ОСМА ГЛАВА
Да ти умре конят от смях! Ей, така се чувства една жена, когато мъжът, когото желае, който и е съпруг и който слабо казано я е дарил с определени наслади, ти заяви, че ще си извади сърцето, за да си пожелаеш нещо. И това нещо е два билета за Земята – за теб и приятелката ти. Ти искаш да се пошегуваш с него, да му се усмихнеш и така силно ти се иска да го прегърнеш и, макар да е глупаво, но ясно да му кажеш едно мило „Здравей!”. Той, от своя страна, директно ти заковава някоя заповед с тон, нетърпящ възражения. А стига де! И после жените сме били неразбираеми. Много сме си разбираеми даже, поне не сме твърдоглави като магарета. „Тряс – прас!” и ще става, както съм го решил ! - се налага да чувам. Ама хич не се сеща моят, скъп съпруг, че има и жена. Нали, когато е семейство, нещата трябва да се поделят между двамата - да се решат, а не да се налагат нечии мнения. Е,разбира се, това са си мои мисли! Ако питам Тиен – за нея света не е толкова прост. Според нея, все има някаква борба за надмощие между мъжа и жената. Дамите си имали свои „чалъми” за печелене на това, което искат, а господата директно нападали, но пак се мислели за царе. Аз ли? Ми аз мисля, че колкото истина има в тези нейни мисли, толкова и са неправилни. Така и не ми се изяснява, защо трябва, въобще да има борба за някакво си надмощие? Какво ще завладяваме? Не ми е ясно и това си е! Когато един човек обича – то си е пределно ясно, че няма място за битки и номера, иначе все някой ще е наранен, а понякога и двамата. В моя случай, съпругът ми си беше бъдещ крал и това напълно усложняваше нещата помежду ни. Да не говорим, че беше и друг „чешит” човек, макар и мъж. Да не кажа, много стресиращ мъж. Добре де – провокиращ, секси и да ти изтекат лигите мъж, ама и…малко странен. Но пък от друга гледна точка, кой мъж не е странен за всяка жена, а и коя от нас е разбираема за всеки един от тях.
Какво правех сега ли? Ами крачех с отмерени стъпки по една оживена посипана с кристал градска улица, която водеше до голям пазар. До мен ситнеше приятелката ми Тини. Сигурно и тук продължаваме да сме интересни с различията си не само вътрешно, но и външно – аз пищна и заоблена българка, а тя – фина и деликатна азиатка. Така и не ми остана време да и разясня всичко, което трябваше. То не беше и така лесно за обясняване - все пак тя проспа последните часове на моето книжно издирване и успя да присъства само на разбиването на вратите на Кралските библиотеки и на последвалия „нежен” скандал между мен и Джонатаас. Е, може и да не беше точно скандал, по-скоро твърдо заявяване на мнения и отстояване на решения. По-скоро на неговите решения, които аз не мислех, че са приемливи. Никога не съм искала някой да си жертва живота или да се унижава заради мен, точно обратното – опитвала съм се други да не страдат, заради нещо, което аз съм направила. Общо взето дилеми и питанки в моята глава, колкото искаш, но добре, че изсипването на пълната информация от страна на Зенту и Максиминас ме накара да се стегна, и да започна да мисля и действам като жена. Или по-точно като една доста амбицирала се, непримирима землянка при това българка. В този момент напълно разбирах чувствата и мислите на онези мои родственички, революционерки, кралици или принцеси от българската ни история. Развяла воалите на интересното си облекло (туника и леки дълги разкроени панталони с меки и удобни сандали), което не беше рокля, а повече приличаше на свободно скроен цял костюм от плат, подобен на много тънка пясъчна коприна, който имаше странен нежен допир с кожата ми и променяше цветовите си украси с всяко мое движение. Даже на Хару, който беше по-висок от мен му струваше доста усилия да върви наравно с мен. Тини ми беше от другата страна,но тя ми беше свикнала на темпото и крачеше със същата бързина. Линеади, другата ми свекърва, също беше с нас. Така марширувайки по пътя, с кристална книга под мишницата се чувствах точно като Райна Княгиня, ушила и развяла за първи път знамето си. Само сабята и револвера липсваха, но нямах и желание за такива. Оръжията винаги ме натъжаваха, защото бяха способни да отнемат живот, колкото и красиво да бяха изковавани и изрисувани. И красотата можеше да бъде гибелна и смъртоносна, а непознатото и неразбираемо различното не винаги беше нещо лошо и разрушаващо. Това го разбирах с цялото си същество, даже преди да попаднем с Тини на тази планета. Е, обърках се – преди да попадна в тази галактика от няколко планети, на която по стечение на изтегляне на късата клечка, станах кралица.
