24.12.2004 г., 17:42 ч.
Парченце живот
5 мин за четене
Туп.
Тишината глухо простена. Книгата падна върху една възглавница на земята. Пак беше чела до късно. Докато очите, вече зачервени, не се затвориха сами.
Обожаваше да чете. Само като видеше нова книга я грабваше с нетърпение, поглъщаше я с очи и я разтваряше с такава жажда, че досущ приличаше на човек, живял дълго в пустинята без вода, на когото поднасяха чаша с животворната течност. Понякога отгръщаше най-отзад и прочиташе последната страница. От любопитство може би. А може да искаше да разбере края и наум да напише няколко сценария, по които би могло да се стигне до него. Мечтателка.
Обичаше също да бяга в онзи свой измислен свят или по-скоро измислен от другите... писателите, които поставяха основите, първите щрихи на картините в главата и. После и даваха свободата сама да ги оцветява и завършва. Не че това някога стана напълно. Винаги имаше едно бяло петънце някъде по платното, което си оставаше така. Не и беше присъщо дълго да се занимава с едно и също. Не беше в същността и. Донякъде, за това оставяше нещата така. А също се страхуваше да промени нещо в живота си. За пръв път да завърши до край започнатото. Боеше се, че направили го, нещо ще стане и в стъкления и свят ще се счупи някоя от прозрачните тънки стени... Че звънът ще стигне до сърцето и и ще я направи различна от това, което е сега.
Мразеше промените. Макар и много пъти с известна доза решителност и уверена стъпка да бе тръгвала към тях, винаги спираше. Винаги. На крачка от прага на света. Своя свят. И се връщаше обратно. Щастлива и нещастна, че пак е там, сред познатото, сред своето. То я караше да плаче, да страда, да и се иска да се изгуби, просто така, все едно никога не е била. Но то я караше и да се усмихва и от време на време да си тананика някаква своя мелодия.
Мразеше и същевременно бе привързана към стъклата, които я заобикаляха. Тя е скриваха. Затова не се решаваше. Неизвестното и се струваше студено и мрачно, не че и животът тук бе по-различен понякога. Но все пак си беше нейният стар, изпитан, познат вече живот.
За да направиш нещо различно ти трябва капчица лудост. Само една. Голяма колкото прашинка. А тя имаше цяла река. Но и нещо друго плуваше в тази река. Страхът. И не само той, а и всички останали чувства. Дори тези, които са неназовани, неопределени... просто нюанси.
Напоследък все повече и се искаше да промени нещо. Накрая се реши да започне да рисува. И стана добра.
Рисуваше хора, пейзажи... всичко, което и попаднеше пред очите в сънищата. Реалността не познаваше така добре, затова избра тях.
Постоянно се стремеше към усъвършенстване и определено имаше ръка на художник. Може би това бе призванието и. Но така и никой не видя творбите. Те си останаха доста дълго време заключени на един прашен и мръсен таван, който по нищо не се различаваше от прашните и мръсни тавани на съседните къщи.
А тя продължаваше да оставя по едно бяло петънце, недокоснато от четката. Продължаваше също да живее сама, в компанията на едно изсъхнало цвете, стари мебели и няколко особени статуетки, появили се неизвестно от къде.
... Не беше самотна, нито вечно намръщена или... Всъщност никой не можеше да каже каква е. Може би "човек" би я определило най-точно.
Един ден както си стоеше на терасата и гледаше залеза се усмихна леко и си каза:
- Има ли смисъл от страха? Той не ми помага. Или пък да...?
И продължи да разсъждава наум. Често го правеше- питаше се неща, може би известни на другите, но останали загадка за самата нея. И като че осъзнаваще, че никога няма да открие отговора. Но все пак си задаваше въпросите.
Странна жена.
След малко затвори остъклената врата и се прибра в стаята.
Мина много време. Вероятно години. Това незнам. Знам само, че същата тази врата се покри с прах. Времето не пропусна да остави своя отпечатък върху нея. Тънки нишки, изтъкани от паяците запечатаха сякаш цялата къща и съхраниха духа и, оплитайки го в мрежите.
Един ден обаче стана нещо различно. Вратата се отвори, от там надника един човек на средна възраст и се усмихна:
- Каква красота.
