Капка ми беше най-скъпата и обична приятелка, от малки ни знаеха - Роси и Капка. Шегуваха се с нас – дъждовни капки ли прехвърчали или росица заросила. Капчето обичаше стихове – все някакви строфи шептеше и книги четеше, редеше красиви думи с мелодичен глас като звънче. Тя често се замечтаваше как в светъл ден ще полети на бял кон към тучни ливади, прохладни сенки и бистри потоци.
Градчето ни беше малко, с нищо незабележимо, приличаше на избелелите ни летни басмени рокли. Още през юни всичко изгаряше, но тя редеше красиви думи и жаркото лято ставаше прохладно, усещах горски дъх на цветя, мъх и големи дървета. Такава си беше Капчето – романтичка, преобразяваше всичко край себе си.
Тя обичаше да се върти край по-голямата си сестра си и когато един път видяла Миро на вратата им, сърцето я заболяло. Вечерта като се видяхме нямаше търпение да ми разкаже за него, очите ѝ бяха станали едни такива премрежени и цялата беше зачервена. Помня, че се разсмях. Знаех го този Мирослав, макар и по-голя ...