Подарък

    Светла върви по околовръстния път в индустриалната зона на град Пловдив. Декември,  сряда, пет следобед. Кучешки студ, нахален вятър, а пред мокрите ѝ очи се стелят бели воали от дебел снежен плюш. Под подметките ѝ скърца лед. Полетата блестят наоколо и само тук-таме стърчат сухи трънаци. Небето е опушено. Момичето е с черна коса, черно палто и черни ботуши. В ръката си държи чанта . Покрай нея, профучават коли и камиони, а тя търси автобусната спирка. „ Малко по-надолу има спирка.“ Така ѝ каза колежката Таня, когато я остави преди час, пред фабриката за обувки. Двете работят в рекламна компания. Таня е рекламен експерт, има служебна кола, а Светла е от новите зайци във фирмата и се придвижва с градски транспорт. „Невинността продава, сладурче. Не знаеш ли?“ – ѝ беше подхвърлила Таня, на оперативката, когато шефа съобщи името на новопостъпилата. "Светла е осъществила най-много срещи и най-много продажби за миналия месец, затова ще получи бонус."

  Беше на двайсет две години. Връщаше се от среща. Току-що беше сключила договор за солидна сума с голяма фабрика за обувки. Експертите я бяха обучавали в продължение на месец да продава и тя го правеше. Искаше да достигне високия таргет, за да не ѝ се налага да ходи нощна смяна в стола, където пържеше кюфтета. Играеше в театъра на рекламата. Срещаше се с егоцентирични хора, хора с власт, с пари, напудрени, маркови, претендиращи, скъперници, похотливи, безскрупулни и всякакви, за да им взема колкото се може повече пари. Лансираше успешно билбордове, интернет банери, корици на справочници, дори въздух и някак вярваше, че това е необходимо зло, за да оцелее. "Ами скрупулите? Та ние ще продаваме въздух!" – беше възликнала първия ден на обучението. „ Забрави за скрупулите мойто момиче, те само пречат. В света на рекламата няма скрупули и истини. Нещо като олимпийско състезание по лъжи. Най-бързата фирма се яха на нея и препуска пред всички останали.“  - така ѝ бяха казали и звучаха убедително.

Взираше се напред, чудейки се къде е тази спирка и дали преди да я намери, няма да заприлича на препарирана врана. Краката замръзваха бързо. Страх я беше от фаровете. Почти се беше отчаяла. Имаше телефон, не знаеше номера на пловдивски таксита, молеше се някой психопат да не спре, беше виждала такива и за всеки случай си говореше сама, за да си дава кураж. Видя я на сто метра от нея. Беше нещо като ръждясал скелет. Конструкция на спирка, без покрив, но с пейка. Нямаше чакащи пътници. "Сигурно рейса е минал скоро." – си помисли. Забърза към мястото, докато тревожно през главата ѝ се прокрадваше мисълта за втората работа, за която щеше да закъснее. Трябваше до 20 ч да стигне до Асеновград, за да отиде нощна смяна. Друго не я интересуваше. Тогава забеляза, че на пейката има нещо оставено и колкото повече се приближаваше, толкова повече се убеждаваше, че е забравена найлонова торба. После установи, че в торбата има жълт пакет. Приближи се и се огледа, да не би да е някаква шега и някой да я наблюдава отстрани, нещо като скрита камера или някакъв номер. Нямаше никой. Самотна пустош наоколо, голо дърво до спирката и сух сняг. Едно гласче ѝ казваше: "Хайде отвори я!", а другото пък се страхуваше от нещо, сякаш не можеше да повярва на намерения подарък. Вече две поредни Коледи, Светла не беше получавала подарък. Силно се усъмни този пакет да е за нея.

  Огледа се пак и се ослуша за гласове. В далечината се виждаха работни сгради, но нямаше работници. Извади от торбата пакета и го скри под палтото си. После, когато се престраши пак го извади, за да го огледа. Изглеждаше прилежно опакован в жълта хартия, като огромно жълто есенно листо. Започваше да се мръква и тогава реши, че жълтото е цвета на светлината и на щастието. Не беше ярко, значи е от скромен и добър човек. Сигурно е бързал и се е разсеял. Сякаш е чакал дълго автобуса, седял е дълго време на пейката, станало му е студено и е започнал да си мисли за топлия си дом, за семейството си, което го чака, за топло питие и после изведнъж хоп – рейсът се е появил и  човекът неволно е оставил торбичката с подаръка. А може пък нарочно да го е забравил. 

Постоя известно време така и когато се увери, че никой няма да си го потърси, реши да го отвори. Беше залепен много здраво, не искаше да го къса и извади от чантата си джобно ножче. Разряза внимателно горната част на пакета, като внимаваше да не наруши цялостта на съдържанието. Пъхна си пръстите и я извади. Беше книга. Книга с разкази. Ухаеше на чисто и сияеше. Корицата беше дебела с красиво изображение. Спомен, борба, опит за бягство и едновременно за връщане. Връщане към себе си. Тя отвори книгата прочете няколко реда и нещо подскочи и кацна на ръката ѝ. Замахна, да се предпази. Огледа се.

- Връщане към себе си, ли казахте? – гласът беше мъжки и го чуваше като зад стъкло.

Тя се стресна и тръгна да обиколя спирката, около която имаше тръни и драки. Не искаше да повярва. Държеше книгата, чантата ѝ се търкаляше на земята и ѝ се струваше, че полудява.

- Топло, топло, топло. – обади се отново гласът.

Тя се изплаши и направи няколко крачки, за да се отдалечи от спирката.

