Зърнах я с крайчеца на окото си. Застинах! Дойде ли моментът? Малката тъмно червена, кадифена кутийка — скрита зад планината от чорапи — в чекмеджето му.
Сърцето ми подскочи и се качи право в гърлото. Извърнах поглед. От този миг нататък знаех, че времето ми изтича. Само ако беше спряло да вали! Погледнах през прозореца с надежда да видя наченки на слънчеви лъчи. Нищо!
Ключът се завъртя и вратата тихо се отвори. Бях наготвила любимото му – печено свинско с гъби. Дори бях опитала да направя шоколадов киш, но не се получи и набързо забърках мъфини. Виното се темперираше с отворена тапа. Готова съм! Дали?
Не можех да го погледна в очите. Седнахме и говорихме доста – за работата ми и как съм започнала нов проект. За неговия ден. Бях толкова напрегната, че не можех да преглъщам. Усещах тялото си като трепетлика, цялото вибрираше с ударите на сърцето ми. Тази нощ не спах.
На следващата вечер след работа изтеглих всички романтични филми, за които се сетих. Спрях се на един не толкова сълзлив, не исках да изглеждам отчаяна. Взех душ и се облякох припряно, погледнах часовника. Имаше още време, дали да не опитам да се гримирам? Отказах се от тази идея. Все пак си отбелязах на ум утре да потърся студио и да се оставя на професионалисти да ме разкрасят. Може и да помогне.
Заспа в ръцете ми, отпуснат на дивана. И този ден мина! Заедно сме.
Събота! Днес беше още по-трудно. Но аз няма да се откажа. Имам нужда от него!
– Как искаш да прекараме деня?
– Ти решаваш, скъпа. Може просто да се разходим из Витоша, или да мързелуваме цял ден.
– Добре тогава, нека е разходка, а после искам да те заведа на едно място.
– Едно място?
– Да, ще ти хареса!
Обухме удобни обувки и ветровки и се запътихме към планината. Печеше слънце, но в съзнанието ми бушуваше ураган. Разхождахме се хванати за ръце. След това го заведох на концерт на Софийската филхармония, посветен на Вивалди. Красиво, нали? Музика и любов, и любов, и музика.
Неделята бе денят за посещение на родителите му. Без мен.
„Провалям се, знам си — не съм му достатъчна… А той се бе превърнал в целият ми свят, в душата ми, смеха ми. — Колко време още ми остава с него?“
Отговорът дойде на следващия ден, когато видях очертанията на кутийката в джоба на сакото му.
Край! Беше дошъл моментът и аз не успях!
Сълзите ми потекоха, наведох се и избързах към банята. Там старателно почистих току-що поставения грим, вързах косата си на опашка, изпънах блузата. Вдишах и издишах дълбоко три пъти и погледнах към отражението си в огледалото. Съжалявах я! И тя знаеше…
* * *
Седнах на масата в ъгъла и си поръчах капучино. Чаках Кристияна, приятелката си — точно тя ме бе запозна с него. Беше преминала през връзката си с него, както през всичко от живота си – с лекота и без излишни емоции и чувства. Преживяла бе раздялата им и необичайният му, макар щедър и галантен начин да каже „Довиждане“. Отдавна бе продала пръстена си. Изникна срещу мен след десетина минути, забързана и задъхана. С един поглед обходи лицето ми и завърши с ръцете ми.
– Миличка, смени тази физиономия! Нали знаеш, че диамантите са най-добрите приятели на жените?
– Може би – а на ум си казах. – „Само да не бяха прощален подарък.“
Ненавиждах малкият искрящ диамант,имах чувство, че прогаря кожата на пръста ми. Ала нямах сила да го махна. Само той ми бе останал от него. Защо се отказа от мен? От мен?!
© Антония Банкова Всички права запазени