Пеперудката на баба Ани

     Тая къща преди около век е била навярно една от най-красивите в града. Но сега беше само старица с отблясък от предишно величие. Гледаше белналите се наоколо нови сгради със снизхождение и достойнство. Сякаш искаше да им каже: ”Какво ли знаете вие?! Когато преживеете колкото мен, тогава и спомен няма да има от вашето перчене.”

        Намираше се близо до кръстовище, по което бръмчаха коли. Олющени корнизи и фризове я обграждаха от всички страни. Тесните ù и високи прозорци гледаха към улицата и към вътрешния двор. Входната врата - двойна и напукана от времето, имаше също тесни и високи крила, украсени с декоративни елементи и брави от кована мед. Отстрани на касата недоумяващо се кипреха електрически звънци. Услужливо подложили каменни гърбици три стъпала водеха до тях. Дворната врата - дело на самозван майстор, изглеждаше като евтина кръпка върху стара, но скъпа дреха. Основният ù цвят беше мръсно зелен, но някой беше решил да я пребоядиса в сребристо сиво. Но стигнал до половината, по неизвестни причини я бе изоставил. Тя водеше към малък двор, покрит с бетонни плочи. Някъде в дъното му тъмнееше леха, неразкопавана от години. Един лианов храст, по чудо оцелял, пълзеше стремително по оградата нагоре, сякаш се опитваше да проникне в трезора на съседната банка.

          Жена на дискретна възраст от четвърт час сновеше по тротоара пред външната врата. Масивна като църковен купол и гневна като стихия, тя настървено пушеше цигара и се оглеждаше наоколо. Хвърли я недопушена на земята и я размаза с крак. Реши да изчака още малко.

            В тоя миг вратата на къщата се отвори. Появи се мъж - нисък, набит, с бяла коса и румено лице. Приличаше на бебе, боледуващо от преждевременно остаряване. Очите му бяха пъргави и умни. Розовото му теме пасваше на белия цвят на косите. С пъргава походка слезе и прекоси пътеката. Вишнев копринен панталон с тесен маншет и широк по бедрата се чупеше небрежно върху обувките му. Кремава копринена риза допълваше стила на парвенюто. Изнасяше кофа с боклук. Погледът му се плъзна по фигурата на жената и срещна нейния. Леко се намръщи. Не се разбра дали е преднамерено или спонтанно. И макар че гримасата беше мимолетна, набитото ù око я улови.

    - Добър ден. С Вас ли говорих по телефона?

            В  гласа му прозвуча деловитост, но и някаква сладникава театралност.

- Да, аз съм кандидатката  за работата...

        Жената с удивителна точност успя да настрои гласа си на неговата емоционална честота.

- Изчакайте ме да хвърля боклука и ще поговорим - каза той и заситни към близкия ъгъл, зад който сивееха търбусите на два контейнера.

           Беше търпелива. Животът я направи мъдрец и изследовател. Тая

история можеше да продължи, но можеше да завърши и  след броени минути. Знаеше цената си, ама в тая фалшива държава кой ти цени достойнствата. А и тя не умееше да ги афишира. Най-много мразеше да я възприемат като парче месо. Мъжът се завърна.

- Хайде сега, заповядайте да поговорим горе.

         Към сладостта на гласа си бе прибавил още щипка захар. Отвори

старинната врата. Показа се грациозно извита  дървена стълба, водеща към втория етаж. Лъхна я миризма на урина, която след всяко стъпало нагоре

ставаше все по-натрапчива. Минаха през остъклена врата. Разкри се квадратен коридор. Мъжът отвори една двойна врата и влязоха в стая.

            На стол седеше старица. Впечатли я големия тъмносин кръг. Той

обграждаше едното ù око и се спускаше почти до основата на носа. Косите

бяха сиви, а лицето покрито с дълбоки бръчки. Космата брадавица беше яхнала костеливата брада. Но очите - сивозелени и поизбелели от годините, гледаха ясно и открито. През тях надничаше един силен дух.

           - Мамо, запознай се. Това е госпожа Благовеста Будинова. Тя ще се грижи за теб - обърна се към нея леко усмихнат синът.

