - Остави едната чаша, наля сериозно количество ром в другата, изкара пура, запали я и седна на бюрото срещу него. Отпи сериозна глътка, дръпна от пурата и се отпусна доволно назад в стола. - Откакто открих Хавана всяка отпуска ходя там. А и какви мадами  ... Какво, нищо човешко не ние чуждо. Не можем да напуснем, но ни пускат от време на време отпуска при вас. Само не трябва да ви разкриваме кои сме. При вас е много хубаво, тук е пълна скука, работа, работа и пак работа ... Честно, не мога да ви разбера хората, разполагате с ограничено време, обаче пък имате всички условия да бъдете щастливи. А пък вие какво правите? Сами си създавате проблеми, вместо да се наслаждавате на живота.

- Не знаех, че ангелите правят така.

- Ангели? - избухна в гръмогласен смях хористката и гърдите и заподскачаха. - Не, човече, ние сме най-обикновени Чиновници, не познавам нито ангели, нито дяволи, честно не съм сигурна дори дали има отдели "Рай" и "Ад". Не мога да отговоря на нито един от въпросите ти, знам какво ще ме питаш, всички питат едно и също. Не знам нищо друго, освен този отдел и честно казано не ме интересува. Разглеждам въпроса ти, след това отварям папката, там намирам решението, съобщавам ти го и те връщам. И така следващия, и следващия, и следващия, докато дойде времето за отпуска. Хайде сега да разгледаме въпроса ти.

- Как мога да бъда сигурен?

- Как можете да бъдеш сигурен? Ами не можете да бъдете сигурен. Можете да приемете това като сън и готово, като се събудите всичко ще бъде просто бегъл спомен. Евентуално, ако въобще си спомняте нещо. Но дори да е така, в момента сте в капана на собствения си сън и не Ви остава нищо друго, освен да продължите да сънувате, докато не се събудите. Обаче, ако всичко това е истинско, трябва да разгледаме случая Ви. В крайна сметка той е важен, нали, заради него сте тук. И така, спомняте ли жена си? За проблемите ѝ в службата?

Разбира се, че си спомняше жена си, тя заедно с децата им беше най-важното нещо в неговия живот. Точно сега в службата ѝ предстояха съкращения и беше много вероятно да остане без работата.

- Преди да продължим искам да Ви попитам дали наистина искате. Както казах, всичко това си има последствия и не става въпрос само за посребрени коси, а че всичко това си има Цена. Ако желанието Ви бъде удовлетворено ще бъде поискано нещо от Вас и ще трябва да се съгласите, или да отхвърлите Сделката. Ако я отхвърлите обекта на Сделката ще плати двойна цена. До сега при Вас не се е случвало да откажете сделка, но знае ли човек, винаги има първи път. Казвам го, защото такива като Вас тук ги наричаме "серийни състрадатели". В много от тези случаи не става въпрос толкова за любов към другия, колкото до черта на характера. Помислете добре дали го правите за нея, или за себе си.

- Моля? Бил съм тук и преди? Нищо не помня.

- Разбира се, че нищо няма да помните, нали Ви обясних всичко преди малко., ще забравите какво става тук в мига, в който Ви върнем. И така следващия път, и следващия, и следващия. Но всичко го пише в Досието Ви. Първият път е било заради куче.

- Кое? Чарли?

- Да, Чарли, мелез, взет от приют.

- Спомням си, беше най-сладкото куче на света.

- А спомняте ли си като го блъсна кола и задните му лапи останаха обездвижени?

- Нищо такова не се е случвало.

- Нищо такова не се е случвало ... или по-скоро е било поправено и все едно не се е случвало, защото още като невръстно момче сте поискали да поемете болката му. Цената е била ваша счупена ръка.

- Паднах от дърво това лято, повече ми се караха, отколкото ме болеше, а пък и станах известен в квартала с гипса, всички искаха да се подпишат на него. Ако е истина не съжалявам, струвало си е, Чарли беше най-страхотното куче и доживя до старини.

