Последен шанс шеста част

            Думите на  Инес ми заседнаха в гърлото. Не можех да 
преглътна, нито да кажа дума. Толкова истински… Това малко дяволче

 можеше да ми разтупти сърцето. Като кажеше нещо такова, се 

смайвах. Господи, какъв късмет имах с нея!    
          Утрото настъпи и не можех да отлагам повече. Оставих Инес 

при Алда – нашата съседка да я наглежда през деня. Щяха да играят с 

Рафаел, докато ме няма за няколко часа. Намигнах и весело. 

Трябваше да изглежда, че е стандартно изследване.

      И после подкарах колата за клиниката на Тихуана. Пуснах на     

радиото нещо да звучи, но май не чувах нищо. Трафикът беше в 

разгара си. Утрото все още беше свежо и хладно. Подухваше лек 

ветрец. Живи и здрави хора – всички бързаха за работа и по задачи.

Как ми се искаше да съм като тях… жива и много здрава!     

След половин час паркирах пред входа на клиниката.

      Влязох с примряло сърце и се насочих към лабораториите. 

Липсваше  ми бялото хапче, но докторът каза – без никакво лекарство

преди тези изследвания.

         Дланите ми трепереха, изпотени и лепкави. Душата ми се беше 

свила на кълбо. Главата ми беше празна, само от време на време

се стрелкаше някоя неканена мисъл.      

        Почуках. Стисках документите за изследванията и чаках.

Куражът ми беше отлетял. Бях уплашена и ми идваше да ревна. 

Желанието ми е да се обърна и избягам… Бях сама, много самотна в 

този тежък момент. Ако имаше едно приятелско рамо щях да съм по-

смела… Ама, че мисли…като досадни оси са…

          На вратата се появи млада сестра и ме поведе навътре.

Започнахме процедурата. 

        Легнах и зачаках да ме вкарат в тунела на скенера… и на 

неведението… В тази тръба все едно пропадаш в ада. Стисках очи и 

се опитах да  медитирам, но нещо не ми помогна йогата. После си 

представих един часовник как цъка: тик-так, тик-так, тик-так …. 

докато изтърпя всичко. Хваща ме клаустрофобията.

         Заклещена съм  като в скафандър на бъдещето.

           И  пак  … тик-так, тик-так…

     Пред очите ми цъфва Инес. Инес със тъмните коси и сериозните 

думи: „Трябва да кажем на Девата да оздравееш!“ … Да 

оздравеешшшшш….отеква като ехо….

            Седнах да пия  кафе в едно бистро до клиниката и нервно 

поглеждам часовника. Стрелките сякаш са спрели и не искат да  

мърдат. Още има да чакам. Денят е горещ, но тук климатикът мърка 
като котарак. Приятно хладно е и няма хора. Ако си без работа и си

 дошъл да пийнеш първото си кафе за деня на спокойствие е чудесно.

      Сервитьорката е хубаво и гъвкаво момиче, с весели очи. Пъргаво 

се носи из салона и подвиква нещо бързо на бармана.   
   Само, че аз не съм дошла да пия кафе на спокойствие…уви, а да

убия два часа от голямото чакане. Взех и един вестник, но ми е 

шантаво и не мога да си задържа вниманието нито за миг. Прелистих 

го с досада.

        Загледах се през прозореца по хората отвън. Иска ми се да 

разбера кой какъв е, какво го вълнува, професия, живот – просто ги

изучавам, за да мине по-бързо времето. Това е хвърляне на пръв 

поглед. Така обичах да изучавам лицата в съдебната зала.  

          Боже, съдебната зала! Как ми дойде на ума в този момент? Вече два                 

 месеца съм офлайн от съда… и може би и завинаги. И колко неща 

се случиха за два месеца…

       Не винаги е на сто процента е верен първият поглед на нещата, 

но е занимание някакво…

      Мексиканци - всички са с шарени дрехи, цветовете им преливат 

както багрите на дъгата, матови лица, тъмнооки очи, непосредствени

и крещящи. И в хубаво настроение…весели и закачливи.

      Опааа, май им завиждам на усмихнатите лица…  Селина, какво 

са ти направили хората? Я се стегни! И стига си се 

самосъжалявала!

        Запътих се обратно в клиниката и зачаках. Сестрата излезе и ме 

покани да вляза. Професорът седеше зад бюрото и чукаше нещо на 

лаптопа. Вдигна очи към мен и започна:             
                             - Сеньорита! Вие знаете какво Ви е. Не съм по 

предисловията, затова казвам направо : по изследванията от днес. 

Вие имате все още първи стадий. Туморът е локализиран само в 

единия бъбрек и за щастие не е обхванал лимфните възли или други 

органи. Трябва незабавно да се оперирате. Ако не изберете тази 

интервенция, а други терапии – статистиката е :  е 74% при 

заболелите преживяват до пет години. Вземете решение на 

спокойствие и ми се обадете.        

                Благодарих му и тръгнах с наведена глава. Посърнах като 

паднало листо. Присъдата излезе - пет години.

           Излязох от клиниката и се метнах в колата. Затърсих бутилката с 

вода и бялото хапче, за да се успокоя. Антидеприсанти. Пия ги от 

един месец и ме държат да не полудея. Свлякох се на седалката и 

чаках да започна да се отпускам. Сърцето ми бясно препускаше. 

Чувах го как прави:  туп-туп-туп… Вземах още едно вълшебно хапче.

 Не след дълго започнах да се оправям. Мускулите ми се отпускаха и 

ми се доспиваше. Погледнах към часовника – още два часа по обед е. 

Алда сигурно е завела децата на плажа или те спят по диваните  в 

хола и. Имам няколко часа да се съвзема.

      Подкарах колата. Обикалях улиците безцелно. Слънцето жареше 

неистово. Всичко живо се е изпокрило на сянка.

Спрях в един залесен и хладен парк. Палмите се висяваха грамадни 

величествени. Поседнах на една скамейка и забих поглед в океана.

Океанът се простираше  надлъж и нашир. Необятен е. В далечината се 

мяркаха няколко кораба. До мен една жена продаваше тако. 

Миришеше на печено месо и аз се извърнах отвратена от този мирис.
          Купих си един студен сок и тръгнах  да намеря ново място за   уединение.

Сокът от маракуя и манго е вкусен. Хрусках ледените блокчета в 

устата си и гледах пак океана. 

     Отпуснах се и реших да се прибирам у дома. За довечера с Инес 

ще си направим нещо вкусно. А утре - ще го видя… – си мислех.
              Излязох от крайбрежната улица и се насочих към нашия 

квартал. Лабиринтът от тесни и криволичещи улици нямаше край. А на мен как ми се доспа…

Уморих се емоциите днес. И то - толкова негативни…

Очите ми бодяха  и почти се унасях. Дали е от хапчетата?

Карах като на сън. 
                  О, Господи! Един колоездач изникна от нищото и бях на 

милиметри от него ! Набих стреснато спирачки! Извих колкото 

може колата, но вече се врязах в него… Велосипедът отхвръкна на 

една страна, а мъжът на другата… Чух трясък и стържене на метал 

в метал… Спрях и  излязох трескаво от колата. Наведох се към 

мъжа и …
   
          Продължава…..