Да, наистина едва ли някъде този мъж бе виждал по-красива гледка. А и той подаде глава иззад вратата, точно когато слънцето се скриваше зад планините и малки червени облаци изгаряха сред синьото небе.
След като се нанесе със семейството си в просторната къща, изпълнена със светлина заради огромните прозорци навсякъде, човекът реши да остави някои ненужни вещи на тавана. Когато се качи и открехна с мъка старата врата, той видя стотици картини и скици струпани в помещението. Започна да ги разглежда и след всяка следваща оставаше без дъх.
На гърба на всяка от творбите откри едно нарисувано с молив цвете. Простичко, съвсем обикновено и въпреки това прекрасно.
- Странен подпис е избрала художничката- каза по-късно на сина си, когато му показваше картините.- Жената без име... с душа като цвете.
Той взе някои от тях и ги постави по стените на много от стаите.
Веднъж когато му дойдоха гости- стари негови проятели от училище-те се възхитиха от картините. Особено от тази в хола, на която бяха нарисувани хиляди слънчогледи, гледащи нагоре към слънцето. Бяха като живи. Всяко стръкче бе нарисувано с тънки черти, едва доловими линии, правещи всичко така истинско.
- Като от някакъв сън...- каза един от гостите несъзнателно.- И въпреки, че и на тази има неоцветено малко късче платно е толкова... реално.. Но пък така е по-добре, съвършенството плаши.
- Да, наистина- съгласи се човека.- Вложена е частица от душата на тази, която ги е рисувала. Парченце живот. Това е най- важното.
И колко беше прав само. Именно за това те усещаха по този начин картината.
Човекът им я подари и на другия ден, когато си тръгнаха, те я отнесоха със себе си. Така жената без име за пръв път напусна своя свят. Направи крачката, на която не можеше преди да се реши.
Сега картината стоеше на нечия стена, в нечий дом... А тя, тя щеше завинаги да живее чрез красотата, която остави след себе си, чрез парченцето живот, което никога нямаше да умре.
Щастлива жена.
Бе изживяла своя живот така както реши. Макар и никога да не разбра какво е без страх, какво е навън. Или може би винаги е била там.
Може би.
Тишината глухо простена. Книгата падна върху една възглавница на земята. Пак беше чела до късно. Докато очите, вече зачервени, не се затвориха сами.
Обожаваше да чете. Само като видеше нова книга я грабваше с нетърпение, поглъщаше я с очи и я разтваряше с такава жажда, че досущ приличаше на човек, живял дълго в пустинята без вода, на когото поднасяха чаша с животворната течност. Понякога отгръщаше най-отзад и прочиташе последната страница. От любопитство може би. А може да искаше да разбере края и наум да напише няколко сценария, по които би могло да се стигне до него. Мечтателка.
Обичаше също да бяга в онзи свой измислен свят или по-скоро измислен от другите... писателите, които поставяха основите, първите щрихи на картините в главата и. После и даваха свободата сама да ги оцветява и завършва. Не че това някога стана напълно. Винаги имаше едно бяло петънце някъде по платното, което си оставаше така. Не и беше присъщо дълго да се занимава с едно и също. Не беше в същността и. Донякъде, за това оставяше нещата така. А също се страхуваше да промени нещо в живота си. За пръв път да завърши до край започнатото. Боеше се, че направили го, нещо ще стане и в стъкления и свят ще се счупи някоя от прозрачните тънки стени... Че звънът ще стигне до сърцето и и ще я направи различна от това, което е сега.
Мразеше промените. Макар и много пъти с известна доза решителност и уверена стъпка да бе тръгвала към тях, винаги спираше. Винаги. На крачка от прага на света. Своя свят. И се връщаше обратно. Щастлива и нещастна, че пак е там, сред познатото, сред своето. То я караше да плаче, да страда, да и се иска да се изгуби, просто така, все едно никога не е била. Но то я караше и да се усмихва и от време на време да си тананика някаква своя мелодия.
Мразеше и същевременно бе привързана към стъклата, които я заобикаляха. Тя е скриваха. Затова не се решаваше. Неизвестното и се струваше студено и мрачно, не че и животът тук бе по-различен понякога. Но все пак си беше нейният стар, изпитан, познат вече живот.
За да направиш нещо различно ти трябва капчица лудост. Само една. Голяма колкото прашинка. А тя имаше цяла река. Но и нещо друго плуваше в тази река. Страхът. И не само той, а и всички останали чувства. Дори тези, които са неназовани, неопределени... просто нюанси.
