Глава XXVI

 

   Влезе в стаята и седна. Дългият ден я беше поизморил, но беше спокойна. Отвори чекмеджето. И това, което намери вътре я накара да си спомни, че иска да отвори онази мистериозна заключена стая. Имаше вече двете половини, но нещо липсваше, защото както и да ги доближаваше, те никак не си пасваха.

       - „Виола, занесе ли писмото?“

       - „Да, даже видях Алтеа и го дадох на нея.“

       - „Лети дойде ли?“

       - „Вече идва, виждам я!“

       - „Казах ѝ всичко или поне се надявам да е така, не се изненадвай, просто бъди подготвена. И моля те, наглеждай я!“

       - „Не се притеснявай, Капри. Ще я наблюдавам. Все пак всичко я връхлетя толкова бързо...“

       - „Лека нощ, Виола- опитайте се да поспите!“

   На вратата се почука.

       - Здравей, Лети, как си?

       - Още ми е трудно да отговоря на този въпрос в момента.

       - Ела, седни, ще ти сложа нещо да хапнеш, сигурно цял ден нищо не си. Ще направя и чай.

       - Не съм гладна, Виола, благодаря. Чаша вода ще свърши работа.

       - Така да бъде! „Не позволявай мъката да те събори!“

       - Няма, спокойно. Просто всичко днес...

       - Значи е истина... Ти чуваш мислите ми. От известно време насам го забелязвам. В началото реших, че си въобразявам.

       - Много време ще ми отнеме да го разбера, да го осъзная, а да свикна...

       - В разговорите с мисъл мога да ти помогна, но само толкова. Аз друго не мода да правя!

       - Не е вярно и ти можеше да лекуваш!

       - Да, като знахар, като билкар... толкова.

       - Никак не е малко, Виола, никак даже...

       - Знаеш ли? Аз изобщо не помня майка си- нито лицето ѝ, нито докосването, нито майчините ласки, нито усмивката...

       - Била си твърде малка, била си бебе.

      - И въпреки това помня една мелодия. Усещам топлината, която ми носи. Има и глас в този спомен- може би е нейният, не знам, но ме успокоява. Знам много малко от думите на песента, а много искам да знам как продължава, нооо... няма кой да ми каже!

       - Сигурна съм, че един ден ще разбереш!

       -С Капри също ни свързва една песен. И когато се почувствам самотна я запявам. Олеква ми. Когато може, тя също запява с мен. Така я усещам близо до себе си, въпреки дългите ѝ отсъствия. Ако смяташ, че и на теб така може да ти олекне, опитай- подреди няколко думи в главата си, мелодията сама ще дойде. Веднъж ми каза, че танците са ти помагали в трудни моменти. Е, това пък е моят начин- песента. Когато усетиш нещо- извикай го, изкрещи го- ще ти помогне.

      - Ще се опитам! Стана късно, хайде да лягаме!

     - Както кажеш!- и двете се сгушиха една до друга преплели ръце. Лети остави сълзите да се стичат, докато накрая спря да усеща влагата и солта и заспа.

   На следващия ден Слънцето подари много светлина, а вече и топлеше. Тя стоеше до прозореца. Усмихна му се. След това кихна.

      - Е, поздравихме се! Да видим какво ми е приготвил днешният ден- слезе долу. Рейнс я чакаше пред стълбите с чаша кафе.

      - От кога стоиш тук?

      - Кафето е още горещо! Спокойно, не съм се престарал.

      - А спал ли си?

      - Да- тук! Но аз не съм толкова важен сега. Ти кажи как си?

     - Чувствам се отпочинала.

     - Май много ти се събра напоследък!

     - Не е за първи път.

     - Сигурен съм! Днес денят е хубав, да не го похабяваме. Нека излезем, нека се поразходим. Само двамата...

     - Добре, казваш и тръгваме!

     - Например сега?- тя взе чашата от ръцете му. Усети аромата му. Отпи.

     - Вече да!- усмихна се тя.

     - От тук до края на града и обратно?

     - Обичам да ходя, не се умарям лесно. От тук до града и обратно...