– Моля, размислете Ваше Величество! – някак притеснено застана пред мен, препречвайки ми пътя, Хару. – Не сте наясно с всичко…Всъщност искам да кажа…
– О, за Бога! - застана до мен Тини.- Стига си мрънкал! Щом е решила нищо няма да я спре. Може и да имате магия, но разбиранията ви за жените са идентични с тези на земните мъже. Мислите си, че сме някакви слаби същества, които не могат да правят нищо и винаги трябва да зависят от вашите желания и действия.
Сериозно или не – не ме интересуваше, какво мислят и ми говорят, точно сега и Харушин, и Тини. Исках да стигна до пазара и до мястото, където трябваше да се намира сиропиталището (по моему си наричах мястото за изоставените неизречими деца, така, както си го знаех по човешки). Да си кажа честно, направо бях сломена от подобна несправедливост. Историята беше, слабо казано, да удариш единият или да хванеш за вратлето другия. Не можех да повярвам, че Джонатаас почти е можел да убие брат си. Всъщност може и да преувеличават, но със сигурност, единият е удрял другият, а другият не е отвръщал…Обърках се…Ама как да не се объркам, то в този свят е нормално! Лин, объркано стоеше настрана. Разбирах я. И аз да бях на нейното място, между чука, наковалнята и желязото, нямаше да знам какво да направя.
Огледах се. Хиляди приказни хора ни наблюдаваха, но стояха на почетно разстояние, сякаш самата мисъл да ни приближат, би довело до страшни последици и за тях, и за нас. Може и да имаха право. Някак имах чувството, че те страняха, заради огромното си уважение към това, че част от кралското семейство се намира пред тях, и то без летяща платформа или заради някаква показност. Може и да не можех да чета други мисли, освен тези на Дворчо, но все пак бях живяла сред хора, а ние сме твърде сложни същества, понякога дори не можем да намерим правилните думи, за да кажем колко държим един на друг. Често, дори оставаме криво разбрани, просто защото не се поставяме на мястото на другия, а винаги гледаме от своя страна. Дали ще бъде хубаво да имаме тези телепатични способности, както хората тук? Не съм много сигурна, че това ще ни донесе нещо по-добро. Може би първо трябваше да „узреем” за подобен род способности и чак тогава да ги придобием. В този момент и чрез тези мисли, някак по-ясно ми стана какво означава легендата за Вавилонската кула и за това, че хората са говорели на един език, но са били наказани да заговорят на различни, поради невъзможността си да се разбират един друг.
– Изчакайте поне Джонатаас! Той… - не оставих Харушин да довърши. Само при споменаването на моя съпруг, тялото ми пламваше. Че как иначе? Дълбоките му черни очи, в които в определени моменти просветваха сребристи огньове, дългата му чуплива коса, черна като нощта, но изпъстрена с тънки сребристи нишки, също като посипана от звезден прах…Силата му, страстта му, мъжеството…” Мисли за законите и книгата!” – заповядах си. Тялото ми потръпна в несъгласие с ума. Да, наясно съм с желанието си към съвършения си съпруг. Може и не винаги да го разбирах, но с всяка нова информация, която получавах някак го възприемах и чувствах близък. Аз нямах семейство и поради това, винаги съм се чувствала самотна и изоставена и не на място в обществото си. Той имаше семейство, но липсата на магически сили в началото и съдбата на дете, което трябва да бъде водач на няколко магически раси, без да има и най-малката способност да ги опази, го бяха накарали да се затвори в себе си.
Не схващах всички закони на магията, а и нямах време, нито сили да ги науча и обмисля изведнъж. Действах по интуиция и някак започвах да разбирам, че Джонатаас е обичан от семейството и народа си, но това още повече му тежи. Сега той имаше силата да се превръща в драконова форма, но получи мен и…Да, и децата. Там, в Кралските библиотеки, напълно осъзнах, че той се страхува, така, както аз, когато попаднахме в този свят. Реагираше така, както мислеше, че е най-правилно, според това какво го беше научил живота му.
