Този мъж вървеше вече от час по булеварда и нищо не чувстваше. Колко странно би било това усещане за него вчера – да не чувства нищо. Дори сега през май, когато вечерните разходки на влюбените изпълваха въздуха с някаква ароматна недоизказаност, неговата статичност изглеждаше откровено неестествена. Това безразличие, тази апатия, към света бяха напълно чужди за мъжа. Да спре да усеща. Да спре да вярва, че някъде сега се случва нещо хубаво. Че след малко ще се случи. Нещо добро. Че може би и на него би му се случило или, че той ще го предизвика. Той, който довчера улавяше във въздуха и най-лекото трептение на света с всичките си сетива, взривяваха се в него и щастие, и нещастие, обичаше, вярваше, молеше се имаше мечти, сега не можеше да се зарадва, нещо да го трогне, да го разгневи, да го накара да трепне, да го натъжи, той изглежда, че беше там –вървеше по улицата и в същото време не беше. Не мъжът, а някакво празно тяло, бродещо механично по алеята. Той вероятно беше шлосер, учител, н ...