   На зазоряване Лети стана и излезе. Стъпваше боса, за да не я чуе Виола. Затвори тихо вратата. Отиде до мястото където беше колибата... и нея наистина я нямаше. Вместо това поляната беше пожълтяла от Камшик, който се извиваше с вятъра. Посрещна изгрева там- паднала на колене, заровила пръсти в тревата. Поплака си... После отиде на скалите.

      - Как го приема Лети? Как се държа?- попита Рейнс.

   - Като герой! Истински герой... предвид водопада „Истина“ от забранени тайни, който я заля... с който аз я залях. Понесе го стоически.

     - Толкова ли много неща не знаеше?

     - Ами да видим... Смятала е цял живот, че Агримония е нейна сестра, а всъщност ѝ беше майка. Загуби нея, но се сдоби с баба...

     - Тя има баба?

     - Да и ти я познаваш- той се спря.

     - Как така я познавам?

     - Вероника, занеш коя е нали? Сега вече знаеш, че е баба и на Лети!

     - Как така Вероника???

    -Агримония беше нейна дъщеря... нейното отдавна изгубено дете, за което никой не е знаел, освен нея и... Монти отчасти. Писмата, които той ми даде, ми помогнаха да свържа нещата. За съжаление аз закъснях- беше твърде късно... и все пак- видяха се, познаха се, обещаха си...въздъхна Капри.

     - Ааа... моята Лени?

     - Тя е била осиновена.

     - Значи не е била...

     - Защо да не е? Когато желаеш да отдадеш обичта си на някой истински, искрено и безусловно, то нима кръвта има значение?

     - Не, разбира се, но...

   - Моля те, нека сменим темата. Да го повторя отново едва след няколко часа... пощади ме! Разбирам, че това което научи за Вероника те шокира и те засяга пряко, но нека продължа по-късно!

     - Добре! Извинявай!- Капри го хвана за ръцете и го погледна.

     - Не се извинявай, няма за какво! Нека денят бъде по-ведър!

     - Как бих могъл да откажа на две толкова сапфирено-зелени искрени очи...

   Виола отвори очите си. Обърна се. Лети я нямаше. Провери навсякъде... нищо.

     - Летиии! Летииии- провикна се няколко пъти и в двора. Притесни се. Облече се набързо и изхвърча навън.

     - Някога това беше мое!- Рейнс посочи една доста неугледна сграда.

     - Беше?

     - Все още е- на документи, но отдавна ѝ обърнах гръб.

    -Ами обърни се токава с лице, тази фабрика е част от твоето сърце, от твоята същност. Не смяташ ли да върнеш предишния ѝ вид?

    - Може би...

    - За това къщата е толкова красива!

    - Да я беше видяла тогава...

    - Ами помогни ми да я видя такава, покажи ми каква е била, накарай себе си!

    - Имаш ли нещо остро в теб?

    - Не, защо?

    - Тогава гледай по-внимателно в краката си и ако видиш по-остро камъче, ми го дай!

    - Защо ти е?

    - Нали искаш да накарам себе си? Нека тогава да поставим началото!- тя се усмихна.

    - Добре, ще се постарая да съм по-бърза.

   Вървяха по пътя. Вече бяха близо до края на града, Капри се наведе и му подаде едно камъче.

    - Това става ли?

    - Не, твърде ронливо е, нооо... ето това заострено парченце мрамор ще свърши работа. Сега да намерим подходящо дърво.

    - Тук вече мога да бъда по-полезна! Орехова клонка ще ти свърши работа, нали?

    - Наистина в тази част си по-добра. Дърворезбата с нео е магия. От него се извайват чудеса...

    - От Дъб също.

    - Съгласен съм, но за мен Ореха има душа...

   -  Всяко дърво има- просто твоята връзка с Ореха е по-силна!

    - Искаш ли да седнем за малко? Прав и вървейки, ще ми е трудно да дялкам клонката с парченце мрамор.

    - Добре- ето там два Явора са направили сянка. Има и мека трева, на която да се разположим- през цялото време Рейнс я гледаше много внимателно. Всичко в нея предизвикваше интереса му.

