Петното

Капка ми беше най-скъпата и обична приятелка, от малки ни знаеха - Роси и Капка. Шегуваха се с нас – дъждовни капки ли прехвърчали или росица заросила. Капчето обичаше стихове – все някакви строфи шептеше и книги четеше, редеше красиви думи с мелодичен глас като звънче. Тя често се замечтаваше как в светъл ден ще полети на бял кон към тучни ливади, прохладни сенки и бистри потоци.

Градчето ни беше малко, с нищо незабележимо, приличаше на избелелите ни летни басмени рокли. Още през юни всичко изгаряше, но тя редеше красиви думи и жаркото лято ставаше прохладно, усещах горски дъх на цветя, мъх и големи дървета. Такава си беше Капчето – романтичка, преобразяваше всичко край себе си.

Тя обичаше да се върти край по-голямата си сестра си и когато един път видяла Миро на вратата им, сърцето я заболяло. Вечерта като се видяхме нямаше търпение да ми разкаже за него, очите ѝ бяха станали едни такива премрежени и цялата беше зачервена. Помня, че се разсмях. Знаех го този Мирослав, макар и по-голям от нас, беше известен. Не го харесвах, но тя се разтреперваше само от името му.

Когато пораснахме Капка стана красавицата на града – имаше дълга коса, ветрецът обичаше да си играе с нея и тя с лека досада я отмяташе назад, пълничките ѝ устни и леко раздалечените ѝ очи я правеха магнетична. Аз излизах с ученическата си любов Марио, а тя – или с нас, или сама. Много пъти си говорехме – толкова момчета въздишаха по нея, но Капчето едно си знаеше - ще чака Миро, той бил нейната единствена любов!

И го срещнала един ден, отивала към библиотеката. Миро си беше местния донжуан, запознал се веднага с нея, как да отмине такава красота и когато разбрал, че това е Капка, по-малката сестра на отдавна забравено гадже, дълго се смял. Романтичната им любов – за нея отдавна бленувана, за него една от многото, ги залюля в шепите си и дълго време те бяха най-щастливата двойка в малкото ни незабележимо градче. Ожениха се бляскаво и запомнящо се. Роклята ѝ беше призната за най-красивата в градчето, а тя – най-обаятелната булка на годината. Поставиха снимката ѝ на витрината на централното фото. Аз вече имах син на 2 годинки и много ѝ се радвах. Виждахме се рядко, но тя всеки път ми казваше как ще заведе Миро при своите тучни ливади и бистри потоци. Беше много щастлива. Понякога ме хващаше страх за нея – такава голяма любов не е на добро, казваше майка ми. Когато ми се обади един ден по телефона - плачеше.

– Край с Миро, Роска, край, прибирам се вчера и гледам бележка :”Отивам при Ванята” – представяш ли си?

– Как така?- изумих се - Да не сте се скарали нещо?

– Неее! – чух я как изхълца – Как ще се скараме, това е Миро, не разбираш ли, колко години го чаках, а сега – при градската жена, ох, остави! – затвори телефона.

Веднага отидох у тях, но беше излязла. Много ми домъчня за нея. Миро с тая хищна усмивка очароваше всички, но имаше нещо в него, което никак не ми харесваше.

Доста време измина, Капка тичаше да поставя инжекции по домовете и по цял ден в болницата. Не смеех да попитам нищо като се срещахме – то си ѝ личеше. Само минавах край фотото да гледам снимката ѝ – най-красивата булка на града.

Един сипкав следобед я видях – беше отново красавицата Капка – грееше цялата. Прегърна ме и се смя с глас.

– Роска, той се върна, разбираш ли – върна се! Прибирам се една вечер и го гледам – пред блока. Направо се вцепених, сърцето ми щеше да изскочи. Миро идва при мен с оная негова усмивка – знаеш коя, нали, и ми казва да отидем на вечеря. Ей така – сякаш е бил до магазина за сирене. Шашнах се! Тръгнах след него покорно – нали знаеш колко го обичам, а и мога ли да захвърля влюбената си душа като дрипа? Не, нали, но сега се обичаме и двамата. Нощите ни вече имат ухание на бъдеще, разбираш ли? Щях да ти се обадя, но все нещо изникваше и ето, ангелите те изпратиха, Роси!