- Следват други кучета, котки, дори едно прасе, спасено от Вас, но пък всички сте останали без пържоли. Дреболии като цяло. Затова и постоянно сте били с ожулени колена и лакти.

- Затова ли? Все ми казваха, че съм непохватен. - Почти се засмя, беше доволен от това, което чуваше. Но изражението на лицето му бързо се смени.

- Първият отказ на Ваше желание е заради единият Ви дядо. Бил е болен и сте искали да вземете част от страданието му. Категорично е било отхвърлено. Следва най-голямата жертва, която сте правил за друг човек, първата Ви приятелка, може да се каже дори първата Ви любов.

- Моля, тук вече има някаква грешка.

- Няма грешка, всичко го пише в досието.

- Не разбирате, голямата ми любов е съпругата ми.

- Казах първата, не голямата.

- Не, пак не разбирате, съпругата ми е голямата и единствена любов.

- Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, но съпругата Ви може да е голямата Ви любов, но не е единствената. - жената щракна с пръсти към едната стена и на нея започнаха да се прожектират някакви кадри. На тях беше той като младеж, с него имаше едно момиче. Разхождаха се за ръце сред покритите с есенни листа алеи в парка, смееха се и се целуваха страстно.

- Разболяла се е. Много сериозно. Вие сте поискали да бъдете на нейно място. Не са Ви позволили да приемете болестта ѝ, но са удовлетворили желанието Ви. Вие сте я спасили. Буквално. Сега е жива и здрава и има свое семейство.

- Не разбирам, нищо не помня.

- Да, точно така, нищо не помните. И като Ви върнем пак нищо няма да помните, дори и този разговор и кадрите, които Ви показвам. - Жената щракна с пръсти и картината изчезна.

- Нямам предвид идването си тук, а нищо не помня за нея.

- Това е било условието, да забравите за нея. Както и тя за Вас.

            Чувстваше се като замерен с мокър парцал.

- Ще може ли все пак малко ром?

Жената му наля една чаша, той я взе в ръце, подържа я известно време докато тя го гледаше в пълна тишина. После отпи една голяма глътка.

- Може ли ...? - успя да изкара някакъв звук от гърлото си.

- Не, не може.

- Не успях дори да да задам въпроса и ме отрязахте.

- Знам какво щяхте да ме попитате. Мога ли да Ви покажа снимка как изглежда сега. Не, не мога съжалявам. И какъв смисъл има въобще?

- Точно, защото няма никакъв смисъл на никого няма да му пука, ако я видя. Просто от любопитство. Какво значение има, нали след като ме върнете, или там каквото ще правите с мен няма да помня нищо. А и дори да си спомня какво? Толкова време е минало, вече сме други хора, аз не съм същия, тя няма да е същата. Аз имам свое семейство, казахте, че тя има свое.

- Съжалявам, не мога, просто такива са Правилата. Както казах, понякога стават грешки в Системата и след няколко подобни случая забраниха категорично. Това е минало и там трябва да си остане. Може да се срещнете отново, но вече като съвсем различни хора в нова ситуация. Но това е вече работа на друг отдел. Хайде сега да се върнем към въпроса за съпругата Ви.

- Да, да, разбира се, към съпругата ми - отново живна.

- Ако бъде удовлетворена молбата Ви тя няма да бъде съкратена. Поне не сега. Как ще избегне съкращението не пише в Досието, но това няма значение, никой няма да разбере, че това е станало заради Вас. Но не може да бъде гарантирано за в бъдеще. Може да се наложи пак да идвате, ако поискате отново да запази работата си. Ако откажете Сделката, тя не само, че ще бъде съкратена, ами няма да може да си намери работа дълго време. Ще трябва да търси други начини да се занимава с нещо.

- Звучи логично.

- Знаете ли, че тя също често е била тук?

- Няма как да знам, но не съм учуден. Тя е най-състрадателният човек, когото познавам. - отвърна той.

