Нима всеки, който има необятно въображение е луд? 
 Онзи, който има талант, не може да избяга от съдбата си да пише, да тръгне по пътеката на оная луда страст, където утоляваш жаждата си, подреждайки разпилени мисли. Този безумен порив да подредим себе си, ни кара да опознаем вътрешните си светове. Това чувство ни зове да разкажем на белия лист това, което не можем да доверим на никого, а после, добили самочувствие, можем да му потърсим читател. Думите са като малки светулки, осветяващи тъмната нощ, в тях е лъчът надежда за нещо по-добро или сподавената болка.
  Лудостта да пишеш е съчетание от бленуваната мечта, съкровените тайни, личните мисли и невъзможни желания. Нима това, да пишем е лудост? Дали, ако се опитваме да избегнем грозната, безпощадна и жестока реалност, не бихме желали да се потопим в необятния свят на нашето въображение? Там, където можем да загърбим всички проблеми, да седнем над празния лист с химикал в ръка и да започнем да разказваме това, което ни диктува сърцето. Да изживеем нашите мечти и желания, дори на хартия. Да разкажем това, което крием дълбоко в сърцето си, докрай да сме свободни в мислите си. Да сме свободни...
 Писането и щракането.
 Всеки може да се отдаде на тази луда страст, която не се води от ума, за нея няма граници, тя се води от порива на сърцето, от това, което ни казва то! Ние живеем във високотехнологичен и модерен свят. В него сме като опитни мишки, робувайки на технологиите прекарваме ежедневието си пред Facebook, Twitter и Youtube, за нас всичко съществува в мрежата. Живеем в онлайн свят, където намираме всичко, което ни е нужно. Или не? Дали щракането по клавиатурата може да замени мастилницата, или ще кажете, кой ползва мастило вече...
 А има хора, които продължават да пишат, продължават да творят, като знаят, че с всеки изминал ден читателският интерес намалява и като че ли всичко е изписано. Те притежават онова странно чувство, което само малцина познават, то се пробужда у онези, които имат богато въображение. Тези хора могат да се вдъхновят от малките неща - от посърнало цвете, от светлинка на прозорче, да им дават живот, да ги превръщат във вселена... пишещите са тези, които щом им хрумне една идея, имат чувството, че ако не я облекат в думи, ще се задушат. Понякога е лудост да крием дълбоко в себе си мислите, а още по- голяма лудост изглежда да ги споделим... Писането - това е диалог.
  Да пишеш в чата или да твориш изкуство полека... да общуваш с другите и със себе си. Да разбираш другите и себе си... да подреждаш разхвърляни мисли за пърхането на пеперудите, за света... и пак да ги разхвърляш на всички посоки. 
 Нашите желания на лист хартия. 
  Дали, ако не ни е дотегнали от безвкусния и обикновен живот, който вече прилича на лабораторен, не бихме искали да изживеем нашите желания за миг, дори на хартия? Естествено, че да! Кой не би искал да има нечий чужд живот? 
  Аз записвам своите желания като приказки, провокирана от недобре римуваното ежедневие. Моите мечти се превръщат в незабравимо изживяване, дори и ако заживеят само на белия лист. 
  Да, писането е лудост. Защо точно лудост? 
  Чак сега разбрах отговора. Защото ни прави необятни и различни. Когато усетиш пърхането на пеперудите със сърцето си, можеш да започваш да пишеш. А онова нетърпимо, огромно чувство, което напира вътре в теб, ще те изпълва с идеи. Идеи, които винаги са различни и вълнуващи. Понякога наистина невероятни, чувствени, творчески. Друг път толкова шантави и луди, че никой не може да ги разбере, освен ти самият и може би перото, потопено в мастилницата.