24.11.2012 г., 18:47 ч.

Пожълтялото листо 

  Проза » Разкази
1146 0 5
12 мин за четене

 

 

 

    - Абе, тате бе, слез от там, бе сине, ще паднеш! – ядосваше се Филип на сина си и не спря  да му се кара, докато малкият не скочи от столчето на земята.

   - Няма да падна, исках само да взема тая книга от там! – още по-ядосано отговаряше малкият, скръстил като възрастен ръце на скута си, решително   заявявайки правото си да се справя сам.

   Филип го напуши смях при сериозния, нетърпящ възражения вид на сина му, но успя да се овладее и да си придаде отново авторитетен вид.

-     Да беше ми казал, аз щях да ти я сваля!

-     Аз пък исках сам! – тропна с крачето си Стилян и отново се намръщи.

   В същия миг от другия край на стаята прозвуча ядосаното мяукане на котката им. Филип погледна тревожно по посока на звука. Сигурно малката му дъщеря отново беше дръпнала котката за опашката, въпреки многократните предупреждения. Малката немирница много обичаше да дразни животинката, която пък често пъти й отвръщаше с острите си нокти. Колко обичаше тази домашна бъркотия, забъркана от собствените му деца. Такава топлина и уют му създаваха те, което компенсираше липсата на истинска любов у него към жена си. Винаги се чувстваше  твърде неловко при тази мисъл. Така и не успя да обикне Мина, толкова кротка и блага жена. Но той беше твърде възпитан и добър, за да показва явно неприязнеността си или като че ли с течение на годините тя бе придобила друга форма. Децата запълваха празнотата в душата му и той се насилваше да се усмихва на жена си. На нея не й трябваше друго. Имаше покрив над главата си, мил и добър съпруг, с добре заплатена работа, две прекрасни и здрави дечица, какво повече можеше да желае. Тя не беше възпитавана да изказва мнението си, а да слуша покорно и отношението на мъжа си тя възприемаше като голяма любов. Всеки ден благодареше на Бога за щастието си. Те само се видяха два пъти на кафе и се ожениха без много шум. Филип искаше така. Направиха сватбата в изключително тесен, семеен кръг и просто се прибраха в дома си, без прекомерна радост и излишни драми. И подкараха кротко и без сътресения семейния си, съвместен живот.

   Дочула от кухнята спора между батко си и баща си, малката къдрокоса Марго дотопурка с босите си крачета при тях. Нищо не пропускаше тя, Марго подробната я наричаше шеговито баща ù. Запремига с очички ту срещу единия, ту срещу другия, опитваща се да разбере кой точно беше победил в спора им. Приличаше на малка маймунка, която се опитва да привлече вниманието на околните върху себе си, с което само предизвика смеха на баща си на батко си.

-     И аз искам тая книга! – рече тя, опитвайки се да застане сериозно и да    надделее над брат си, в искането си за книгата, с което предизвика нова вълна от смях.

-    Значи си разбрала за какво говорим, а, малка калпазанке, а уж си играеше с котката! – заливаше се от смях баща ù.

   Филип се обърна бавно към етажерката с книгите, старателно подредени от жена му по цвят, нещо, което той не харесваше, тъй като искаше те да бъдат подредени по съответната тематика, но сега нямаше време за това и свали въпросната, тъй многожелана книга. С какво беше привлякла вниманието на сина му, така и не разбра. Сложи внимателно очилата си и отвори на съвсем произволна страница. В този момент, старателно и съвсем умишлено, дълго скриваната тайна падна от страниците на  книгата. Бавно, като на забавен каданс, се превъртя веднъж във въздуха и танцувайки, елегантно падна на земята.  Едно пожълтяло листо. Листото на Мирела...

