Зимата беше близо. Дните ставаха все по-къси, а нощите понякога изглеждаха безкрайни. Слънцето все по-рядко си проправяше път между тъмните облаци в небето. А радостните птичи песни отдавна си бяха отишли. Студът бе сковал земята. И сякаш това променяше хората. По улиците можеше да се видят все начумерени лица, които бяха забравили какво е да грейнат в усмивка. Разговорите не бяха така дълги и сладки, както в летните вечери. Сякаш хората забравяха да общуват помежду си, да се поздравяват, да си правят комплименти. Но едва ли само настъпващият сезон бе причината за това…

   Един безмълвен наблюдател стоеше на мократа улица и гледаше хората, минаващи покрай него. Беше едно плюшено мече, захвърлено до контейнера за боклук. Беше средно на ръст. Имаше кафеникав цвят, на места покрито с кал. Едното копче, служещо му за око липсваше. Около шията му бе завързана червена панделка. То изглеждаше толкова тъжно на фона на сивото небе, бързащите хора с начумерени лица, които дори не го забелязваха.

   Това мече си имаше своята история. Както всичко около нас. За жалост, рядко се питаме за това откъде идва нещо, което ни принадлежи. Не ни интересува как е било създадено, страстта и любовта, които са вложени в направата му. Не обръщаме внимание на пътя, който е изминала всяка една вещ в ежедневието ни, която взимаме за даденост. А какво ли би било, ако всичко около нас бе живо? Дали щеше да бъде тъжно, че не се интересуваме от историята му?

   Преди години плюшеното мече си стоеше на рафта в един магазин за играчки. Беше заобиколено с много други като него. Всеки ден покрай рафта минаваха деца и родители, които понякога се спираха, оглеждаха го, но после го подминаваха. Може би си мислиха, че не е толкова красиво, че не е толкова реалистично, като другите плюшени играчки на пазара. А то си стоеше безмълвно, тъжно, очаквайки детето, което да се влюби в него и да иска да го гушне. И един ден, това дете се появи.

   Беше малко момченце, на около три годинки. Обикна мечето още щом го видя и не спираше да умолява родителите си да му го вземат. Накрая те склониха и момченцето се прибра вкъщи с нова играчка. Никой не подозираше, че е възможно да има толкова силно и истинско приятелство между детето и плюшеното мече. Момченцето прекарваше дните си с него. Слагаше го на масата, когато се хранеше. Взимаше го със себе си, когато си играеше с приятелчетата. Пред него правеше първите си опити да чете, да пее, да рисува. А нощем, изтощено от всичко, което е вършило през деня, лягаше в леглото. Прегръщаше мечето много силно и му пожелаваше лека нощ. Заспиваше до него, щастливо, че има толкова добър приятел.

   Но дните минаваха бързо, годините също. Момченцето порасна и тръгна на училище. Между уроците, уравненията за решаване и всички други неща, му оставаше все по-малко време за неговия плюшен приятел. Сякаш дори започваше да го забравя. Беше го оставил на рафта в стаята си да събира прах. Минаваше всеки ден покрай него, понякога поглеждаше към рафта, търсейки нещо, но не забелязваше мечето. А то ставаше все по-тъжно от това… Спомняше си дните на игри, нощите, в които спеше до приятеля си. Но това вече бе минало. Сега стоеше забравено в ъгъла, посивяло в спомените на момчето.

   Един ден, когато момчето вече беше на шестнадесет, влезе в стаята с едно момиче. Тя забеляза мечето и го взе от рафта. Започна да се подиграва на приятеля си, че пази играчките си от детството и размахваше пред погледа му плюшеното мече.

-         Дори бях забравил, че е тук – смееше се момчето.

-         Може ли да го взема? – попита момичето.

-         Щом ти харесва… - без да влага чувства в отговора си, се съгласи.

   Още същата нощ, мечето се намираше в нов дом, в нова стая, на нов рафт. От толкова много години не се бе отделяло от истинския си приятел. Тази промяна бе много голяма за него, натъжаваше го. Беше свикнало с момчето. Беше го обикнало…

   На сутринта едно малко момиченце влезе в стаята. Видя мечето на рафта и се усмихна. Взе един стол, качи се на него и успя да вземе мечето. Гушна го много силно и го отнесе със себе си. Нареди го на малкото пластмасово столче при другите си плюшени играчки. Даде му чашка и се престори, че му налива чай.

   Мечето беше толкова щастливо, че отново някой си играе с него. Да, това не беше момчето, което растеше пред очите му и което обичаше. Но все пак, отново някой се радваше на компанията му. Може би си бе намерило нов приятел в лицето на това момиченце.

   Малко по-късно, сестрата на момиченцето видя, че е взело мечето от стаята ù. Започна да му се кара и да се опитва да си върне плюшената играчка, която взе от приятеля си. Скараха се и започнаха да дърпат мечето. Накрая копчето, което представляваше едното му око, падна на пода.

-         Вземи го – каза разплакано малкото момиченце. – И без това вече е грозно с едно око.

   Само след седмица, момичето се раздели с приятеля си. Искаше да се отърве от всичко, което му напомняше за тази минала любовна връзка. Изхвърли и мечето. Така то се озова до контейнера за боклук. Забравено. Тъжно. Незабележимо. Спомняйки си за миналото. Спомняйки си за това, че някога е било обичано и е носило щастие на някого.

   Един мъж, на около четиридесет години отиде при контейнера за боклук. Беше облечен в старо, мръсно палто. Обувките му бяха скъсани и пръстите му се показваха в предната им част. Лицето му бе мръсно, състарено преждевременно, а устните му посинели от студ. На гърба си носеше миризлив чувал, пълен с разни предмети, изхвърлени от другите хора. Ровеше се из боклука, в търсене на нещо, което става за ядене или пластмасови бутилки, които би могъл да продаде за жълти стотинки. 

   Той забеляза плюшеното мече, което стоеше неподвижно до него. Доближи се и го взе от земята. Огледа го и за миг покрай лицето му премина усмивка.  Прибра го в чувала на гърба си и тръгна по пътя си. Мечето се питаше къде ли ще отиде този път. Дали щеше отново да стои на някой рафт и да се превърне в нещо обичайно от интериора? Или може би някое дете щеше да поиграе с него, докато не му омръзне и отново да бъде захвърлено на улицата?

   Мъжът със старото палто влезе в една малка кирпичена къщичка. От дъното на стаята идваше топлина, заради запалените дърва в печката. На пода до печката имаше един скъсан матрак, с одеяло върху него. В средата на стаята се намираше масата, с три големи дървени стола. На единият от тях стоеше малко момиченце с дълга кестенява коса, чиито сини очички веднага грейнаха, щом видя баща си. Момиченцето стана от мястото си и се доближи до мъжа, за да го прегърне.

-         Имам изненада за теб – каза той на детето, което беше нетърпеливо да научи какво му носи.

   Извади от чувала си плюшеното мече с едно око и кал по лапичките. Подаде го на момиченцето с усмивка. Детето го огледа безмълвно. После погледна към баща си. На личицето на момиченцето бе изписано щастието, което изпитваше в този момент. Никога досега не бе имало толкова хубава играчка! Играчка, която от дълго време бе търсила любов в детските очички!

-         О, татко, прекрасно е! – възкликна то – Благодаря! – и прегърна мечето.

-         Честит рожден ден, принцесо! – отвърна бащата и целуна дъщеря си по челото.