   - Капри... мога ли да те попитам нещо, но не бъразй да ми отговаряш!- тя се усмихна- Вчера Виола ми спомена, че няма баща... А тиии съпруг, близък приятел... имаш ли си?

   - Намерих Виола. Беше бебе. Взех я при мен да я отгледам- толкова мъничка, крехка и беззащитна, но с голяма воля... Не, никога не съм имала съпруг. И приятел нямам.

   - Но- погледна я той- ти си... красива.

   - И много проклета!

   - Как можеш да го кажеш след всичко, което направи?

   -Ще го кажа по друг начин! Аз съм труден характер. Не се задържам дълго на едно място, отсъствам често, което най-добре може би ще ти обясни Виола, защото е свикнала с липсата ми иии... виж ме!

   - Повярвай, виждам те!

   - Не можем да си говорим нормално дори- хората се плашат от мен когато видят това.

  - От всичко, което каза, бих повярвал само на първото. Да, мистериозна си, но това те прави интересна. Никой не може да бъде достатъчно подготвен при среща с теб. Способна си във всеки един момент да изненадаш всеки. Говориш истината, дори това да боли- Рейнс сложи ръка на рамото ѝ- Докосваш и най-тънките струни на човешката душа, скрити в извивките на най-дълбоката сърдечна бразда!

   - Намерих две парчета от ключа!- рязко смени посоката- И съм убедена, че третото е в теб. Говориш красиво и ако наистина ми имаш доверие- дай ми го, няма да съжаляваш! Обещавам!

   - Ще си помисля...

   - Да тръгваме наобратно?

   - Така да бъде!

   Лети беше на ръба на скалата- седнала, хванала с ръце коленете си и гледаше някъде в пространството. Виола я намери. Реши да не я плаши и кротко седна до нея- все още потрепваше от височината, но се стараеше да не гледа надолу.

    - Не възнамерявам да скачам, не се притеснявай!

   - Не съм си го помисляла, но си достатъчно дива, а в този момент и способна на есктремности. Ако искаш няма да говоря- просто ще си седим и ще си мълчим!

   - Не, сега ще ти разкажа моята мъка по твоя начин!- стана. Отстъпи назад, но остана с поглед към Слънцето. Изчака вятъра да докосне лицето ѝ, да усети мелодията в сърцето си, да разпилее косите ѝ, да избърше очите ѝ... Ето моята песен!

   Рейнс и Капри вече бяха стигнали пътечката, която минаваше покрай гората, когато нещо връхлетя върху него и го събори. Изправи се веднага. Тя се беше дръпнала назад. Бран и някогашният му спътник бяха пред тях, но... се биеха по между си. Рейнс беше просто случайна пречка на пътя им.

   - Хайде, остави ги, да се махаме!- каза Капри и му хвана ръката.

   - Познаваш ли ги?

   - За съжаление твърде отблизо. Единият е човекът, който отне живота на Агримония.

   - Да отидем в полицията тогава?

   -Не! Никъде няма да ходиш!- издърпа го със сила, нехарактерна за жена. Чу се изстрел. Обърнаха се... Единият се свлече на земята. Бран държеше револвера. Гледаше го така, сякаш искаше да почувства цялата сила на студения метал и огнената му мощ. За миг си отмести погледа и той попадна върху... нея. Очите му се разшириха в ярост. Устата му се изкриви в злокобно подобие на усмивка.

   - Тиии... тииии- нещо средно между съскане и ръмжене, насочи оръжието срещу нея, Рейнс застана отпред...

 

*„Тайна една, обич незнайна...

Жертва бе тя на тази тайна,,,

Мъка в сърце да скриеш,

мрачен спомен в тежък плен,

за да запазиш мен!

Щастие всеки търси,

но късмет с различен път-

дал е пак сърцето ти на съд!“

 

Лети погледна към небето.

 

„Дай си ръката, дай ми усмивка-

широко отвори ти пак очи,

не си сама, повярвай,

чуй ме и ме погледни...

само чакам да се върнеш ти...“

 

   - Вещицааа, вещица си ти, нали? Отдръпни се нещастнико!

   - Никога!- извика Рейнс, но Капри отново излезе пред него. Заговори бавно, равно и дълбоко. Очите ѝ взеха цвета на мъглата.