– Решил съм! – беше ми казал с нетърпящ възражения тон. – Има начин да стигнете до Земята възможно най – бързо и това може да стане, чрез подарено драконландско сърце. Само там, могат да ти помогнат за… - тук той беше спрял и очите му изгубиха сребристият си звезден блясък – станаха черни и дълбоки, сякаш нещо тъмно ги завладя. Вече знаех истината и го разбирах. Поне се опитвах да разбера болката и страха му, че отново ще се наложи да чувства децата си, но да няма право да им бъде баща. Това щеше да стане, ако с мен се случеше нещо, преди да заявя на магията, че искам децата да са при него. Така се беше случило и с дъщеря му.
– Преди няколко магически цикъла се появи една елфинка, която показа силен интерес към Джонатас. Както знаеш, Анзи е представител на Елфиния.Той е и родственик на Дуаала Елфи, жената, на която брат ми предложи своята гривна. Откакто съм се родил, познавам сърцето му и в него няма лоши помисли,няма и желание за власт или ненавист. Той винаги си мислеше, че заради неспособността си да владее магията е неспособен син, престолонаследник и брат, и че ще бъде още по неспособен, като съпруг за своята половинка. Появяването на Дуаала и интереса и към Джонатаас, доведе до решението му, да предложи своята гривна на нея. Кралица Тиани, виждайки нескритите стремежи на елфинката подкрепяше изцяло свързването им. Баща ни, както винаги от висотата на владетел, мълчеше, но и не пречеше. – тогава в стаята ми заключена от двореца и околният свят, беше започнал разказа си Максиминас. – Тук всички мъже и жени имаме възможност и сме свободни да споделяме желанието и удоволствието, но то никога не е пълно, докато не намерим своята истинска половинка. Тогава оставаме верни и удовлетворени от сливането си. Дуаала направи всичко възможно да се хареса на брат ми и на семейството. Една вечер успя да го налее с Пиво и да пожелае дете. Така всичко вече беше решено, защото Джонатаас винаги е приемал сериозно отговорността си като син, брат и престолонаследник. Но, той изведнъж реши, че ще бъде по-добър баща, син и брат ако се откаже от наследствената си кръв и ми дари правото си, аз да съм следващият крал. – продължаваше историята си Макс, а Хару и Зенту мълчаливо го подкрепяха. Аз, честно казано, възприех напълно нормално, че такъв страхотен мъж може да е имал много връзки, но да науча, че гривната е била вече давана, си беше наистина стряскащо. Чак сега схващах изцяло защо тя беше на парчета, и макар да беше слепена, една дранкулка от нея, като листо или по-скоро с форма на крило на дракон, не искаше да застане на мястото си. А Макс, продължаваше да разказва:
– Дуаала разбра за желанието на брат ми да отстъпи престола на мен, което мен въобще не ме радваше, поради причината, че нямах никакво намерение да ми поставят върху плещите, цялата тежест на всичката тази отговорност, с която той беше израснал, но аз - точно обратното, не мислех, а и не мисля, че мога да издържа. Той не скри желанието си и смело поиска от баща ни, неговото изпълнение. Кралят не е способен да откаже да изпълни такова искане, дори и да не е съгласен. При някои неща – магията има пълен контрол. В този случай, също беше така. Дуаала, обаче не беше съгласна и разбрала, че ще загуби мястото си на Кралица, впрегна пълните си способности на черна елфинка, за да ме спечели. Дали успя? Е, признавам си, че беше жестоко настоятелна и ако не познавах грижовният характер на брат си, бих се усъмнил в него и наистина помислил, че той е звяр и насилва в страстта си. Това тя разказа на всички, които можеха да я чуят и усетят в мислите си. Това беше оправданието и,че всъщност е влюбена и свързана с мен, но че той я е накарал да пожелае в пиянство детето. Една вечер тя ме покани в нейните покои, където ме чакаше гола и приготвила омайна отвара за разгорещяване на желанията ни. Аз, разбира се, добре криех мислите си от нея. Костваше ми доста усилия, но успявах да го правя.Бях наясно с нейните игри, но не бях предвидил, точно на какво е способна само и само да спечели и седне на трона, като пълноправна кралица. След много увещания, и категоричните откази да бъда неин съпруг, които получи от мен, тя извика Джонатаас, съдра с магия облеклото ми, като и нейното и можеш да си представиш гледката, която видя брат ми при влизането си в покоите и.
