Зимата беше близо. Дните ставаха все по-къси, а нощите понякога изглеждаха безкрайни. Слънцето все по-рядко си проправяше път между тъмните облаци в небето. А радостните птичи песни отдавна си бяха отишли. Студът бе сковал земята. И сякаш това променяше хората. По улиците можеше да се видят все начумерени лица, които бяха забравили какво е да грейнат в усмивка. Разговорите не бяха така дълги и сладки, както в летните вечери. Сякаш хората забравяха да общуват помежду си, да се поздравяват, да си правят комплименти. Но едва ли само настъпващият сезон бе причината за това…
Един безмълвен наблюдател стоеше на мократа улица и гледаше хората, минаващи покрай него. Беше едно плюшено мече, захвърлено до контейнера за боклук. Беше средно на ръст. Имаше кафеникав цвят, на места покрито с кал. Едното копче, служещо му за око липсваше. Около шията му бе завързана червена панделка. То изглеждаше толкова тъжно на фона на сивото небе, бързащите хора с начумерени лица, които дори не го забелязваха.
То ...