Последната ексхумация

Ужаси

    Да си ексхуматор е неблагодарна професия. Обикновено тази работа я върши съдебен лекар и обикновено му я натрапват насила – защото освен че извършва аутопсии, което е наистина тежко бреме, се налага и от време на време трябва да нарушава покоя на мъртвите. Трябва да организира изваждането на трупа от гроба, да следи за действията на гробарите, поемните лица и близките на погребания - макар че в последните години поради липса на места в гробищата, зачести практиката телата да се погребват в отдавна заети гробове на роднини и костите на предшествениците да се оставят в краката на починалия, като за това не се иска специално разрешение от съда. Освен това отварянето на ковчега винаги е съпроводено със скверна миризма, а когато в редки случаи тялото е неразложено (малцина знаят, че телата на алкохолиците и наркоманите почти никога не се разлагат), полуразложено или необичайно разположено, отвращението, което изпитват ексхуматора и гробарите, намиращи се в непосредствена близост до него, е неописуемо. И в допълнение на това, заплащането за цялата офанзива е обидно ниско.
    Отдавна не съм ексхуматор, но последствията от тази моя дейност - най-вече от последната ексхумация - все още терзаят съзнанието ми. Но преди да разкажа за нея, ще въведа читателите към ядрото на тази професия, като опиша накратко няколко страховити истории с изравяне на трупове.

                                                 ***
    В човешката история има много случаи на непокътнати във времето или неестествено разположени човешки тела, извадени при ексхумация (тук не говоря за това на Салвадор Дали, защото художникът е бил публично балсамиран преди погребението).

    Пример за това е случаят с филипинската актриса  Клаудия Зобел, погребана на 12 февруари 1984 година и изровена тридесет години по-късно, на 12 февруари 2015 година, заради странна молба от нейна страна, още докато е била жива – да се отвори ковчега ѝ точно тридесет години след нейната смърт. И през този ден множеството присъстващи стават свидетели на страховита гледка – тялото на актрисата е почти непокътнато, само кожата ѝ е добила сив цвят.
    Още по-ярък пример е ексхумацията на бившия турски президент Тургут Йозал, който починал през 1993 година. Заради съмнение, че е отровен с арсен, който някой е слагал на малки дози в храната му, турското правителство решило да извади трупа му през 2012 година. Тогава  пред малкото служители се е разкрила кошмарна гледка – тялото на президента било непокътнато, но небесносиньо на цвят и с изцъклени очи.  
    Разбира се, и двата случая намерили своето логично обяснение. По време на катастрофата, в която Клаудия Зобел загинала, тя била дрогирана с незнаен опиат, който в последствие не позволил на бактериите да го разложат. А арсенът, който Йозал поемал чрез храната (оказало се, че турският президент наистина бил отровен с арсен), подействал като балсам и запазил тялото  му, а комбинацията между отровата и органичните въглеводороди, дала синия цвят на кожата му. За изцъклените му очи се мълчало, а и официалните медии не казали нищо по тази тема, но анонимен източник написал статия в която се споменавало, че Йозал е бил погребан жив, в състояние на каталепсия.

    Но съществуват и случаи, за които още няма логично обяснение.
    Например, през 1912 година във френския град Лил, във връзка със зачестили убийства в района около градското гробище, било дадено странно нареждане от властите да се извади тялото на някакъв си Пиер Де’лакроа. Когато общинските служители отворили ковчега, те едва не полудели – черния на цвят труп плувал в гъста кървава маса. Според писмени документи, съхраняващи се в архива на общината, по някое време един от чиновниците взел тежък чук и с няколко удава счупил главата на Де’лакроа, сетне наредил отново да се затвори ковчега. А години наред след това се носели слухове, че когато общинския чиновник заудрял тялото с чука, то започнало да се гърчи и да издава съскащ звук.
    Също необясним случай е този с автомонтьорът Пол Райън от Бирмингам. Официалната версия за смъртта му е инцидент на работното му място, но след погребението родителите му започнали да го сънуват често. Във всеки сън той разказвал, че е убит от колега и че трябва незабавно да се ексхумира тялото му. Родителите поискали ексхумация шест месеца след погребението, а щом отворили ковчега, частите на тялото му били необяснимо разместени  - ръцете и краката му били най-отпред, а черепът му – вътре в гръдния кош. Въпреки това нямало следи от скверни действия, нито ковчегът бил разбит. А по време на разследването намерили куршум в гръбначния стълб на Райън и така се потвърдила версията за убийството.
    В България има доста странен случай, свързан с ексхумация на тяло - който се пази в тайна от всяко  правителство. През седемдесетте години на двадесети век тогавашната власт наредила да се ексхумира гроба на Петър Дънов (в онези времена личността на Петър Дънов не била толкова популярна), намиращ се в софийския квартал Изгрев, да се обезличи, а тялото му да се премести в гробищата на Бакърена фабрика, за да се избегнат масовите поклонения. Но през 1995 година в таблоидно списание се появила статия, в която са цитирани думите на изпълнителят на ексхмуцията - съдебномедицинският експерт Галин Ставрев; и на един от гробарите - бай Горан. Според думите им, когато отворили полуизгнилия ковчег, тялото на Дънов било абсолютно запазено - без никакви следи от гниене и разлагане. Дори очите му били отворени, сякаш бил буден. След като откарали трупа в гробищата на Бакърена фабрика, го положили без ковчег в предварително изкопан гроб, на който поставили паметника от квартал Изток. От тогава Галин започнал да сънува странни сънища, свързани с човека от гроба, който се движел около множество хора и в същото време го молел тялото му да бъде върнато в стария гроб, без да се притеснява от разпити или съдилища. Всеки сън бил придружен с мелодична музика, която дълго не можела да излезе от съзнанието му. Няколко седмици по късно с него се свързал гробарят Горан и му разказал, че също е сънувал този човек. А три месеца след ексхумацията двамата предприели нощна акция с личния автомобил на Галин. Първо извадили паметника, след това изровили тялото на Дънов. Пренесли тялото в стария гроб, полагайки го отново в полуизгнилия ковчег, накрая сложили паметника на старото място. Сетне сънищата и на двамата престанали, също така нямало преследвания и разпити от страна на властите. Случаят сякаш потънал вдън земя, без да има последствия за никого.