   На Филип му прилоша. Главата му мигом забуча, сякаш милион чукове се опитваха да проправят път на старателно потискани спомени. Обляха го горещи вълни и той се изпоти. Зави му се свят. Опипом намери облегалката на фотьойла и с ръка си проправи път към седалката. Бавно свали очилата си и разкопча горните копчета на ризата си. Не можеше въздух  да си поеме. Дори не разбра, че всичко това не остана незабелязано от децата му.

   - Тате, какво е това листо?! – Марго се опита да го вдигне от пода, но беше светкавично изпреварена от баща си, който нежно повдигна листото от земята и седна отново. Държеше го така, както в началото държеше невръстните си дечица. С благоговение и много любов. Искаше му се да е сам в този момент, но два чифта въпросителни очички постоянно го следваха.

 -  Ела, Стиляне, седни тук! – каза Филип на сина си, като сочеше мястото до себе си.  -   А ти, Марго, ела да те гушна, моля те, нека само те гушна!... Знаеше много добре, че няма да му се размине с мълчание, особено с тия негови реакции при вида на това листо и набързо скалъпи някаква семпла и глупава историйка за това, как кагато бил дете, любимата му учителка в училище му подарила това листо, защото имал само отлични оценки, а сега тя отдавна не била сред живите.

   - Дрън, дрън, тате, за едно листо, за едно тъпо листо! – рече Стилян и отиде да гледа телевизия разочарован. Само Марго все още се пулеше срещу баща си и се чудеше дали той не изкуфява. За едно листо. За едно просто листо, но белязало целия живот на Филип завинаги...

   Филип живееше в провинцията. Майка му и баща му с честен труд се стараеха да му дадат приличен живот и образование. Бяха много скромни и тихи хора, възпитани. Уважаваха ги всички в селото, интересуваха се от мнението им по различни въпроси. Все пак бяха хора, малко над средното ниво и по възпитание, и по обноски, и по образование. Филип беше единственото им дете. Решиха, че ако имат още едно, няма да успеят да ги изучат подобаващо. И Филип наистина се учеше добре, не защото беше едно дете, а защото беше умен и буден. Интересуваше се от много неща, но кротките му родители, с решителна и неизменна твърдост, бавно и методично го насочваха към инженерството. На тая страна били нужни подобни кадри, това щяло да се заплаща добре. Филип нямало да изпитва никаква нужда. Завърши с пълен отличен средното си образование и безпроблемно беше приет в София в специалността строително инженерство. Продължаваше с абсолютна методичност да следва мечтите си, заложени му от родителите, така, както те го бяха учили. Съвсем обикновен младеж, миришещ на вода и сапун, любимец на всички преподаватели, продължаващ и тук да жъне успехи и да печели симпатиите и на колегите си. Помагаше и на тях, както можеше. Не отказваше никому помощта си. Не беше конфликтен и не създаваше проблеми. Но нищо повече от това. Или то дремеше скрито. С колежките – нищо особено, съвсем приятелски и колегиални взаимоотношения. Той им беше необходим, за да успяват на изпитите. Благодаряха му, но само толкоз. А и той не искаше нищо повече.

   Мирела беше замесена от съвсем друго тесто. С богати и амбициозни родители, които не дадоха и дума да се издума за художествената академия, а силом я набутаха в техническия, за да поеме след време семейния бизнес. Така осакатиха душата на Мирела, макар тя винаги да намираше пролука, за да изрази себе си. Танците бяха нейната стихия. Винаги танцуваше така, сякаш нямаше никого около нея –освободена, независима, шеметна. Движенията, които правеше извираха направо от душата ù. Притваряше очи и сякаш вятърът ù партнираше. Но нямаше начин Мирела да остане сама. Изключително красива и лъчезарна, тя беше като магнит не само за мъжките погледи. Имаше твърде много обожатели, твърде много приятели, твърде много познати. Никога не оставаше сама. Около нея винаги гравитираше разнородна тълпа – от твърде интелигентни хора до абсолютни пияници. Приятелите ù, от средите на художниците, бяха такава пъстроцветна и многолика тайфа, че изложбите и заведенията, които често посещаваха заедно, варираха от много скъпарски, до абсолютно пропаднали дупки. Ходеха и на кино, на театри, на концерти, навсякъде, където можеха да срещнат сродни души, със сходни интереси. Повечето от компанията - бедни и несъстоятелни, бяха грижовно прибрани под големите Мирелини крила. Мирела беше такава широка душа. Обичаше всички. И ги издържаше. И ги черпеше. И им помагаше. На никого нищо не беше отказвала. И покрай тях беше опитала от всичко. Алкохол, секс, трева. Но Мирела имаше някакви граници, които никога не прекрачваше. Някакъв вътрешен ориентир ù подсказваше къде трябва да спре, преди да е станало твърде късно.

