Аз умрях на операционната маса от тромбоза на коронарната артерия или по-просто сърдечен инфаркт. Издигнах се във въздуха над тялото си и наблюдавах с любопитство как реанимационния екип се опитва, да ме върне обратно към света на живите. Лекарят констатира смъртта в 23.11 часа, покриха ме с бял чаршаф и ме откараха в моргата да чакам роднините си. Въпреки уверенията на Световната здравна организация, че само 5-6% от населението умира от тази болест, аз се оказах на четирдесет и пет години един от статистиката.
След като нямаше вече какво да се гледа, просто помахах с ръце и полетях. Беше нещо средно между летеж и плуване. Тялото остана в моргата, а душата се отдалечаваше все по-нагоре и по-нагоре. Докато стигнах до едно ново и непознато място. Дали това не е Рая?
Не се страхувах, а бях безкрайно учуден. Всичко, което видях се оказа различно и необичайно. Най-напред ме възхити небето. То имаше багрите на дъгата, но не в седем,, а в дванадесет цвята: пурпурен, тъмночервен, червен, розов, оранжев, жълт, тъмнозелен, зелен, сапфирен, син, тъмносин и виолетов, небе-дъга. След това видях тревата, почти като нашата, но не точно - светлозелена и всяко стръкче обсипано с малки тъмнозелени капчици роса. Сякаш гениален художник беше нарисувал този шедьовър. Навсякъде цветя изпълваха пространството, страшно много цветя, но и те бяха по-различни - дали цветчетата копираха небето или го отразяваха не знам, ала се кипреха като хиляди малки дъги. Истински шарен килим, който събира цялата палитра на земята.
Не се виждаха дървета, нито диви зверове. Имаше птици, много птици - летяха нагоре-надолу, рееха се из въздуха и всичките бели. Много приличаха на нашите гълъби, но по-големи.
Реших да се поразходя и като повървях, съзрях море, но не синьо, а пурпурно. Вълните му, които се разбиваха в брега, хвърляха алени пръски навсякъде. Стъпих върху пясък - ситен и сребристист. Не след дълго забелязах място, което вълните не достигаха. Приближих и погледнах. Колко голямо беше учудването ми, щом видях, че това са бели камъчета, наредени като букви. Прочетох на глас написаното: ,,Обичам те, слънце!" Кой е бил тук преди мен? Ти ли беше, моя любов? Това означава, че си мъртва?! Натежал от тези мисли, започнах да се спускам бавно надолу, сякаш загубата тежеше като олово.
Силно изплашен се събудих, целия потънал в пот. Погледнах леглото до себе си. Щом я видях да спи кротко и спокойно до мен, страховете ми изчезнаха. Беше толкова красива - без грим, без фондьотен и червило. Кичурите й падаха като вълни по лицето и скриваха едва-едва гъстите ресници на клепачите. ,,Ама, това е бил просто един сън!" Щях да се обърна на другата страна и да продължа да спя, ако не бях загледал ръката на моята любима. Дланта стисната в юмрук, леко се отвори и на светлината от уличната лампа блесна бяло камъче, също като онези от съня ми. ,,Не може да бъде"- разсъних се набързо аз.
Понякога страховете ни са толкова големи, че се материализират в най-обикновени предмети, например в бяло камъче.