   - Слушай ме, Бран! Чуй ме! Ти направи нещо много лошо- тя се доближаваше, той отстъпваше- Остави пистолета на земята!

 - Или какво? Какво ще ми направиш изчадие такова?- слюнка бълваше от устата му като на бясно куче- Ти ме прокле! Нещастницааа... Чу се втори изстрел. Рейнс се стресна.

 

„С мен беше тя,

имах приятел,

имах една сестричка,

една обич за мен само-

за секунда казах ти „Мамо“!

Дай си ръката, дай ми усмивка,

широко отвори ти пак очи-

не си сама- повярвай,

чий ме и ме погледни...

само чакам да се върнеш ти...“

 

   Приличаше на самодива. Сякаш не стъпваше по земята. Тътен от наближаващата буря в планината, придаваше нещо диво и мистично на тази песен.

 

„Рана е да, боли те тя,

но надежда има тук сега!“

 

Бран се строполи като камък. Капри го проследи с поглед до земята и когато го вдигна, видя човекът, чието дуло димеше.

    - Ти ми спаси живота в онзи ден. Не лиши син от баща му и жена от съпруга ѝ. Отдавна ги преследвам, отдавна ги търся и разследвам. Вече няма смисъл... вече няма нужда. Направих услуга на близка и все пак толкова чужда- погледът му беше ясен, твърд, чист- Ти не лиши син от баща, аз няма да лиша мъж от жена- погледна към Рейнс.

     -  Но аз не съм... Очите ѝ се избистриха и сякаш за първи път в тях заплуваха сълзи.

     -  Довиждане! Ще се радвам да не се виждаме повече по такива поводи- и леко подръпна периферията на шапката си.

     -  Благодаря... Югланс- прошепна тя. Заваля дъжд.

 

„Дай си ръката, дай ми усмивка,

широко отвори ти пак очи,

но не пожела да се пребориш

и победи те отново страха!“

 

   Светкавици раздираха небето в унисон със сърцето ѝ.

 

„Както цвете се отваря

след буря, сняг и дъжд и силни ветрове-

вярата скали събаря

само да я имаш ти-

само в себе си търси я ти...

в себе си я потърси...“

 

Рейнс наметна Капри със сакото си.

        - При теб има ли ден, който да е просто... обикновен?

        - Обикновен или необикновен, всеки ден е подарен! Живей го!- двамата се прибраха в имението.

     - Исках да ти го дам по-рано, но след случката забравих- подаде ѝ претворената орехова клонка. Беше буквата на името ѝ- Рамото беше във формата на светкавица, а косият ъгъл- от листенца и цветя, обкръжени от Луна.

       - Прекрасна е!- хвърли се върху него и го прегърна и... изхвърча в стаята си- Рейнс поруменя „Прекрасна си и ще разбера коя си!“- помисли си той.

   Тя сресваше косите си когато под вратата профуча малък плик. Тя го отвори:

 

 

„Ти ми помогна. Накара ме да удещам, накара ме да чувствам. Значи ли това, че имам душа? Имам ли право да моля за това? „ВИНАГИ“ свързва двете половини на „моето сърце“- и вратата ще се отвори. Ключът е вече в теб! А той... май ВИНАГИ е бил. Използвай го! Аз все още нямам сили сам да отворя „Танцът на душата“, но ти видимо имаш достатъчно. Дръзка си, смела си, но вярвай на чувствата си, не бягай от тях!

Танцът е твой!!!

Рейнс

Малка, назъбена симетрично дървена пръчица, изписана с пирограф- това имаше в плика. Ключът вече беше цял...

 

*По мелодията на песента „Сън“ на Лора Владова

 

Глава XXVII

 

   - Подредих думите в главата си! Не знам как прозвучаха, но това бяха моите чувства в тази песен!

   - Болезнени. Истински. Красиви... Като душата ти, Лети!

   - Ти ми помогна, ти ми показа как!

   - А ти претвори помощта ми в една чувствена, дива и палеща песен...