   Тя беше студентка последна година. Любимка беше не само на колегите си, но и на преподавателите. Независимо от това, че тази специалност ù бе натрапена и нежелана, Мирела имаше само отлични оценки. Очакваше я бляскаво бъдеще, специализацията ù в чужбина предстоеше, кариерата също се очертаваше бляскава – всичко беше предсказуемо и планирано.

  Него ден Филип с мъка беше обхванал под ръка грамадата книги от библиотеката и едва си пробиваше път в оживения коридор на университета. Беше краят на първия семестър на втори курс и трябваше да изчете всичко това за седмица. Денят беше един от многото сиви и скучни, протяжни ноемврийски дни, които по никакъв начин не подсказваха, че може да се случи нещо необикновено, преобръщащо из основи живота на човека. Лавирайки успешно между студентите и мислейки само за предстоящия изпит, извикването на името му трудно си проби път в главата му.

   - Ей, Филипее! Филипе, бе! – Мирела беше ослепителна, както винаги.   Усмихната и в центъра на компанията около нея, тя ръкомахаше енергично, опитвайки се да привлече вниманието му.

   - Кой, аз ли?! – Филип не повярва на очите си. Той дори смутено се обърна зад себе си, за да види дали това създание не говори на някого отзад. Филип многократно беше засичал Мирела по коридорите и в аулите, но какво от това. Тя беше и много по-голяма от него(само със седем години, но какво от това, често пъти повтаряно от самия Филип по-късно),  и много красива, и много атрактивна, и много популярна, и твърде придружена от безконечен антураж, така че...”Ама съм и аз, същински зубър!”, мислеше си той и се молеше само да не вземе да пелтечи, гледайки как Мирела се приближаваше към него с най-ослепителната си усмивка.

-    Да, ти! – усмихна се мило Мирела и му протегна ръката си. – Искам да те поздравя за проекта, който си написал при професор Ставрев, видях го вчера в кабинета му и го прочетох. Усещаш ги нещата, но ти сам си го знаеш! Искаш ли да пием кафе?!

   Този въпрос никога нямаше да изчезне от ума на Филип. Винаги се връщаше към тази случка, макар сега, като женен мъж с деца, всички спомени, свързани с Мирела, да бяха грижливо скътани дълбоко в съзнанието, с надеждата никога повече да не изплуват на крехката повърхност, на обичалата истински само веднъж душа.

   Последваха незабравими дни. И нощи. Филип не вървеше по земята. Той летеше на крилете на любовта и щастието. Изпитваше такива чувства за първи път. Съвсем нормално беше да се чувства така. Ненормално беше такава красавица като Мирела да изпитва желание да се движи в неговата компания. Така разсъждаваше Филип и хлътваше все повече и повече. Ходеше с нея навсякъде, където т го повикаше. Изложби, кина, театри, но не изоставаше и от ученето. Успяваше във всичко. Любовта му даваше сили, тя го вдъхновяваше, тя го хранеше, поеше, лекуваше, обогатяваше, разширяваше кръгозора му, изостряше възприятията му. Заедно с всичко това дойде и алкохола, кръчмите, нейната странна компания, честите запои, лудите танци. Отначало Филип се противеше и срамуваше от това, че няма достатъчно пари, за да следва навсякъде Мирела, но постепенно всичко отстъпи място на любовта му. Искаше само да е с нея, навсякъде, та дори това да означава с нейните пари. Нямаше как родителите на Филип да узнаят за промяната, изцяло настъпила при него, тъй като той постоянно се извиняваше с изпити, с многото материал, който трябва да бъде изчетен, за да не се връща на село. Нямаше нужда от родителите си, той бе прерязал пъпната си връв. Имаше нужда само от Мирела. Филип дори дишаше чрез нея. Бидейки с това момиче - жена, светът му се представи в друга светлина, отвори фините си структури и пластове за него.

