Времето – лъжец. Трябваше да направи една непрекъсната подялба – за вечерта, за днес, за утре. Какво да пренесе. Какво да купи. А на него му беше все едно. То негодуваше тихомълком със своето вечно изплъзване. Тихомълком. Като мъртвец, който не могат да погребат. Изплъзва се. Него го няма...

Всичко е – утре. Днес денят си е отишъл. Има пълнолуние, небето е синьо-лилаво. Кара те да пребледняваш от...Нищо не е свършено, но не може – нито днес, нито тази вечер, нито тази нощ. Неуловимото пак ще дойде, а днес от умора кръвта минава през вените като таралеж през тъмните коридори на опънатите от напрежение нерви. Колебание. Днес или утре. Какво? Трябва да вземе решение. Днес? Все едно да си купи палто за зимата. Хората си купуват палта за зимата. Един ден. Една седмица колебание. Не е лесно да направиш избор, но без него не можеш.

Сякаш беше толкова скоро. А палтото лежи в килера. Износено, старо, като оскотяло животно, което скоро не е виждало слънцето. А за какво беше това палто всъщност? Да. Бурята – опознаване те държи на щрек. Снегът хруска под краката, облаче пара се вдига от премръзналия ти нос, но твоята решителност се подпира на една глуха надежда, че оттатък улицата нещо ще се случи, ще намериш един човек, ще стигнеш едно място, ще ... Къде беше тръгнал?

Трябва да вървя. Това време лежи като призрак и ръфа със зъби подгъва на душата. Закъснявам. Няма черен конец. Бял. Липсата на една или друга вещ изостря изобретателността. Зашиваш подгъва на черната дреха с бял конец, който при това не се вижда. Добре. Погледът в огледалото. Последното копче... Още три минути, обесени между възлите на един скъсан конец. Изкушението те изправя пред фаталната неизбежност да го дръпнеш с един замах и да си останеш с копчето в ръка...разкопчаваш и закопчаваш тайните джобове на опитоменото си любопитство – какво ли има там, отвъд? Пътища, направени от машини? Тегели по модната кройка на живота. Този. А отвъд? Кройката? Непознатият моделиер? Без магазин. Само дълга опашка, в която ти се иска да бъдеш последен, да те изпуснат някак; а какво – бутат те да вървиш напред до отварянето на онази въображаема врата.. Носиш ли ключа?

А, това е копчето, което виси... Погледът ловко иска да избегне мъртвата зона на избягалия без разрешение час, изплъзващ се като хвърчило. ..там е останало петно. Взираш се. Лекомислие. Петната са характерен белег на присъствие, нещо като медал за храбраст в борбата да преодолееш пустотата, спасявайки се с очарованието на движението. Телефонът звънва и ръката трепва. Капка кафе – триеш с ръкав и то попива в плата. Не можеш да се отървеш. Не е ли престижно спалното бельо да носи следи от кафе – значи си пиеш кафето в леглото като парижаните? А пък това огледало е криво. В отразената фигура не личи кой знае колко стройно тяло, затова е огледало – за да бъде счупено, за да си плати за измамата!

Тръгвам напред. През колебания и съмнения. През мисълта – най-важното е да изглеждам добре. Крем. Грим. В какво количество? Може би козметичката... Маската всеки сам си я избира – в зависимост от това, което иска да скрие. Защо ли пък някой трябва да знае колко фатален е днешният ден. Унижението. Зависимостта за утрото.

Безнадеждно. И така – маската за днес? Деловитост, приветливост, непосредствен чар. Някой подхвърля зад гърба ... за годините ли? Не, няма да укротявам съмненията пред огледалото.

Пропускът. Е, няма как. Последен поглед. Неусетно. Одобрявам. Външен вид – лъчезарна дамска наивност. Мълчаливо презрение отвътре. Автоцензура. Отровени от предпазливост повече отколкото замърсяването на околната среда. Значи равновесие няма. Червеят дълбае.

Искам да продам старата маска в антикварния магазин за идеи. Трябва да се научим да печелим. Дори от неуспеха. И от недоверието. И от беззащитността.

Разхождам се по коридорите. Гневни алеи на съвестта. Няма. Никой! Него го няма... Кой да ме спре? Защо и да ме спира?

А аз си бродя в прикованата тишина на съмненията.

17-18.08.2007г.

22:30-01:30ч.