   - Да се прибираме, че ще ни завали всеки момент. Обещавам, че утре сутрин няма да те плаша така „Моля те, Капри, искам да видя пещерата!“

   - Каква пещера?

   - Какво?

   - Пещера, каза пещера, за какво говориш, каква е тя?- повтори Виола.

   - Още не мога да свикна с това, извинявай! Тази... под Дървото.

   - Виждаш ли колко повече знаеш и можеш от мен?

   - Но ти си успяла да усвоиш нещо, което на мен ми е подарено още в мига на раждането ми, а... не знам дали го искам...

   - С времето ще разбереш...

   - Изпей онази, твоята песен- тази, която не помниш. Просто си я тананикай, докато се приберем.

   На сутринта двете станаха и излязоха на верандата. Въздухът беше свеж. Подухваше лек ветрец, а „зелен чадър“ ги покриваше почти изцяло и сякаш само за изгрева и залеза отместваше ветриловидните си „ръце“.

   - Чудесно, и двете сте тук!- Каза Капри- стоеше отпред пред тях- Днес е хубав и слънчев ден! Сега и двете елате с мен!

   - И аз ли?- попита учудено Виола.

 - И ти! Последвайте ме!- и не след дълго отидоха при Дървото- Тайнството на пещерата ще се отваря за всеки връх от този триъгълник. Вземете шепа пръст от земята, разпилейте я във водата. Лети, хвани Виола за ръка, завъртете се с гръб към мен, без да се пускате, а със свободните си ръце, хванете мен! Затворете очи, отпуснете се, почувствайте мелодията, чуйте шепота, усетете земята... и тя ще отвори вратата...

   Чу се шум. Наподобяваше на усукване на много дебело въже. Усилваше се!. Земята под тях се раздвижи. Завъртяха се в кръг- по-бързо и по-бързо, и по-бързо... Въздухът около тях се завихри и образува нещо като фуния. Издигна се, изви се и се насочи към Дървото... и сякаш изчезна в него.

   - Отворете очи! Вече сме тук! Е, какво мислите?

   В първия момент им беше трудно да свикнат с притъпената светлина, но постепено започнаха да различават очертания. Беше огромно... като концертна зала. Всяка тяхна стъпка и звук отекваше в пространството и сякаш оставаше като спомен след тях като бявно затихваща вълна. Стените бяха силно релефни.

   - Само, ако можеше да е по-светло!- прошепна Лети. Дори не успя да го доизрече и залата се освети. Беше много красива. Корените изграждаха стените и купола. Преплитаха се загадъчно в лабиринт. Струваше им се дори, че помръдваха, че... дишаха. Виола посегна да докосне една от стените и се обърна към Капри- тя кимна и се усмихна.

   - Никога до сега не си меводила тук!- промълви тихо тя.

   - Защото до сега нямаше начин да влезеш!

   - Не разбирам!- малко подозрително продължи тя.

 - Липсваше човешката връзка. За това ви накарах да се хванете за ръце. Дървото някога е дало живот на Агримония като ѝ е предало и от силата си. Тя обаче се е развила в Лети- в дъщеря ѝ. Тя е човешкият наследник на митичната сила. Може да поглъща болка и да се пречиства, но не може да я прехвърля. Може да чува и говори нормално като човек, защото тя е такъв, но може също толкова успешно да общува и с мислите си... Но не може да ги заключва! Разбирате ли- ако аз реша, никоя от вас няма да ме „чуе“- това нито ти, нито тя можете да правите!

   - А аз за какво съм тогава?

 - Ти си едно необикновено дете, което за разлика от мен и нея не притежава нищо от „Дървесния дар“ и въпреки това разви изключително добре интуицията и ума си. Виола, та ти усвои „мълчаливата песен“ с изумителна лекота и тя се превърна в могъщ начи на общуване между мен и теб, а сега вече между мен, теб и нея. Случайно ли мислиш, че се срещнахте? А даровете на Природата използваш много на място и в никакъв случай не се подценявай...

   - Аз не се под...

  -  Вярвай си! Разчиташ език, за който са нужни много над твоите години, още повече и за да го използваш- умееш да слушаш какво ти казват билките. Ти не си „просто човек“- ти си единствена родена в своя век... и в много други преди него, а вероятно и след това. Поправи ме, ако греша, но не спаси ли ти живота на Югланс?