- Не се плашете госпожице. Ето ме тук на рамото ви. – чу като зад мембрана до ухото си, сърцето ѝ подскочи, а краката ѝ се разтрепереха. "Какво беше това?"

На рамото ѝ стоеше щурец. Едър, хубав, бял щурец с две пипалца отпред. Не черен, а бял, като изцапан с блажна боя.

- Въобразявам ли си? – прошепна тихо.

- Съвсем не, госпожице. Жив съм от плът и кръв и ви моля най-учтиво да не ме удряте повече и да не спорите с мен.

Този път беше сигурна. Чува гласа, не е от главата ѝ. От щуреца е. "Но откога щурците говорят? Мислех, че само пеят, или по-точно мъжките пеят."

- Много сте права. Мъжките пеят, но в крайни случаи се налага и да говорят. Не си въобразявате. Истински съм.

Светла взе щурчето в ръката си и го приближи към влажните си мигащи очи. Дъха ѝ излизаше на струи от ноздрите.

- Най-добре е да седнете, защото там закъдето сте тръгнала аз вече се връщам и ви обещавам, че автобуса няма да дойде скоро.

"Добре, добре. – нахвърля мислите си Светла. Щурчето е истинско. Наложително е след малко да се обади на някоя клиника за психично болни и да се срещне със специалист. Отдавна се кани да го направи, не бива да отлага. Тези две работи я съсипват, съня й е крайно недостатъчен, има торбички пред очите, може да спи права, уморена е, в стола ще пържи картофени кюфтета до 5 часа сутринта, ще спи три часа и пак ще обикаля по срещи. Трябва да се обади на шефовете си, за да им каже че има грип. Те не бива да знаят за истинската диагноза. Може да се разчуе и тогава… Трябва да избяга!"

- Бягството всъщност е връщане. Връщане към самата вас, към аз-а.

- Значи четеш мислите ми?

- Мда. Предвиждам и действията също.

Тя вдигна чантата си, седна на пейката и погледна бялото лице на шуреца. Замисли се, че не мърда устните си, докато говори. Сякаш го правеше по телепатичен начин.

- Ясно. И щом си толкова предвидлив как ще се върна, ако имам няколко същности? Защо не съм само едно нещо? Как да разбера коя точно съм, така че да вляза в най-правилната отливка?

Щурчето размърда пипалцата си, полази нагоре към ръката й, после надолу и се спря.

- Няма точно определена отливка за вас, госпожице. Просто е. Животът е една метаморфоза и трябва да се научите да се радвате на всяка промяна. Няма никаква драма в целия процес. Скоро ще да дойде следващата метаморфоза. Днес сте млада готвачка в стол, рекламен консултант, вдругиден може да ви наемат във фабриката за обувки, знам че набират монтажистки, а по нататък, когато остареете не се знае. Вие решавате. Бррр. Стана ми студено. Ще се връщам вече.

- Чакай, чакай, къде ще се връщаш?

- В книгата. Там живея. Там е моят дом.

- А тя за кого е?

- Ще разберете и това, но моля ви, ако чуете пак гласа ми не казвайте на други, защото никой няма да ви повярва и наистина ще си заслужите легло в лудницата.

Светла го погледна. Щурецът бързаше към книгата, която стоеше на краката й. Не искаше да го пусне, а силуетът му се отдалечаваше. Трябваше да го спре.

- А книгата? Какво пише в нея? - извика след него.

- Какво пише ли? Пише, че песента на щурците не е за всеки. Необикновена е. Понякога пеят тъжно, страдат за хората. Иска им са да са лоши, а не могат. В края на песните им, ако нещо остро премине през гърлото ви, значи че книгата наистина е била за вас. И други неща пише. Когато я прочетете, ще разберете.

Бялото щурче подскочи върху книгата.

- Хайде, госпожице заваля вече. Отворете ми за да се върна.

Момичето протегна ръка и видя снежинка на главата на щурчето. Тя отвори корицата, която сега приличаше на врата към друго пространство. Щурчето се шмугна в страниците, сливайки се с бялото. Светла стоеше неподвижно и се взираше.

- Хей, щурче! – прошепна и една снежинка се стопи срещу устните й.

Никой не ѝ отговори. Сигурно е заспало.

Почти се беше мръкнало, тя светеше с телефона в редовете на книгата и четеше. Срещу светлината от телефона летяха крехки бели мушици от сняг. След всеки разказ, нещо остро преминаваше през гърлото й, Светла преглъщаше и се дивеше ту на цигулките, ту на пианото. Музиката изпъстряше очите и те светеха с необичаен блясък. Забрави да види заглавието, забрави дори да види името на автора, който беше написал книгата. Но какво значение имаше сега това, щом картините оживяваха, в тъмното светеше лицето, а в душата грееше свещ. Вятърът жулеше голата конструкция на спирката, ръцете ѝ бяха премръзнали. Беше се стъмнило, но тя четеше бавно, страхуваше се, че книгата ще свърши, музиката ще спре, очите й ще се напълнят със снежинки и ще сковат сърцето, времето пак ще се парализира, заедно с атобусите и тогава нищо нямаше да има значение за нея.

Не помнеше колко време беше минало, когато белия автобус спря. Тя се качи и седна на последната седалка. Беше топло. Нямаше други пътници освен нея. Отвори отново книгата и започна да пътува, дълбоко, дълбоко - в друго измерение.

Когато след петнайсет минути рейсът спря на последната спирка, кондукторката я намери заспала прегърнала затворената книга, на която с бели букви пишеше: Светла и Щурецът.