   Разбира се, че ще има хора, недоволни от цялата тази история. Родителите на Мирела. Не помогнаха обаче нито заплахите, нито наказанията, нито спирането на издръжката й. Необходими бяха по-крути мерки, но имаше още три месеца до нейното завършване. Щяха да стискат зъби, а после да я пратят в чужбина за дълго. Но...

   Мирела излезе като дрогирана от кабинета на гинеколога. Беше бременна. А Филип имаше рожден ден. Беше организирал скромен купон, приятелите му бяха там, а той беше повече от нервен. Интересуваше го само защо закъснява Мирела. Колкото повече напредваше вечерта, той толкова повече губеше присъствие на духа. Знаеше вече, че родителите й са против него, голтакът, какво си въобразяваше?! Не чуваше какво му говореха приятелите, не чуваше дори оглушителната музика. Сърцето му беше спряло. Сигурно я бяха заключили и нямаше да я види никога повече. Излезе навън, на въздух и тогава я видя. Залиташе и едва се държеше на краката си. Беше много пияна. Но щом го видя се усмихна горчиво. Вдигна победоносно едно жълто листо и едвам промълви:

-     За тебе е, любов! Имаш и сърцето ми!

   На сутринта вече я нямаше. Някакво смътно и грозно предчувствие беше стиснало за гърлото Филип и не му даваше да си вземе въздух. Пробождаше го и сърцето му.”Що за странни усещания, бе, Боже?!” – мислеше си Филип, докато навличаше якето си. Изскочи навън, а бръснещия вятър избистри ума му. Хвана такси и полетя към дома на Мирела. Не го интересуваше, че щеше да получи нова порция овиквания, от страна на родителите ù. Те нямаха значение за него. Той щеше да става баща. Баща на най-скъпото дете, неговото и на Мирела. Взе стъпалата до апартамента им на един дъх. Натисна звънеца и не отпусна пръста си. Отвориха му две злобни и изпълнени с омраза лица. В лицето да му бяха пожелали смъртта, нямаше така да го ранят, както новината, че Мирела заминала за чужбина и там щяла да уреди аборта. Нека забрави за нея, тъй като тя нямало да се връща. Не, сама го решила, не те. Мирела, неговата Мирела...

   Повече нищо не чу за нея. Цели осемнадесет години. Само това, че се омъжила за швейцарец, но нямали деца.

   Жълтото листо беше грижливо прибрано на дъното на една метална кутия и поставена в гардероба между костюмите му. Нека седи там, при спомените му, необезпокоявани от никого...

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Колко малко му трябва на човек, за да го накарате да се почувства щастлив Благодаря!
    Да, Кадир, така пиша, всичко едно такова самоиронично
  • Има спомени, които са незатворена книга. Навярно понякога липсва достатъчно мъдрост, за да се затворят окончателно страниците на миналото.
    Финалът ти е отворен...
  • Много ми хареса. Поздрав!
  • ...при спомените му...
  • Последните ти разкази, като че ли умишлено са с такива отворени финали,
    ( а на мен все ми се ще да имат продължение )
    Беше ми интересно
    Поздравче, прекрасна моя!
Предложения
: ??:??