   - Да, ноо...

   - Няма „но“! Никога не спирай да вярваш в себе си и не се подценявай! Запомни ли?

   - Запомних!- и я прегърна.

   - А сега ме чуйте и двете! Огледайте много внимателно всяко коренче на тази стена.

   - И какво да търсим?- попита Лети.

   - Когато го намерите, ще разберете!

   Капри изглеждаше прекрасно. Сякаш дори само въздухът на това място беше достатъчен, за да покаже наяве най-естественият, непринуден и натурален и може би почти невидим за хорския свят, външен вид, просто защото рядко се случваше да „лишава“ себе си от чуждата болка- все пак това беше едно от призванията ѝ, а тя... му се беше посветила изцяло. И въпреки всичко, от известно време насам, сякаш ѝ липсваше нещо, сякаш някъде в тези прозрачни, но и толкова дълбоки очи се долавяше тъга.

   Дълго време Виола и Лети се взираха в „лабиринта“. Освен потрепванията, които виждаха, сега сякаш чуваха и шепот, сякаш дървесните оплетки „говореха“ по между си. Видяха как се появяват и нови, по-старите се оплитат и затягат още повече...

   - Какво всъщност е това, Капри?- попита Виола.

   - Летопис! Историята на случилите се събития и на всички участващи в тях и дори сега, то „записва“- какво става със самите нас в момента- какво правим, какво изричаме, какво си мислим, за какво мечтаем- защото тук сме казали, но просто сме го изрекли наум, хммм...

   Изведнъж на Лети ѝ се стори, че видя името си на едно коренче. За миг се показа и се скри. Но после го видя пак, и пак, и отново...

   - Намери го, нали?

   - Кааакво точно съм намерила?

   - Своя „пергамент“, своята кръвна семейна линия. Погледни над нея, погледни още нагоре и ще видиш, че са свързани.

   - Тук- и посочи по-дебел корен, от който започваше нейното разклонение- Пише името на Агримония!

   - Именно!

   - А тук... Ве... Вероника...

   - Точно така!- усмихан се тя.

   - И тук до нея!- тук вече Капри се учуди и се обърна рязко- Но не е свързано с нейния корен. Има нещо като цепнатина, пукнатина в стената, и носи име, ноо... не мога да го прочета.

  - Лени! Това е името! Така Дървото отбелязва неродственици, които обаче са силно свързани с кръвната линия, без да носят същата. Нооо...

   - Какво? Какво?- нетърпеливо продължи Лети.

   - Случва се много рядко, всъщност.... почти не се случва. Връзката трябва да е била толкова силна, че да успее да заличи липсата на родство и да пропука скалата. Те остават като „процепи“ или „кухи пространства“, но до тях... до основата!

   - Но виж- от този процеп се е образувало коренче- възкликна Виола, като го посочи- тук вече Капри се ококори, сърцето учести ударите си, опита се да го прикрие, но и ласът ѝ трепереше.

 - Странно... Това вече не се беше случвало. Доближи се до него, докосна го, вгледа се внимателно и го разчете, разчете... „Валентина“- едва бледо очертание, но тя го видя. Пое си дълбоко въздух.

   - Елате с мен, сега ще ви покажа нещо!- бързо пренасочи вниманието им. Заведе ги в една доста по-малка зала. В средата имаше камък, ветриловиден и плосък, с центъра си закрепен с остър такъв- Доближете се, спокойно, не се притеснявайте- вътре в него имаше издълбани няколко рисунки- нещо като брада. Листа, цвят и плодчета в един полукръг, фазите на Луната в следващия и в последния- римски цифри.

   - Капри, това прилича на твоя „компас“- каза Виола.

   - Много си права! Това е лунен часовник.

   - Как точно е часовник- попита Лети учудена.

   - Погледни нагоре!

   - Виждам... небето.