                     Госпожа Будинова измъкна под рафта  една подкупваща усмивка. И понеже знаеше какви издайници са очите, запали в тях весели пламъчета, които беше изпробвала много пъти. Старческата ръка, трепереща и съсухрена, легна в ръката на Благовеста и събуди спомени за нейните баби. Обадиха се позабравени чувства на нежност и желание за покровителство.

            - Като станала през нощта да отиде до тоалетната, паднала. Ударила се в ръба на портмантото и затова е тая синина на лицето, но ще се оправи - обясни синът - А бе, доскоро мама се справяше, въпреки че е на 91години. Готвеше си, пазаруваше си, но взе да ù става трудно... Затова решихме да наемем човек, който да се грижи за нея. Нашите условия са сто и тридесет лева  заплата, храна на обяд плюс карта за пътуване. Работното време е от десет часа сутринта до осем часа вечерта. Почивният ден е в неделя. “Господи, ако не беше проклетият заем, за нищо на света нямаше да приема  да работя за тая мизерна заплата сред смрад и мръсотия. Работното време и то тъпо” - помисли жената, скрита зад любезната си усмивка.” Но нямам избор. Зима е. Всеки се е вкопчил в работата си и не мърда.”

- Условията напълно ме удовлетворяват. Нямам възражения.

        Но езикът ù беше бременен от възражения и така трудно се огъваше в пресъхналата ù уста. Благовеста огледа стаята. Вехтории от средата на миналия век. Единствено внимание заслужаваше кръглата маса, помнеща журове и соарета. Беше антика, окичена като коледно дръвце със всякакви джунджурии.

Таванът беше висок около четири метра. Навсякъде мръсотия, мъх, паяжини...

-         Елате да Ви покажа и другите стаи - подкани я мъжът.

В един от ъглите на коридора се бе свряло старо, олющено пиaно с два

свещника от кована мед, цяло потънало в спомени и философски размисли.

- Призът за най-мръсна стая печели кухнята - помисли си Благовеста, след като огледа стаите.

       Старицата се казваше Анка. Беше по майка гъркиня и владееше

 говоримо гръцки език. Баща ù бил майстор-дърводелец и имал работилница с трима чирака. Майка ù с божественото име Атина готвела на мъжете и отглеждала сама петте си деца. Преди да се установи в България, семейството живяло в Русия и Румъния. От  всички деца на Атина бяха останали само две - баба Анка и най-малката ù сестра - осемдесетгодишна.

            “Леля Ани”,както започна да я нарича жената, боледуваше от тежка форма на паркинсон. Ръцете и краката ù се люлееха като часовникови  махала. Вдървеното ù тяло не можеше да се прегъне и тя вършеше  физиологичните си нужди права над кофа. От износените стави коленете ù бяха отекли и деформирани. Дните, в които болестите даваха на старицата глътка въздух, се брояха на пръсти. Но тя се държеше мъжки. Не се страхуваше, не се оплакваше. По-скоро се гневеше на непослушното си тяло.

                Благовеста не обичаше да се разнежва. Към старата жена проявяваше професионална загриженост. Осъзнаваше, че милиони човешки същества по света не достигат дори до половината от годините на леля Ани. И че физическите болки са цената на дълголетието ù. Но се възхищаваше на стоицизма, на мъдростта, с които понася всичко. Старицата не обичаше много да говори, но това, което казваше, винаги бе казано на място. Носеше в себе си естествена за годините си тъга и самотност. Всъщност въобще не беше сама. Посещаваха я синовете ù, внуците ù, възмъжали и  някои от тях вече женени, сестра ù, съседка и една приятелка с десетилетия по-млада от нея. Идваха, носеха по нещо, застояваха се и помагаха кой с каквото може. Изхвърляха сандъчето с мокрия пясък на котарака Евгени, правеха дребни покупки... Благовеста винаги се умиляваше, когато ги видеше да разговарят със старата жена. Анка умееше да изслушва, знаеше да съчувствува и да даде уместен съвет. Не беше ласкателка. Открита и пряма, но търпелива и деликатна, можеше да те посмъмри, но така – без да нарани душата. Правеше го по неподражаем начин. Може би не осъзнаваше, но изживяваше една честита и благословена старост.