Тук Макс беше спрял да разказва. А аз колкото и да бях изумена и учудена, бях по-добре от Хару и Зенту, които бяха впили немигащите си очи в Максиминас. Струваше ми се, че те за пръв път чуваха тази част от историята, и едновременно с това, разбираха, че това е пълната истина за случилото се.
– После той подивя. Знаех, че ще ме нападне, мислейки си неща, които за момента нямаше как да му обясня. Тя се разкрещя…И въобще стана олелия. Джонатаас спря да ме удря, обърна се и излезе, а Дуаала свали и захвърли гривната. Последствията бяха ясни. Не ме гледай така Хару? Нима си мислиш, че бих постъпил предателски с брат си, когото искрено обичам и на когото се възхищавам? Не бих постъпил така с човека, който дълги магически цикли е бдял над главата ми, завивал ме е и пазел. – това беше разказал принц Макс, преди да изпълни заповедта на краля и да излязат от стаите ми. И разбрах, че веднъж пожелани децата не можеха да не се родят, тоест в този свят не съществуваше аборт въобще. И Дуаала, която имаше знатната кръв на елфинските крале и беше нещо като първа братовчедка на Анзи, беше родила детето и злобно се беше отрекла от него, обричайки го на неизречимост. Да, тук нямаха право, дори да споменават и казват името и, сякаш тези деца бяха нещо мръсно, а не част от расата. Всички я усещаха и знаеха че тя, малката принцеса, съществува, но никой не можеше да я види и да контактува с нея. Това си беше, слабо казано страшно нещо, поне за мен. От всичко това, аз разбрах едно нещо със сигурност, и то беше, че скъпия ми съпруг е луд от страх и невъзможност не само да ме опази, защото никой не знаеше как се появяваха децата при земляните, нито, какво означаваше една земна жена да роди…полумагически същества. Това и аз не го знаех, но не бях съгласна, че на Земята ще ми помогнат повече, отколкото тук. Самото съществуване на такива деца, беше заплаха за живота им на моята родна планета. Там често не приемахме дори различните по външност и социален статус от нас, не уважавахме различният начин на мислене на един човек и не толерирахме напълно различните, а камо ли магически способни деца. Не! Никакво вадене на драконландски сърца, никакво изчезване в магията и никакво пътуване до Земята в това ми състояние! Е, Негово Величество Престолонаследникът, трябваше най-после да си набие в твърдоглавата глава, че не е лесно да имаш земен човек за жена. Хората като вид и раса бяхме, колкото крехки и страхливи, толкова силни и смели, когато искахме, вярвахме и виждахме смисъл в това, което правехме.
Бяхме стигнали до пазара. Но това пазар ли беше? Няма как да опиша разнообразието от хора, блестящи предмети и странни на вид и ухания растения, които бяха натрупани по интересните и изографисани със сложни плетеници щандове. Беше опияняващо и красиво. Представете си нещо от рода на голяма арабска чаршия,извадена от приказката за Али баба и четиридесетте разбойника, но сто пъти по голяма, шумна и пълна с различни стоки. С една дума имах чувството, че тук не само, че ще намеря „от пиле мляко”, но и комар можеха да ми издоят, стига да го поисках. Още повече, че хиляди магични същества като по команда спряха да се движат насам-натам, освободиха дълъг коридор и навеждайки с уважение в поклон телата си мълчаливо ни оставяха да минем покрай тях. Книгата в ръката ми засия. Странно ми се видя, но тя сякаш ми казваше нещо. Завъртях ръката си наляво и тя засия още по-силно. Неосъзнато се вгледах в силната светлина и видях през нея арка и врати. В кристала на арката, над вратите бяха изписани със старобългарски знаци думите” Магия без любов е магия без мечти! Ако Любовта е магия за хората -истинската обич е магическото и проявление.”
– Виждаш ли го? – промълвих.