  - Точно така- сега няма Луна и часовникът е в „неактивно“ състояние. Но с първия нейн лъч при появата ѝ, осветява правилно подредена редица от всички кръгове- Сега ще преплетем ръце и ще ги сложим в средата- поставиха дланите си, редувайки по една от всяка. Малък кръг в средата хлътна навътре. Камъкът се завъртя и отмести. Лумна огън. Раздели се на три. Обви ги- те подскочиха, но когато видяха спокойствието на Капри, се отпуснах и те.

   - Това е „живият огън“! Изгаря само, ако е пристъпена граница, ако е пренебрегнато едно от „правилата“ за използването на силата и на пещерата- казаното напълно успокои момичетата. Капри изчезна, после Лети и накрая Виола... Бяха отново пред Дървото. Свечеряваше се, беше тихо и спокойно.

   - Смятам, че ви стига за днес! И запомнете- там времето може да тече по различен начин! А сега тръгвайте! Смятам, че имате много неща, които да обсъдите- и се разделиха.

   Капри вървеше към имението. Повдигна ръкава на лявата си ръка- имаше белег- полумесец извит огледално на буквата „С“, пронизан със стрела и няколко капки, които се стичаха от него, беше изгорена.

   - Това е предупреждение!- и продължи- Сега следва танц...

   Влезе в къщата. Погледна през прозореца на стаята си. Рейнс беше в градината. Срещу нейната стая беше тази- заключената. Извади ключа и тръгна напред. Сложи го в ключалката. Постоя така известно време, сякаш тя самата събираше сила, за да го завърти. Направи го. Открехна вратата. Побутна я. Надникна. Влезе...

   Подът- силно казано приличаше на такъв- беше насечен с брадва. Здавите участъци скърцаха под краката ѝ. В средата имаше скупчени парчета от дърво- като клада, сякаш приготвена изгори, но клечката не беше драсната. Доближи се до нея и клекна. Оглеждаше парченцата, на някои от тях имаше букви. Седна. Разгледа ги по-внимателно. Изведнъж замахна с ръце... и всички те полетяха във въздуха.

   - Така ще ми е по-лесно да ги събера и подредя!- с поглед отделяше тези с остатък от надпис по тях, а останалите сякаш накара да си „спомнят местата си“ и да запълнят пространствата в пода. Подреди останалите. И това, което се получи... беше красива мисъл- А сега да ги свържем!- и ги приземи вече подредени. Надвеси се и постави дланите си така, че палците и показалците се събраха във формата на сърце, което започна да се движи като стрелка. Между процепите започна да се прокрадва смолиста червено-черна течност и едно по едно парченцата се съединиха. Стрелката сякаш сама знаеше последователността на думите. Дърворезбованият надпис вече можеше да се разчете гладко. След това покри с длани лицето си. И когато ги махна, буквите се оцветиха в бяло и златисто, а дървото придоби тъмно-червен отблясък. Отиде в другия край където очевидно някога бе стоял грамофонът, но само счупената игла напомняше за присъствието му. Капри я взе в ръцете си. Затвори очи.

   - Било е валс... Последната мелодия- била е красив валс. Завъртя се в ритъма му и с всяко ритъмно начало, грамофонът се сдобиваше с по едно парче. Стана цял. Върху него дори се появи плоча и накрая иглата излетя от ръцете ѝ и застана на мястото си. Отвори широко прозорците. Стаята отново бе готова да вдъхне живот на къщата и със звуците си да приветства обитателите ѝ за запознанство с нови танцови стъпки. На излизане, тя се обърна и го погледна:

 

„Звукът написан е със тайни звуци, древни руни,

но до него достига само това, което

засвири по най-фините струни

и музиката стигне до сърцето...

Потърси своята, докато стъпваш по струните на изгубената мелодия...“

 

Рейнс се качи в стаята си. На нощното шкафче имаше оставен плик. Отвори го. Усмихна се.

„Танцът е мой, но ти трябва да го поведеш! Ритъмът е в теб! Аз ще следвам музиката... Когато си готов... Когато решиш... Тя отдавна те очаква и в нея отново можеш да стоиш- да танцуваш отново... когато решиш!!!“

Капри

Отвори вратата. Излезе. Отиде до нея. Застана отпред. Усмихна се... и тръгна обратно.