- И заради Вас включително. Повечето пъти някакви дреболии, но има няколко сериозни неща.

- Ами ... - отново не беше учуден и въпреки, че изпитваше известна вина се почувства поласкан.

- Последният път е отказала?

- Моля? - беше искрено изненадан.

- Сещате ли се като откраднаха спортната Ви, ретро кола?

- Но от полицията я намериха след това.

- Да, но тогава съпругата Ви нямаше как да знае, че ще стане така. Освен това, ако въобще не се беше опитала да Ви помогне колата щеше да се намери много по-бързо. След като е отказала намирането се е забавило, както и колата се е оказала с липсващи части. И тя е знаела, че ще стане така, въпреки това е отказала?

- Имате ли цигари?

- Ще запалите след толкова години? Не искате ли поне кубинска пура?

- Не, обикновена цигара ще свърши работа.

Жената бръкна в някакъв джоб на хавайската си рокля и изкара кутия цигари. Подаде му и огънче.

- Колата ... За някои е евтин боклук, но за мен е безценна. И всъщност въобще не е евтина, струваше ми скъпо да я възстановя след кражбата, при това момчетата от ретро клуба ми помогнаха безплатно, иначе щеше да ми коства цяло състояние. Но не става дума само за пари. Обичах тази кола ... Все още я обичам. Беше ми мечта още от дете, накрая успях да си я купя.

- Разбирам, но трябва да вземете решение, вярно, че времето е относително понятие, особено тук на това място, но ме чака и друга работа преди да изляза отпуска.

- Знам, но ми трябва малко време ... Разбирате ли, всичко ми идва малко в повече. Преди малко разбрах, че съм имал приятелка, която не помня, след това, че собствената ми съпруга е отказала да ми помогне ... Просто ...

- Добре, доизпийте си питието и доизпушете цигарата.

- Вие какво бихте направили на мое място?

- Понякога се радвам, че не се налага да бъда на Ваше място. - отговори чиновничката.

- Знаете ли, каквото и да е било, това е съпругата ми, заедно с децата те са моят живот. Освен това аз самият наскоро едва избегнах фалит на фирмата, за която работя, знам как се чувства човек в такава ситуация. Ще поема страданието ѝ, ще приема Сделката. Съгласен съм. Къде трябва да подпиша?

- Не се налага нищо да подписвате, тук не е като при вас. Даже не се налагаше да го казвате на глас, чувствата Ви вече са отчетени от Системата.

- Добре, значи мога да си ходя?

- Трябва само да решите кое от децата Ви да плати Цената?

- Моля?

- Нали не сте забравили, че всичко си има Цена? Цената за това, че съпругата Ви ще остане без работа е някое от децата Ви да се провали на тестовете в края на учебната година.

- Но това беше вчера.

- Именно, има начини за корекция.

- Не може да бъде ...

- Напротив, може. Това беше и условието пред нея?

- Моля?

- Условието да спаси колата Ви. Трябваше да жертва нещо любимо на някое от децата Ви. Просто ... не знам как да го кажа, не знам дали сте по-състрадателен, или просто по-глупав, но за разлика от съпругата си не попитахте каква ще бъде Цената преди да се съгласите на Сделка.

- Кой би се съгласил на подобна сделка?

- Сега предполагам разбирате съпругата си и сте по-малко разочарован.

- Но аз мислех, че ще бъде нещо свързано с мен. Това не е честно, вие не сте хора ...

- Разбира се, нали Ви казах, че ние сме просто Чиновници.

- Чудовища, вие сте чудовища, как може да искате подобно нещо? Не стига, че децата трябва да поемат цената за нашите решения, ами трябва да изберем кое от тях, това е жестоко ...

- Хайде по-полека, моля Ви, това, че не сме хора не означава, че нямаме чувства. Пък и не ние определяме нито Правилата, нито Цената. Не знам кой ги определя, всичко го пише в Доклада, нашата работа е просто да ви съобщим Решението на вас, хората.

