Какво да знаех? Май бях подочул нещичко. Тя продължи:
-Адренохрома е субстанция, която се извлича от малки деца, когато те са под влияние на силен страх.
Използват я богатите, за да се подмладяват.Защо например, Елизабет Втора доживя до такава достопочтенна
възраст? И разни други представители на Дълбоката държава?
Олеле майко, тая наистина беше луда. Луда за връзване. Къде са санитарите, че да си я приберат?
Неволно се огледах наоколо. И тогава ги видях.Бяха двама. Мъж и жена. Около тридесетгодишни.
Седяха до изхода и ме фиксираха с поглед. Облечени в строги сиви костюми, с черни очила.
Сетих се за оня филм с Уил Смит и другия с дългото име. Все го забравям. Филмът май беше
,, Мъже в черно ,,. Е, тука не подхождаше това заглавие. По-скоро щеше да върви нещо от рода на
,,Двамата в сиво ,,. А и тия бяха смесена двойка.Нов век ,нови нрави.
Някак си, не знам защо, започнах да се чувствам като герой в скрита камера.
Уловил погледа ми, мъжа се подсмихна, каза нещо на жената до него и двамата уверено тръгнаха към нас.
Усетила,че нещо става,русата дама се извърна по посока на моя поглед и видя идващите.
Лицето й пребледня. После ме погледна и промълви:
-Боли те главата, нали? Проследили са сигнала ти.Явно устройството за заглушаване не действа добре..
Знам,че не ми вярваш, но, мисли , моля те!Спомни си откъде ме познаваш. Спомни си ,,Матрицата,, и
,,Пътят на Юпитер,, . Твоите любими филми. Спомни си какво направиха с режисьорите-братята Уашовски..
Моля те, спомни си и ме търси.Ще се видим пак..
Онези двамата с костюмите вече бяха пред нас.Жената извади някаква карта със значка и я размаха пред лицето на
съседката ми.
-Отдел за Обществена безопасност! Госпожо, трябва да дойдете с нас,за да изясним коя сте.
Не се съпротивлявайте ,защото ще бъдем принудени да използваме сила!
Жената до мен стана, погледна ме с няма молба. После се обърна и тръгна пред костюмарката.
Една ръка ме тупна по рамото и чак ме стресна. Беше другият костюмар.Погледнах го. И този го знаех отнякъде.
Сигурен бях, че съм то виждал много пъти. Но къде?
-Ето приятелю, заслужи си ги. Вземи!
Срещнах погледа му. Протягаше другата си ръка към мен. В разтворената му длан лежеше блистер от някакво
лекарство.Направих притеснена гримаса.Не знаех какво ми дава.
Сякаш прочел мислите ми, костюмара весело се разсмя:
-Не се притеснявай! Няма да те отровя. За болката в главата е.И извинявай. Малко бавно засякохме сигнала ти.
Сякаш някой го заглушава.Едва те намерихме.
Хайде , Чао! И се пази!
Говореше насечено с кратки и заповедни изречения,като военен.
Странно познатия ми тип със странно познатия ми глас бързо се отдалечи.
Вече седнал в автобуса, глътнах една таблетка и отпих вода да я прокарам.
Мислех върху думите на русата и въобще по цялата случка.
И в един момент осъзнах, че това беше дежа вю.
Беше се случвало и друг път. Всъщност много пъти.Сетих се какво каза русата ,,непозната,, преди да я отведат...
Мисли! Спомни си откъде ме познаваш...
Глухата болка в главата ми отшумяваше. Тия таблетки май действаха.
И тогава една мисъл проблясна в мозъка ми.
О, Господи !
Сетих се откъде ми е познат сивокостюместия...
Това бях аз. Преди двадесет години.
А русата беше жена ми.
© Живко Делчев Всички права запазени