Беше гореща августовска нощ... от онези, в които е толкова горещо, че не можеш да заспиш и постоянно пиеш вода от хладилника. Алекс лежеше почти на края на леглото, опитвайки се да избяга от ръцете на съпруга си, който постоянно я дърпаше все по-близо към себе си. Топлият чаршаф се беше събрал на кълбо под краката ù, а тя се  чудеше какво още да направи, за да не ù е чак толкова горещо. Мислеше си... за много неща, за работата, за колата, която искаше да продаде и да си купи друга, за мъжа си, който спеше до нея. Искаше ù се да избяга някъде, далеч от ежедневните проблеми, да ги забрави, поне за малко, но знаеше, че няма начин. Почти се беше унесла в мислите си, когато някой я докосна леко по ръката и прошепна:

- Спиш ли...? - отвори очи и пред нея стоеше Миро. Изобщо не беше чула кога беше отворил вратата на съседната стая и беше влязъл в нейната. Надигна се, за да покаже, че не спи. - Ела с мен! - Стана възможно най-тихо, за да не събуди мъжа си, нахлузи джапанките си и безшумно последва Миро навън. Беше прекрасна нощ, въпреки горещината. Луната беше голяма и кръгла и нежно галеше с отражението си морските вълни. Без да си кажат дори една дума, Алекс и Миро тръгнаха на разходка по плажа. Беше едва втория ден откакто бяха дошли тук на почивка с мъжа на Алекс и приятелката на Миро. Последните двама в момента спокойно спяха в бунгалото, уморени от горещите дни и дългите вечери и не бяха усетили отсъствието на половинките си. Впрочем, Алекс също не очакваше тази разходка, макар и от край време да знаеше за тази слабост на Миро, все пак, не за първи път бяха заедно на море и не за сефте се разхождаха сами по плажната ивица. Имаше едно нещо обаче, което се беше променило - този път Миро беше с гаджето си, а Алекс се беше омъжила... И двамата не си даваха точна сметка как толкова бързо успяха да се забравят взаимно и да продължат напред... сякаш вчера се държаха за ръка на същия този плаж и деляха тясното легло в квартирата, където въпреки жегата спяха постоянно прегърнати. Ех... каква любов беше тази тяхната, какво море беше онова тяхното! И за двамата беше несравнимо с никое друго... и с никой друг...

Спряха на едно място и седнаха на пясъка. Алекс запали цигара.

- Защо морето ми се вижда по-различно от... - Миро не завърши изречението, но Алекс перфектно го разбра.

- Защото е. Никога няма да е ОНОВА море. - Погледна го с очи, изпълнени с нежност от спомените. Той се протегна и я хвана за ръка.

- Беше истинско, нали, Али...?

- Беше кратко...

- Беше хубаво...

- Беше РАЗЛИЧНО - може би точно това беше най-точната дума, която описваше лятното им приключение. Прекалено странно и нетипично, заблуждаващо, особено за Алекс. 10 дена на пълно отдаване, хармония, смях, радост, страст, споделяне, след което репликата "Беше само за морето... не е в теб причината, просто не ми се занимава с нищо сериозно". Тогава на Алекс ù се прииска да го удави... или да го зарови в пясъка... или да го удуши докато спи до нея... да, дори и след този разговор имаше наглостта да си легне до нея и да си достави удоволствието да се възползва и от последната останала минута с нея. Такъв си беше Миро, винаги бе бил такъв, а Алекс му позволяваше всичко просто защото го обичаше прекалено много. Толкова много, че понякога имаше чувството, че ще се задуши ако не го види два дена. А той беше егоист... жертви, жертви, и пак жертви. В това се състояха отношенията им след двете седмици на морето. Естествено, че нещата не спряха до границата на София... това беше ясно и за двамата, защото не е възможно нещо толкова "истинско" и споделено да се прекрати толкова лесно. Но последвалото не можеше да се сравнява със станалото на морето. Както и да е, оттогава беше минало време... достатъчно, за да бъде вече всичко изживяно, преизживяно дори и оставено най-накрая да избледнее заедно с всички останали спомени.

Макар и да не пушеше, Миро запали една от тънките цигари в кутията, изцапана с пясък. Стана му ясно, че Алекс не иска да говорят за миналото, поне не и на този етап. Беше му трудно да повярва, че вече е омъжена. Сякаш всичко стана прекалено бързо... нищо, че мъжът ù беше сред най-добрите му приятели и всички се бяха веселили заедно на сватбата. Все пак, наистина ли това беше момичето, което беше целувал сред вълните и което беше притискал толкова силно и нежно до себе си? Сега го правеше друг... някой далеч по-добър и достоен от него, но му беше мъчно.

- Знаеш ли... - Миро се сепна. Не очакваше Алекс да заговори. - Така и не успях да ти простя за онзи път... камо ли да те разбера. Как можеш, 10 дена да изглеждаш до лудост влюбен в мен, да не пускаш ръката ми за повече от 5 минути, да ме прегръщаш по цяла нощ и накрая да ми кажеш, че нищо не е означавало...? Как го правиш??? От любопитство просто...

- Ми... де да знам и аз... харесваше ми да си с мен, да те гушкам, да те целувам, да знам, че има някой, който си е само мой...

- ... и само за 10 дена... - прекъсна го тя.

- Дори и само за 10 дена - поправката - Защо си мислиш, че е имало някога такъв човек...? Нямаше... и преди теб и след това. Исках само да разбера какво аджеба е чувството някой да те обича - звучеше прекалено искрено... нима наистина това беше така търсената и неразгадаема причина? И трябваше ли да минат 2 години и тя да се омъжи, за да я чуе? Изведнъж в главата на Алекс се роди план. Макар и да беше добричка по принцип и да не обичаше да наранява, този път щеше да го направи, и то щеше да нарани много хора, които не го заслужаваха. Но според нея всичко си струваше, само и само за да постигне така жадуваното отмъщение...

Край на I част