                 В първите  дни, когато Благовеста започна работа, баба Анка се беше простудила. С ниско приведена и люлееща се глава едва успяваше да се придвижи от леглото до стола. Изглеждаше като откъсната от реалността. Благовеста интуитивно усети, че старицата се предава. ”О, не! - помисли си тя - Не си живяла 91 години на тая земя само да изчакаш да дойда и точно сега да гушнеш китката. Няма да стане!” Спасиха я грижите и добрият ù апетит. Масажираше я по два пъти на ден с болкоуспокояващи  мазила. Даваше ù горещ чай с аспирин. Носеше ù закуска в леглото върху табличка. В горещото мляко разтваряше две лъжици мед. Препичаше ù филийки и следеше температурата ù.

На  третия ден леля Ани се съвзе и престана нощем да подмокря леглото. На четвъртия  Благовеста  изми главата и краката ù. Преоблече я с чисто бельо и изпрана и изгладена рокля. Обу ù чисти чорапи. Мазната и сплъстена коса се оказа леко чуплива, мека и сребриста. От занемарена и мръсна  се превърна в благовидна старица.

                    През това време  жената се захвана и с голямо чистене. Ожесточено миеше и изтъркваше всичко, което се изпречваше на пътя ù. Нямаше ъгълче, шкаф или чекмедже, които да не минат през пъргавите ù ръце. И така стая след стая. По подобие на Бог, за шест дни Благовеста преобрази дома и изгони мръсотията от него. Мебелите грейнаха  и контрастно се откроиха  върху почернелите пори на латексовата мазилка. Холът доби вид на разорен благородник, чиито износени, но колосани и чисти дрехи напомнят за минал разкош и величие. Пианото в коридора блесна с абаносовия си цвят и бакърения отблясък  на свещниците. Красивата  кръгла маса във всекидневната си отдъхна облекчено, разтоварена от излишъците, трупани върху нея с години. Баба  Анка пожела да види кухнята. Застана на прага, огледа я преценяващо и каза: ”Колко хубава е станала! Изчистила си я много добре. Беше любимата ми стая. Тук прекарвах по-голямата част от деня. През летните жеги е най-прохладната. Много си я харесвам...”

                        И пожела сутрин да пие кафето си в нея. Пиеше турско, сварено в джезве. Обичаше го в чаена чаша, силно подсладено. Каквато и да беше закуската, старицата топеше последна филия в кафето и така я привършваше. Често, докато се хранеше, ръцете ù започваха чудовищно да треперят. Не можеше да намери устата си и храната се разсипваше и разливаше  по масата и пода. Жената  започваше да я храни като малко дете, а тя покорно отваряше уста. И двете се държаха естествено, така че се създаваше непринудена атмосфера. Разговаряха за какво ли не. Ставането ù от масата беше истински подвиг. Първо се вкопчваше с дясната си ръка в ръба ù. После захващаше до нея и лявата и няколко пъти се опитваше безуспешно да вдигне от стола тялото си. Накрая, когато това ù се отдадеше, тя вземаше бастуна и започваше интуитивно да търси центъра на тежестта си, за да балансира тялото, преди да направи първата крачка. Бавно повдигаше ту левия, ту десния крак и ги връщаше в изходно положение. Приличаше на птица, играеща сватбен танц. Стъпка по стъпка,  подкрепяна от Благовеста, изминаваше разстоянието до всекидневната. После лягаше в леглото и упоена от лекарствата, заспиваше.

                           В късните следобедни часове, след като ежедневната работа попривършеше, Благовеста вадеше от една торбичка конци, разноцветни парчета плат, мъниста, пайети, панделки и шнурчета. Сядаше до масата и започваше да прави своето пано. Човекът е творец и мечтател по природа и винаги има своите големи и малки мечти. Когато остарее, остават по-малките. Благовеста имаше само няколко - в шепа да ги сбереш. Беше бедна като църковна мишка, затова се опитваше  да осъществи поне тия, за които не трябват финикийски знаци. Паното  беше отколешна нейна мечта и освен труд, фантазия и материали, набавени оттук-оттам, не искаше нищо друго. Трябваше да стане пъстроцветно, оригинално, дръзко. Да грабва окото и да весели душата. Състоеше се от двадесет и пет еднакви правоъгълници - всеки със своя тематика и начин на изпълнение. Баба Ани внимателно следеше работата ù, дълго оглеждаше всяка завършена част и от сърце ù се радваше.

