ВТ (Вили Тодоров) 13 ноември 2007 г., 8:45

Подаръкът на мама (2 част) 

1143 13
 

Днес остана да работи пред компютъра. По едно време чу тихичко отваряне на вратата и след малко едно коте се покатери по нейните крака. Едновременно с това някой запъхтян придърпа стол зад нея и две познати ръчички закриха очите й. Младата жена се усмихна и зачака. След няколко секунди чу скъпо за нея гласче:

- Ама ти защо не питаш кой е? Можеш ли да познаеш?

- Чакай да си помисля. Татко ти?

- Уф, колко си недосетлива. Опитай отново!

- Моето слънчице?

- Позна. - заля се със смях детето и се настани на коленете й.

    Котето недоволно се покатери отново. Момиченцето го прегърна и то доволно замаха с опашка.

- Какво правиш, мамо?

- Опитвам се да напиша нещо.

- Някоя приказка ли?

- За едно малко момиченце.

- Като мен ли?

- Да. Но то е живяло преди много време.

- Така ли? Аз къде съм била тогава?

- Ти беше още в един магазин за момиченца. И очакваше да влезем там с татко ти.

- Така ли? - изненадано отвори очи детето. - И как ме избрахте?

- Татко ти ми каза: „Виж, мила, има коси като твоите".

- И това бе всичко? - недоверчиво погледна майка си.

   Младата жена се усмихна и я целуна.

- Не ми ли вярваш? Та нали така открих и своята майка.

- Как? - момиченцето се сгуши в нея, прегръщайки котето. - разкажи ми, как го направи.

- Бях почти колкото теб сега. Имах малка кукла. Винаги бе с мен. Всяка нощ с нея си шепнехме тайни, докато заспим. А през деня често се криеше в джоба на рокличката ми.

- Защо го правеше, мамо? Много страхлива ли беше?

- За да не ми я отнеме някой по-голям. Защото тя обичаше само мен. Всичко си споделяхме двете.

- И какво стана?

- Един ден видях мама. Тя имаше коси, като моята любима кукла. Така си я избрах.

- А после?

- Един ден тя отиде с татко да ми изберат звездичка. - Младата жена тъжно целуна детето и замълча. - Повече не я видях.

 Детето притихна. След малко тя продължи:

- Вместо тях дойдоха дядо и баба и заживяхме заедно тримата.

   Пред очите на младата жена се появиха отново онези дни. Спомни си как от сутринта валеше. Тя бе успяла да си намери място до прозореца и заразказва на своята кукличка, как някога мама ще дойде и завинаги ще я вземе оттук. Ще заживеят с татко, баба и дядо. Отново видя как познатата кола спира пред вратата на дома и от нея слиза баба й. После през цялото пътуване мълчеше, прегръщайки кукличката си и с нетърпение очакваше да пристигнат в къщи. Защото там я очакваше прегръдката на мама. Спомни си, как възрастните хора отвориха пред нея познатата врата. Видя стаята, в която спеше, когато го взимаха за празниците от дома. Но вместо усмивката на мама сега, в нея имаше единствено нови играчки. Не се решаваше да ги вземе в ръце. Обърна се и погледна дядо и баба. Те кимнаха:

- Твои са.

- Как мои? Всичко това ли? - недоверчиво бе попитала старите хора.

  Бе свикнала, че нейно е само онова, върху което е седнала или е скрила в малкия джоб на дрехата. Всичко останало можеше някой по-голям да го издърпа от ръцете и.

  Младата жена отново се видя да разглежда играчките в онази стая. Спомни си изненадата да открие сред тях спотаило се малко коте. Заради бяло петънце между ушичките го нарече Звездичка. Тогава го прегърна и започна да му разправя как е открила своята майка. Как започнала да я очаква отново и отново, докато един ден я видяла пред себе си. Колко красиви коси имала. За нейните топли прегръдки. Как татко засилвал люлката. За всичко.

- Като моето ли? - зарадва се детето.

- Да, моя мила, като твоето! - прегърна я жената.

  Настъпи вечерта. Младата жена сложи дъщеричката си в леглото и придърпа юрганчето. Както винаги, детето прегърна своето коте и му заразправя за мама и нейната баба. Котето слушаше внимателно и от време на време я близваше по лицето. Детският глас звучеше все по-тихо и по-тихо. Постепенно в стаята се сплетоха в сънен танц едно тихо мъркане и детското равномерно дишане.

  Успокоен от настъпилата тишина лунен лъч надникна през прозореца. После седна върху едно цвете и се залюбува на двете спящи една до друга звездички.

 

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате!
  • тюркоаз (Мариола Томова) Много благодаря, вълнуваща съвременна приказка!!!
  • ВТ (Вили Тодоров) Благодаря, че сте се отбили при това нещо.
  • zlati_ival (Златка Вълкова) Топло продължение си написал, Вили!
    Много увлекателно разказваш, прочетох го на един дъх
  • AzDobrata (Аз Добрата) Ех, че хубав разказ...Ако кажа,че не плача, ще излъжа..Прекрасно, наистина нямам думи да опиша този разказ, вълшебен е!!!
  • ВТ (Вили Тодоров) Благодаря! Не мислех да го продължавам, но се получи, без да го търся.
  • mariniki (Магдалена Костадинова) Много....много е хубаво...
    Не мога да пиша от вълнение...
    Браво. С обич.
  • feia (Вилдан Сефер) И продължението ме разтърси...
  • Jane_d (Деси Инджева) !!!
    ... Безмълвна съм!
  • ВТ (Вили Тодоров) Благодаря, че сте се отбили да го прочетете и дори някои са решили да си оставят мнението. Бъдете щастливи!
  • Белоснежка (Гергана Шутева) И аз... и аз си спомних как се разплаках тогава... Много трогателен, емоционален разказ!
    Поздрави, Вили!
  • petinka67 (Петя Кръстева) Нямам думи! Спомням си първата част и колко плаках...
    Сега ми върна спомена и трепета!
    Благодаря ти, Вили!
  • Mili4ka (Мила Нежна) Целувам те! Прекрасен си... Докато четох тръпки ме побиваха и най-накрая се разплаках... Невероятен, нежен разказ... невероятен си!!!
  • Романтик (Христо Костов) Аплодисменти, Вили!!!

Контакт | Правилник | Реклама | Медиите за нас

© 2003-2016, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.