Отсъствие
Този мъж вървеше вече от час по булеварда и нищо не чувстваше. Колко странно би било това усещане за него вчера – да не чувства нищо. Дори сега през май, когато вечерните разходки на влюбените изпълваха въздуха с някаква ароматна недоизказаност, неговата статичност изглеждаше откровено неестествена. Това безразличие, тази апатия, към света бяха напълно чужди за мъжа. Да спре да усеща. Да спре да вярва, че някъде сега се случва нещо хубаво. Че след малко ще се случи. Нещо добро. Че може би и на него би му се случило или, че той ще го предизвика. Той, който довчера улавяше във въздуха и най-лекото трептение на света с всичките си сетива, взривяваха се в него и щастие, и нещастие, обичаше, вярваше, молеше се имаше мечти, сега не можеше да се зарадва, нещо да го трогне, да го разгневи, да го накара да трепне, да го натъжи, той изглежда, че беше там –вървеше по улицата и в същото време не беше. Не мъжът, а някакво празно тяло, бродещо механично по алеята. Той вероятно беше шлосер, учител, нечий приятел, нечий враг, нечий близък. А не изпитваше чувство за близост, свързаност, за принадлежност, за липса. Може би това тяло сега се връщаше от работа, може би бе излязло до магазина, или се разхождаше в лятната вечер безцелно. Носеше ли някакви дрехи и какви точно, това също нямаше значение. Това тяло, това лице, този мъж не създаваха съпротивление или взаимодействие. Нито към себе си, нито извън. И още по-странно: безчувствеността не го правеше нещастен. Отдалечил се беше на хиляди мили. И като че ли нямаше желание да се върне в тялото си. Тялото му го одобряваше, защото не спираше да се движи. Светът сега за него беше станал бездумен, невидим и очарователен в отсъствието си. А тялото само правеше крачки. Приличаше на фигурка на мъж, разхождащ се по земното кълбо. Непринадлежащ на него. Крачка, след крачка. Крачка, след крачка.
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря!
-
Перпето мобиле е нещо подобно, на този принцип/според мен/, но както знаем всички опити за създаване на такъв "индивид", са безуспешни
Аз лично никога не съм изпадала в подобно състояние, значи имам всички шансове да съм успешен индивид :Р -
Дори само веднъж в живота, но всеки може да изпита подобно състояние...Аз лично съм го превъзмогнала и не бих искала да си го припомням, но така си представям клиничната смърт...Чудесно си го описала, Силве)!
-
Благодаря ти, Мария.
-
Това състояние е описано така, сякаш ти самата си издишала през дробовете на лирическия... Усетих, че той е попаднал в Бермудския триъгълник на живота и няма сили дори да се опита да излезе оттам. И не желае, което превръща спиралата на скръбта в нескончаема. Прииска ми се да прегърна и него, и теб като автор! Силвичка..! ❤️ ❤️ ❤️
-
Благодаря ти, скъпа Бени!
-
Много образно и психологически точно си описала едно душевно състояние, което навярно всеки е изпитвал.
Поздравления, Силве! -
Здравейте, благодаря ви за отзивите, Петре, Пепи, Георги, Валентин, Стойчо и Петър! Благогодаря за любими. Желая ви хубав ден! 🙂
-
Много е хубаво и кратко, Силве, ама не го разваляй като го направиш сериал от 48 серии, моля! Знам, че имаш и въображение, и ти идва отвътре, но аз харесвам разказите ти. Между другото, някъде четох че да напишеш роман е по-лесно, отколкото да напишеш разказ, особено кратък (примерно 1000-4000 думи). И то си е така: в романа имаш време и доста празни листи да разгънеш характерите, да засучеш завръзката, после да вкараш втора, трета, пета сюжетна линия, да избухаш изневиделица климакса, и накрая да съединиш всички линии в точка. Поне така казват.
-
Може би, е мореплавател, подобно Фернандо Магелан, който не е успял да достигне мечтите си...
Енигмата на любовта... -
Когато любовта си отиде.......... Хареса ми!
-
Красиво, елегантно, стегнато като младо дупе по градската, богат език в малко текст...
-
Припознах се! Често върша неща механично по инерция без дори да запомня. Колкото животът става все по-динамичен, толкова хората ставаме все по-механични!
-
Припознах се! Често върша неща механично по инерция без дори да запомня. Колкото животът става все по-динамичен, толкова хората ставаме все по-механични!
-
Няма да излъжа, че ми хареса....
Странна походка, сякаш разхождащ се по земното кълбо... -
Оки, продължавам. Благодаря, Георги.
-
Напиши. Интересно ми е, възможно ли е, да се разхождаш и да не чувстваш абсолютно нищо
-
Здравейте, Мини, Георги! Благодаря Ви. Това може да се случи, както с мъжете, така и с жените. На мен ми се е случвало. Ако ви допада, ще напиша продължение.
-
Такива са мъжете. Безчувствени. Ако тялото беше женско, щеше да е съвсем друго нещо.
-
Силвия, къде се загуби, как липсваш само, хареса ми как хубаво си обрисувала образът на един самотник, или уморен от живота човек, като на все повече уморени и безразлични хора! Сякаш живота минава като лъч през тях и не оставя никакви следи! Хареса ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