                              Един ден Благовеста я свари да рови из гардероба.

- Какво търсиш, лельо Ани?

- Имах тука някъде едно ново парче хасе. Искам да те помоля, маме (така се обръщаше винаги към нея), да ми помогнеш да си ушия една

калъфка за възглавница. Ще ми нарисуваш ли върху плата цвете и една пеперуда, за да ги апликирам?

                                  Шашна се. Не можеше да си представи старицата с тия треперещи ръце да шие и бродира. В първия миг помисли, че се шегува. Погледна я в очите внимателно, но разбра, че е напълно сериозна. Взе парчето плат, огледа го преценяващо и отсече:

- Малко е платът, лельо Ани. Няма да стигне за декоративно бие, пък и калъфката няма да се получи достатъчно голяма.

                                   Баба Анка помисли малко и каза:

- Ами няма да ù правя декоративно бие и така ще се получи достатъчно голяма. Ето - като тая възглавница - и тя посочи една на леглото.

- Но как ще я ушиеш без машина?!

- Ти не бери грижа. Ще я ушия на ръка, ето така - и старата жена показа, подгъвайки плата. - Така едновременно ще зачиствам и ще ушивам шевовете.

- Прекрасно ще бъде, ако го направиш, но аз откровено ти признавам, че се съмнявам. Едно е да искаш да направиш нещо, друго е да можеш да го направиш. Как ще стане с тия твои непослушни ръце?! Ще ти изневерят.

- Ще видим. Може да ги накарам да ме слушат. Нека опитам.

                                     На другия ден в следобедните часове двете жени започнаха да умуват как да скроят  калъфката, така че да използуват максимално парчето плат. След дълги консултации Благовеста я скрои, после я тропоса и я даде на баба Анка.

- Нека да ти вдяна конеца в иглата, лельо Ани.

- Не, не, остави, маме. Сега ръцете ми са  по-послушни. Нека сама да опитам.

                            “Послушните” ръце хванаха иглата и конеца. ”Господи, чудо ще е, ако успее да вдяне!” - помисли си Благовеста и впери поглед в ръцете ù. Много пъти ухото на иглата и конеца се разминаваха. Но старицата не се отказа. Тя дори не се ядоса. Когато даже очите на жената се умориха от взирането, баба Анка успя. И се започна славна и велика епопея. Е, вярно, че бодовете не бяха равномерни и прави, но нали бяха здрави. Работата напредваше. Старицата се бореше със себе си, а в живота това е най-трудната борба. Едно дълго и мъчително преодоляване, но тя беше истински боец. Уморяваше се  бързо, защото беше болна и шиеше не повече от час на ден. Много често се случваше да задреме над ръкоделието. След кратка дрямка отваряше отново очи и продължаваше да полага бод след бод. Имаше  дни, в които ръцете на баба Ани бяха по-смирени. Тогава  работеше с пълна пара. Щастлива и горда със себе си, току отдалечаваше плата и съзерцаваше творбата си със премрежен поглед. После отново го приближаваше до очите си и сякаш удвоила сили и воля, продължаваше да шие. Но имаше и такива дни, когато ръцете бяха извън контрол. Пръстите изпущаха иглата  или я насочваха в произволна посока. Тогава старицата прибираше ръкоделието за по-добри времена и мъдро отсичаше: ”Днес ще мързелувам.”

                                Повече от месец се бори тя с болестта и напредналата старост. Пренебрегваше ги, хитруваше, надсмиваше им се. Възглавницата, която шиеше, не беше обикновена. Тя беше символ, израз на силата на човешкия дух, на волята му да се себеутвърждава чрез труд и творчество. Една икона на жаждата за живот и оръжие срещу преходността му. Възглавницата беше ушита. Пеперудката с пъстроцветни крила  пърхаше върху цветето, извезано на нея, и сгряваше с красотата си сърцата на двете жени. Долитайки, донесе вяра и надежда, донесе победа.

- Щом успях да я ушия, значи имам още живот пред себе си, маме - каза старата жена на Благовеста. Пророчески думи. Баба Ани живя още три години.

-