– Кое? – учудено ме попита, Тини. Не, тя не го виждаше, а останалите го усещаха, но също не го виждаха. Да му се не види! Нямаше значение дали виждат или не! Някакъв глупав и заспал магикан, преди години беше изпуснал цяло изречение при преписа на магическите закони и това се беше превърнало в една несправедливост. Време беше да бъда полезна, поне за едно нещо. Имах възможност – щях да го направя и това е! Направих няколко крачки към вратата, а пред мен застана побелял старец:
– Господарке, аз съм вече хилядолетен и стар – не ме плаши наказанието и изчезването в магията, но помислете! – заговори ми той. – Какво ще прави Господарят без Вас, а и малките…Обричате толкова хора на тъга и жал!
Гледах този възрастен магикан и някак усещах, че всички навели глави наоколо, мислеха като него. За самотно и никому ненужно същество, за което се взимах толкова години наред, беше невероятно, изведнъж да разбера, че съм търсена, нужна и желана, още повече обичана и уважаван, без значение колко съм различна или колко близка до тези магически хора.
– Не я пускай! – чух познат глас. Тялото ми откликна като по команда. Гърленият звук беше притежание на единственият мъж, който ме беше накарал да се разпадна до най-малкия си атом при правенето на …Дори, мисълта за повтаряне на подобно изживяване ме разтечняваше. Наистина си беше дразнещо и влудяващо, всеки път да ми омекват коленете, когато тойме удостоеше с присъствието си. Трябваше да прочета и за лек срещу лудо желание, че едва ли щях още дълго да имам сили да се въздържам, да не скоча в ръцете на този дразнещо приказен мъж и да не направя всичко възможно, отново да ме разпадне на парченца, пък после ако ще да ми се смее на несъвършенствата, които притежавам.
– Не може да минеш! – обърнах се и опулих очи. Младият Зенту се беше превърнал в дракон и беше застанал между мен и Джонатаас. След това, с периферното си зрение, видях няколко магически кръга, които приближаваха. На една от тях бяха Кралица Тиани и Кралят. Нямах никакво време да мисля и реших – влизах и това е.
– Не го прави, моля те! – почти спрях с вдигнат крак над прага на отворилите се от само себе си врати към сиропиталището. Това беше гласът на Джонатаас. „ Може би трябва да ми се довериш и да разбереш, че съм поне малко способна и достойна!” – мислено му се ядосах и прекрачих смело влизайки. Зад гърба ми издрънча нещо. Обърнах се. Цялата врява и хора сякаш бяха отвън и ги виждах като през някакъв воден балон, но разкривено и размазано. Но това, което виждах най-добре, беше острието на светещото копие, което беше паднало точно на милиметри от краката ми, но извън балона, в който се намирах. „Той да не е полудял!?” – си помислих и в мен избухна яд. Искаше да умра ли? Чудесно, щях да изляза и да му…
– Нямате право да сте тук! – изгърмя властен женски глас. Завъртях се, напълно забравяйки гневът си към Джонатаас, но бързо прехвърляйки го към дръзналия да ми казва какво мога и какво -не.
– И защо да нямам? – Ле-ле!Това моят глас ли беше? Честно, чак аз усетих как кръвта ми се смрази при звука на думите, които излязоха от собствената ми уста.
– Тук няма право да влиза никой, който не е неизречим и…
– Таара! –чу се мелодичен глас. – Искаш да бъдеш жестоко наказана ли? - Към нас се приближи красива сияйна жена. Беше магиканка, която блестеше с фина, нежна красота.
–Тя няма право и …- започна първата, набита и силна жена, която странно, но много ми приличаше на Сессар. Мисля, че сигурно беше негова роднина или нещо подобно. Все пак вече спокойно различава различните видове приказни хора, също така и кой беше смесен и кой-не. Разбирах, че някъде в далечните хилядолетия още една землянка е станала кралица. Времето тогава е било време на създаване и записване на магическите закони и точно поради тази причина, може би, се е използвал старобългарският. Напълно не бях наясно с историята, но бях проумяла поне едно – ако моята пра-пра сънародничка се беше справила, значи и аз щях да го направя.
– Приветствам те, Кралице и владетелке! – отвърна магиканката без да обърне внимание на протестите на другата. – За мен е чест, че стъпките ти огласиха това място. Виждам как звука от тях, ще се повтори още на хиляди места по галактиката ни.