Напоследък все повече и се искаше да промени нещо. Накрая се реши да започне да рисува. И стана добра.
Рисуваше хора, пейзажи... всичко, което и попаднеше пред очите в сънищата. Реалността не познаваше така добре, затова избра тях.
Постоянно се стремеше към усъвършенстване и определено имаше ръка на художник. Може би това бе призванието и. Но така и никой не видя творбите. Те си останаха доста дълго време заключени на един прашен и мръсен таван, който по нищо не се различаваше от прашните и мръсни тавани на съседните къщи.
А тя продължаваше да оставя по едно бяло петънце, недокоснато от четката. Продължаваше също да живее сама, в компанията на едно изсъхнало цвете, стари мебели и няколко особени статуетки, появили се неизвестно от къде.
... Не беше самотна, нито вечно намръщена или... Всъщност никой не можеше да каже каква е. Може би "човек" би я определило най-точно.
Един ден както си стоеше на терасата и гледаше залеза се усмихна леко и си каза:
- Има ли смисъл от страха? Той не ми помага. Или пък да...?
И продължи да разсъждава наум. Често го правеше- питаше се неща, може би известни на другите, но останали загадка за самата нея. И като че осъзнаваще, че никога няма да открие отговора. Но все пак си задаваше въпросите.
Странна жена.
След малко затвори остъклената врата и се прибра в стаята.
Мина много време. Вероятно години. Това незнам. Знам само, че същата тази врата се покри с прах. Времето не пропусна да остави своя отпечатък върху нея. Тънки нишки, изтъкани от паяците запечатаха сякаш цялата къща и съхраниха духа и, оплитайки го в мрежите.
Един ден обаче стана нещо различно. Вратата се отвори, от там надника един човек на средна възраст и се усмихна:
- Каква красота.
Да, наистина едва ли някъде този мъж бе виждал по-красива гледка. А и той подаде глава иззад вратата, точно когато слънцето се скриваше зад планините и малки червени облаци изгаряха сред синьото небе.
След като се нанесе със семейството си в просторната къща, изпълнена със светлина заради огромните прозорци навсякъде, човекът реши да остави някои ненужни вещи на тавана. Когато се качи и открехна с мъка старата врата, той видя стотици картини и скици струпани в помещението. Започна да ги разглежда и след всяка следваща оставаше без дъх.
На гърба на всяка от творбите откри едно нарисувано с молив цвете. Простичко, съвсем обикновено и въпреки това прекрасно.
- Странен подпис е избрала художничката- каза по-късно на сина си, когато му показваше картините.- Жената без име... с душа като цвете.
Той взе някои от тях и ги постави по стените на много от стаите.
Веднъж когато му дойдоха гости- стари негови проятели от училище-те се възхитиха от картините. Особено от тази в хола, на която бяха нарисувани хиляди слънчогледи, гледащи нагоре към слънцето. Бяха като живи. Всяко стръкче бе нарисувано с тънки черти, едва доловими линии, правещи всичко така истинско.
- Като от някакъв сън...- каза един от гостите несъзнателно.- И въпреки, че и на тази има неоцветено малко късче платно е толкова... реално.. Но пък така е по-добре, съвършенството плаши.
- Да, наистина- съгласи се човека.- Вложена е частица от душата на тази, която ги е рисувала. Парченце живот. Това е най- важното.
И колко беше прав само. Именно за това те усещаха по този начин картината.
Човекът им я подари и на другия ден, когато си тръгнаха, те я отнесоха със себе си. Така жената без име за пръв път напусна своя свят. Направи крачката, на която не можеше преди да се реши.
Сега картината стоеше на нечия стена, в нечий дом... А тя, тя щеше завинаги да живее чрез красотата, която остави след себе си, чрез парченцето живот, което никога нямаше да умре.
Щастлива жена.
Бе изживяла своя живот така както реши. Макар и никога да не разбра какво е без страх, какво е навън. Или може би винаги е била там.
Може би.
© Диана Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
много е хубаво .. грабва те от началото и не те оставя до края
тези чуства са тъй познати и тъй далечни ... толкоз е истинско просто освен една усмивка и една 6-тица друго не мога да направа или кажа
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Благодаря за коментара ти. Усмихвам се и аз.