- Отказвам се, развалям Сделката, отказвам се ...

- Не можете да се откажете, господине, Решението вече е взето.

- Не ме интересува, отказвам се, чувате ли, отказвам се, отказвам се, отказвам се ... - започна да крещи като обезумял, да обикаля стаята и да блъска с юмруци по стените. - Отказвам се, отказвам се, отказвам се от Сделката ...

- Охрана, бързо, охрана. - викаше жената. Ненадейно отнякъде изскочиха няколко едри мъже в бели престилки, хванаха го от всякъде и започнаха да го пристискат към стената ...

Изправи се като тапа, докато поемаше дълбоко въздух. После отново и отново. Полека гърлото се отпусна, започна да диша по-лесно, успя да върне нормалния си ритъм и зрението му се проясни. Малко по малко объркването отмина и осъзна къде се намира. Беше плувнал в пот, седнал в леглото. Съпругата му се беше събудила и го галеше по косата.

- Спокойно, спокойно, явно си сънувал кошмар.

- А? Да, да, явно ...

Отново легна на възглавницата до нея.

- Извинявай, че те събудих.

- Няма нищо, вече бях будна, тъкмо преди малко ходих до тоалетната. Нещо не мога да спя.

- Разбирам те, съжалявам ... Ще отида да видя децата.

- Добре са, спят, преди малко ги нагледах.

- Тестовете ... какво стана с тестовете?

- Тестовете? Отличници са, забрави ли? Е, почти, някоя друга петица, но са доволни. Ние също, нали?

- Да, да, разбира се ... Колко ли е часа, дали да не поспим още малко?

- Почти време за ставане.

- Тогава ще ставам, и без това ме чака много работа. - по-скоро го беше страх да не продължи да сънува същия сън. Тръгна към банята, когато чу телефонът на съпругата му да сигнализира за получено съобщение. Кой ли ѝ пишеше толкова рано. Почувства прилив на ревност и веднага след това вина заради това. Но трябваше да признае, че беше дори доволен, това го върна в реалността и го накара почти да забрави за съня. Когато се върна в стаята и започна да се облича тя гледаше замислено в тавана.

- Писа ми една колежка от счетоводството. Вчера видяла документ, май аз ще съм тази, която ще съкратят.

Отиде при нея, седна на ръба на леглото и я прегърна.

- Съжалявам. - успя само да ѝ каже. Отиде до нея и я прегърна. Усети с бузата си как по нейната се стича сълза. - Може пък да е за добро, ти дори не харесваш тази работа.

- Да, така е, но е някак си унизително да те съкратят. Точно теб. Как ще се справим, децата точно трябва да сменят училищата.

Изправи се, все още седнал на ръба на леглото.

- Ще се справим. Гледай на това като нова възможност. Винаги си мечтала да отвориш сладкарница, може би сега е момента.

- Сладкарница? С какво?

- Ще продам моята кола. Известно време ще трябва да ползваме само твоята, но ще се справим.

- Ти луд ли си, толкова я обичаш, колко труд вложи в нея.

- Това е просто кола, някаква вещ. И преди съм го обмислял. Тъкмо в клуба има нов член и ми предложи добра цена, едва ли скоро ще имам подобна възможност.

- Ще видим, не е нужно да решаваме веднага. - прокара ръка през косата му. - Знаеш ли, косата ти май изведнъж е посребряла още повече. Но пък ти отива, колко ли жени ми завиждат.

- Какво? - изведнъж отново се сети за съня.

Тя се изправи, прегърна го и го целуна.

- Все пак ти благодаря, взел си правилното решение.

Не знаеше какво да каже. Докато тя се обличаше забеляза колко много бенки има. Заради тях с годините почти спря да ходи на плаж. Те бяха сред странностите в любимото същество, които човек не само не го отвращават, ами с времето направо обиква. Толкова беше свикнал с тях, че отдавна дори не ги забелязваше. Май се беше появила нова. Беше ли възможно ...