песен на цигулки

Вятърът си играеше с малките бели облачета и танцуваха заедно под наблюдението на топлото слънце, което пръскаше радостно лъчите си надлъж и нашир. Чайки кръжаха из небето над плажа, дебнейки да намерят подходящо местенце. Морето беше спокойно и приветливо. Музика се носеше из въздуха, както и уханието на прясно цъфналите цветчета от морската градина. Животът кипеше с пълна пара, освен в западната част на плажа, при скалите.

На една от тях се очертаваше силуетът на момиче.

Гледайки танцът на облачетата и вятъра, тя не чуваше музиката, нито отдалечените хорски гласове. Напълно съсредоточена в шепота на вълните, погледът й беше някак празен. Тя не помръдваше, нито очите й, но в тях се четеше сякаш една мелодия – бавна и тъжна, мелодия на плачещи цигулки. Сърцето й слушаше тази мелодия и като че ли искаше да изкочи от гърдите й и да я прегърне. Тя бе сама, нямаше си никого: никой, който да я докосне и стопли, дори и с поглед. Беше самичка, обгърната от болката; пълна с любов, която не можеше да даде никому; насъбрала купища думи, които не можеше да сподели с никого. Беше сам сама с мечтите си, които и се струваха толкова далечни и недостижими. Тя гледаше вълните и завиждаше на лекотата, с която те тичаха по повърхността на морето. Искаше й се и тя да се чувства така лека и свободна.

Слънцето я галеше с топлите си лъчи, ала тя не чувстваше топлината, душата й бе замръзнала, заради хилядите сълзи, които бе изплакала и превърнали се в лед.

Затвори очи и се отпусна. След секунди почувства вятъра в косите си. Разпери ръце като птица и си пое за последно въздух. Морето я прегърна и тя стана част от вълните, лека и свободна...