Искала детенце, това щяло да промени Миро. Никак не вярвах в тая промяна, но помня, че сърцето ми се сви тогава. Усмихнах се, целунах я и забързах към къщи.

Капка тръгна по лекари – къде ли не ходи, какво ли не прави – в София, по професори, изследвания, процедури, балнеолечение, но дете не идваше. Миро си оставаше непокътнат, а тя залиня. Той дори не се опита да разбере тази капка красота, която му беше дадена, отегчението го превзе и се отдаде на разгулен живот. Изчезвал по цели нощи, връщал се сутрин с дъх на алкохол и греховни преживелици. Капка плачела, кършела ръце, скандалите станали част от ежедневието им. Чувствала се все по-уморена и изтощена. Само болезнената жажда за дете не я напускала. Тогава Дима я завела на гледачка в тяхното село. Тая Дима все някакви вампири и дяволи ѝ бяха в главата, едва изкара гимназията. Не разбрах как е станало. Капчето изобщо не вярваше на такива неща, но решила да си даде някакъв последен шанс.

Жената била с меки черти, приятна, на средна възраст, запалила свещ, написала имената ѝ, помълчала и казала:

– Имате направена магия.

Капка се разсмяла.

– Нищо, че не вярвате. Нямате деца, нали?

– Да?

–  Няма и да имате. Магията е направена от жена, която е чакала дълго мъжа, за когото сте се оженили, много го е обичала, той е бил с нея дълго време, но после я е напуснал заради вас, направила е магия за раздяла и за безплодие – за жалост твърде силна и е било много отдавна. Аз не бих могла да я разваля… съжалявам.

Капчето прехапала устни.

– И? – попитала.

–  За жалост, необратимо е.

–  Как да разбера, че това е станало?

– Погледнете си сватбената рокля – отзад на кръста, под голямата панделка има едно малко по-тъмно петно. Това е знакът, с който сте била белязана. Друго нямам какво да кажа, ако искате потърсете съвет и при друг, аз не мога да помогна с нищо, за съжаление.

Капка си тръгнала в просъница. В къщи дълго стояла безмълвна и неподвижна. Станала, разгърнала сватбената си рокля и видяла петното –малко, но ясно оформено. Занесла я на химическо чистене – не изчезнало, опитала да го изпере с най-скъпи препарати, но то си стояло непокътнато и се хилело злорадо. Плакала много, цяла самотна нощ. А след всичко това се промени. Не можех да я позная – все тъжна и унила. Не ми каза нищо за гледачката. Много по-късно разбрах. Започна да ми се обажда често, излизахме, ако я питах нещо винаги ми казваше :”Не сега, моля те!” Мислех, че Миро пак се е запилял по някакви жени. Капка закрета из живота си като безтегловна. Помръкна, отслабна, движеше се като сомнамбул, с тъмни сенки под очите. Не разбрах кога и как, подала молба за развод. Събрала малко багаж в сака си, оставила бележка на кухненската маса и заминала. Мирослав се прибрал сутринта и прочел:

„… уморените коне ги убиват, нали, Миро?

Но все пак понякога успяват да полетят към тучни ливади, прохладни сенки и бистри реки.

Сбогом!”

Той се шашнал като прочел това, не повярвал, обади ми се да ме пита дали знам къде е Капка. Нищо не знаех. Затворих му телефона изплашена и ядосана, исках да го убия.

Миро остана сам – потопи се в алкохолен делириум. Много жени минаха през живота му, но запомни само една от тях – Капка.

Непозната за мен жена от бледото ни градче направи опит за самоубийство и беше откарана в Психиатрия до края на дните си.

Капка заживя в големия град, обаждаше ми се по телефона, виждахме се, сядахме на кафе, бъбрехме си. Беше се успокоила, не питаше за Миро, все за работата си говореше и за богатата библиотека, която имало. Никога не я попитах защо не ми се обади когато замина, душата ме болеше като я гледах. А след година, на рождения си ден, ме попита някак замечтано :

– Роси, поне ти ще дойдеш ли с мен при ония тучни ливади, прохладни сенки и бистри потоци…