                                                   ***
    Професията ми е съдебен лекар и до преди време бях единственият в София, който има правото да извършва ексхумации. За около двадесет години съм направил над петдесет ексхумации.
    Случаят, който смятам да опиша, не само е необясним – той е невероятен, странен, страховит, кошмарен. С примерите, които дадох, исках да подготвя уважаемия читател за насоката, в която ще се развие действието. И наистина, много от вас ще намерят своето обяснение за случилото се, защото аз и досега не мога да го направя, а и едва ли ще съумея да го опиша с истинската му мощ. 

    През 1999 година от Софийският районен съд разрешили ексхумация на мъж на име Ангел Бориславов, защото негови роднини се съмнявали, че в гроба му е положено друго тяло. В смъртния акт на Ангел Бориславов бе записано като причина "белодробна чума". Когато се срещнах с роднините на мъжа - майка му, съпругата му, дъщеря му и брат му, те разпалено ми обясниха, че Ангел е бил военен от българския контингент в Афганистан. Преди две години и два месеца получили страшната вест, че той е убит при нападение от сепаратистка организация. Само че трупът бил доставен в закован ковчег. Цялото погребение било организирано от военното министерство и на него присъствали поне дузина военни, които не позволили на опечалените да отворят ковчега. На въпросите защо е тази строга забрана, военните отговорили, че могат да плъзнат зарази.
    Няколко неща будели подозрение. Първо - ковчегът на Ангел бил прекалено малък, а Ангел бил много едър мъж. Второ, като причина за смъртта било написано "белодробна чума", а на семейството казали, че е загинал при нападение.
    На въпроса ми защо едва сега искат ексхумация, близките отговориха, че цели две години са писали молби, но им било отказвано. А едва преди месец от Районният съд са дали съгласие.

    Спомням си, че беше началото на юни, когато направихме ексхумацията, на която освен аз, присъстваше представител на общинско предприятие „Гробищни паркове”, служител на прокуратурата, трима гробари и, разбира се, семейството му. Когато гробарите изровиха пръстта и откриха ковчега, аз слязох долу, за помогна на гробарите да отворят закования капак .
И тогава преживях най-големия ужас, който и до днес ме преследва в кошмарите ми!
    Щом махнах капака, трупът изведнъж се надигна и ме сграбчи за рамото! Беше почти запазен, но кожата му бе съсухрена и почерняла, а на мястото на очите имаше огромни кухини. Усетих как здравите нокти на студените му ръце се впиват през дрехите в кожата ми. Усетих и убийственото зловоние, извиращо от устата му. Спомнях си, че изкрещях и инстинктивно опитах да избутам мъртвеца, но той се бе вкопчил здраво в раменете ми.
    Някой го удари по главата. Беше един от гробарите, който бе замахнал с лопатата си.  Ръцете му разхлабиха захвата и аз се освободих, след което се изправих и застанах над него. Мъртвецът изведнъж замята глава и изрева с гърлен, дрезгав глас. Гробарят отново го удари с лопатата и разсече едната му ръка. А аз стоях като парализиран, гледайки невярващо към ковчега със съживения по някакви неземни закони труп.
    Гробарят пак замахна и му разсече главата – дрезгавият глас внезапно спря, а трупът се просна в ковчега и спря да мърда. В това време другия гробар взе капака и го върна обратно върху ковчега.
    Двамата служители – на прокуратурата и на „Гробищни паркове” - ми помогнаха да се измъкна от скверния гроб, а роднините с треперещи гласове занареждаха:
    - Затворете обратно гроба! Отказваме се от ексхумацията!...
    После със семейството обсъдихме, че не бива да разгласяваме тази история. Каквато и да е истината за смъртта на Ангел, е по-добре да остане в тайна.

    Няколко седмици по-късно подадох молба за отказване от длъжността ексхуматор. Казах, че заплатата на съдебен медик ми е достатъчна, а и вече съм стар да се занимавам с други дейности. Истината обаче беше, че от онзи ден започнах да сънувам ужасяващи кошмари – за възкръснали мъртъвци, бродещи по улиците и търсещи жертви, за духове на умрели, които искат възмездие за смъртта си.
    Сънувам ги и до днес. И навярно ще ги сънувам до края на живота ми. Сякаш с отварянето на онзи гроб, на онзи загинал при мистериозни обстоятелства мъж, бях отключил връзката между мен и онзи свят.