Гледах я. Разбирах я. Тя знаеше и усещаше, че щом аз бях намерила това място и бях пристъпила в него, то нещата се променяха и аз имах права дадени ми от магията.
– Дойдох…- някак несигурно започнах, но гласа ми отекна силно и властно в пространството. После забелязах зад гърба на жената - красотата на градината-парк, на сградата, от която излизаха и влизаха различни по големина и вид деца и как всички с учудване и страхопочитание бяха вперили очите си в мен.
– Намери това, за което си дошла. – подкани ме спокойно сияйната жена. Аз изправих гръб, вирнах гърди, точно като някакъв пълководец - пенсионер (със сигурност съм изглеждала смешно) и казах:
–Дойдох да взема, дъщеря си, принцесата на Кандриния!
След тези думи нещо отново издрънча силно и проглушително.
– Кой сте дошли да вземете? Не можете…- опита се, отново, да ми противоречи другата.
– Я да мълчиш! – ядосах се. – Имам пълно право да взема дъщеря си оттук! Законът ми го позволява, магията също! Какъв ти е проблемът?
Еми, пак се запалих! То, бива, бива моето, но чак пък толкова!Така ли е сложно да ме разберат, поне веднъж правилно. Май бърках и то, сериозно или в избора си на думи, или в по следващите си обяснения. Разтворих на съответната страница и набутах кристалната книга в лицето на жената. Онази, като че ли я опариха сто отровни езици, подскочи назад, като попарена и се превърна в гущер. Да! В гущер – подобен на игуаните на Земята, само че по-тлъст и доста по-голям.
– Името ми е Заарина и съм отговорник на неизречимото. – започна да ми говори с усмивка магиканката. „Гущерката” се завъртя с опашката към мен и се скри някъде. – Моля, не обръщайте внимание на лошото поведение на Таара. Ваше право е да откриете дъщеря си. „ А сега, вече я оплесках!” – ето това ми дойде на ум. – Я да те видим колко си способна, щом много ти знае устата?” – сама се нахоках. Как да позная детето, сред толкова други. Ако приличаше на майка си, нямаше как дори да имам най-малка представа за вида и. Тръгнах след Заарина и обръщах глава наоколо. Абсурдно беше да я открия и позная, особено сред толкова много други.
„ Стегни се де! Я, ама как се предаваш точно на пред финала да постигнеш крайната си цел!? Все пак ти си нейна майка или поне ще се опиташ и…” В този момент ушите ми писнаха. Да сте чували сирена на противопожарна система? Звукът беше същият, само където беше примесен с още триста аларми от автомобили. И как да не те заболи глава при този шум? На всичкото отгоре, в този момент чух няколко стотин говорещи гласове, около мен. Шумът от живота беше освободен от магията. „ Как да я открия?” – се питах и отваряйки очите си, които бях стиснала в стремежа си да се предпазя от силния шум, спрях погледа си на едно самотно седнало момиченце. То, може би нямаше повече от пет-шест години и беше с най-красивата лъскава чуплива коса, която се спускаше над лицето и стигаше, почти до глезените му. „ Красавица!” – възкликнах на ум, а на глас казах:
– Как е името и?
Заарина се засмя и отговори:
– Нека ви представя, нейно величество принцесата на Кандриния - Алиди Елфи- Драгон Моргано, Вашата дъщеря!
Дали мога да опиша, колко зашеметена бях? Едва ли? Мисля, че смених поне десет бои на лицето си – от най бледото, до най-червеното, което можеше да придобие кожата по моите страни. Как да опишеш толкова много чувства и емоционални вълнения, които минават през теб за най-кратко време? Няма как. Невъзможно е да опишеш облекчението, срамът, щастието, надеждата, вярата и обичта, които те обхващат изведнъж и те завличат водовъртежно в дълбокото езеро на човешките емоции. Това беше тя! Прекрасна и неописуема.
– Само да отбележа, ако позволите? – отново, но тихо заговори Заарина. – Тя не говори и даже не обменя мисли. Още от идването си тук е така, но разбира и…
– Съвършена е! - твърдо казах на глас. Защо го казах? Защото мислех точно така и защото сърцето ми щеше да се пръсне, а очите ми се напълниха със сълзи.
Следва продължение.
© И.К. Всички права запазени