2.

 

Когато се събуди, беше тъмно и хладно. Направи опит да каже нещо, но рязка болка в главата го отказа. Хиляда мъже стискаха хиляда камшика и шибаха мозъка му. Направи опит да помръдне, но същото се случи. Можеше да се движи, вероятно можеше и да говори, но първо трябваше да преодолее болката.

 

Единственото, което Джони можеше да прави, бе да мисли, но мислите го отвеждаха към катастрофата. А това беше друг вид болка. Дали Алекс и Стоян бяха добре? Трябваше да са добре, нали бяха с колани. Един по един спомените му започнаха да се възвръщат – за криволичещата линия по асфалта, за безсмисления спор на приятелите му, за чернокожия мъж със златна мантия по средата на полето… и тогава Джони изпита от най-силната болка – вината. Заради него се случи всичко, заради него Алекс се разсея и загуби контрол над колата. Но Стоян бе казал “СПРИ!”. Доколкото си спомняше, пред тях нямаше нищо.

 

Спомените не възстановиха случката напълно, но Джони беше сигурен в едно. Той бе излетял през прозореца, когато Алекс наби спирачки. И това пулсиране в главата, което се превръщаше в рязка, придърпваща болка дори при най-малкото движение, трябваше да е от удара при приземяването.

 

Малко бяха нещата, които Джони можеше да направи в това положение, без да изпита болка – физическа или друга. Затова опита нещо, което Алекс винаги обичаше да повтаря – да мисли позитивно.

 

Представи си лицето на Маргарита – чисто, светло, красиво. Тя гледаше само него и имаше очи само за него. Усмихваше му се влюбено. Смееше се на глупавите му шеги. Гледаше го с големите си очи на сърничка. И му шепнеше колко го желае. Обляха го топли, приятни вълни и Джони заспа.

 

Сънува как бяга трескаво през тъмен лес, дишайки тежко и оглеждайки се постоянно назад. Виждаше светлината отпред и бягаше към нея, но колкото повече я приближаваше, толкова повече светлината се отдалечаваше. Накрая краката му отказаха да бягат и той падна върху влажната земя и се остави тя да го погълне.

 

Той беше червеят в земята, пълзеше в пръстта и пиеше соковете й, научаваше тайните й и се плашеше от тях. Пълзеше все по-надолу и по-надолу, където ставаше все по-горещо и по-светло, докато накрая не видя огнените крила да се разперват. Птица се изпъчи насреща му, както се изпъчват момчетата с наранена гордост и огънят, в който гореше тялото й, стана червен. 

 

Жегата бе толкова непоносима, че Джони започна да се поти. Беше странно, защото червеите не се потяха. И когато почувства студа, знаеше, че е време да си тръгва. Шмугна се в пръстта и зарови нагоре, нагоре, само нагоре, докато спря да различава дали студът е от жарта на птицата, или жегата е от студената пръст на дълбоката земя. Когато най-сетне видя дупката, от която бе пропълзял, дробовете на Джони се напълниха с пресен кислород. Беше странно, защото червеите нямаха дробове. Той излезе през дупката и отново стана човек. Но му се искаше да бе останал червей за още малко. Може би тогава мъжете, които го сграбчиха за ръцете и краката, щяха да го подминат.

 

– Внимавайте с главата – каза единият, но той не успя да го различи. – Тя е по-ценна от вашите накуп.

 

Някой отвърна нещо, но думите му се размиха и заглъхнаха в пространството. Джони се сепна рязко, и изкрещя от болка. Но от крещенето го болеше двойно повече, затова млъкна и заплака.

 

Щом сълзите изстинаха на лицето му и болката поотмина, Джони видя, че е ден. Стаичката беше малка и бяла, с олющена мазилка на стената до прозорците. Навън слънцето се опитваше да разкара облаците, те пък се струпваха на припек повече и по-големи.

 

Чу зад себе си рязкото отваряне на врата, последвано от загрижено шушукане, но нямаше сили да се обърне.

 

– Добър ден, господин Димитров – чу спокойният глас на доктора, а след малко го и видя. – Как се чувствате?

 

– Приятелите ми – с усилие изрече Джони и усети цялото му тяло да се напряга, за да преодолее болката от говоренето. – Как са приятелите ми?

 

Докторът примигна веднъж, но лицето му беше спокойно. С крайчеца на окото си обаче Джони хвана сестрата, която влезе с доктора – тя направи някакво рязко, отсечено движение с главата, което беше равносилно на нож в сърцето му.

 

– Мъртви – Джони изрече думата не точно като въпрос, не точно като изявление, а като нещо средно, примесено с равни дози надежда и отчаяние.

 

Докторът направи крачка напред.

 

– Изглежда… изглежда това, че сте седял по средата на задната седалка без колан, ви е спасило живота. Излетял сте през предното стъкло право в оградата острани на пътя. Колата се е разбила в крава, стояща в лявата лента. Приятелите ви, Александър Митов и Стоян Низамов, са починали на място. – Докторът се наведе над Джони и сложи ръка на рамото му. – Съжалявам. Починете си сега, трябва да се възстановите от натъртванията.

 

Джони усети сърцето си да бие бясно в гръдния кош. Не можеше да каже нищо, а и не искаше, а и не знаеше какво. Кимна на доктора, докато следеше с поглед през прозореца как един тъмен облак се настани до два бели. Докторът напусна, но сестрата остана. Отвори прозореца и от нахлулия въздух на Джони му стана по-добре, и му замириса на дъжд.

 

Сестрата отиде до масата, напълни чаша с вода и я поднесе на шкафчето до него.

 

– Хайде да се изправите, искате ли?

 

– Не – отвърна Джони.

 

– Обезводнен сте, трябва да пиете вода.

 

Тя не изчака нов отговор. Наведе се към него, заповяда му да обвие ръце около шията й и му помогна да седне. Джони крещеше през цялото време, но когато сестрата се изправи и той я огледа – трябваше да е с няколко години по-голяма от него, симпатична, сладка дори, – мигновено се засрами.

 

Приятелите му бяха мъртви, а той крещеше като дете, заради натъртвания. Сестрата беше достатъчно възпитана да не показва с нищо, че намира слабостта му за смешна. Напротив, в очите й имаше разбиране и съжаление, а това Джони не можеше да приеме. Прие водата, която тя му подаде и я изпи до дъно. Мигновено почувства частица от силите му да се възвръща.

 

– Съжалявам – каза сестрата. – Аз… познавах Александър. Моя приятелка излизаше с него за кратко. Трябва да ви е много тежко.

 

– Беше най-добрият ми приятел – каза Джони. – И нямаше да се случи, ако… ако…

 

Джони усети бучка в гърлото си при опита да говори за това. Но усети ръката й да хваща неговата и това му вдъхна кураж.

 

– Ако не бях го разсеял. Вината е моя.

 

– Не се вини. Такива неща се случват.

 

– Не – възрази Джони. – Крава на пътя? Не, не, не… Нямаше крава на пътя. Имаше мъж в полето, странно облечен. Но крава нямаше, сигурен съм. Сигурен съм.

 

– Успокойте се, господин Димитров – сестрата стисна ръката му и се наведе по-близо до него. – Не се напрягайте, тялото ви има нужда от почивка.

 

Очите й бяха кафяви и големи и му напомняха за тези на Маргарита.

 

– Мартин – каза Джони. – Може да ме наричаш Мартин.

 

– Катя – каза сестрата. – Няма смисъл да се обвиняваш, Мартин. Знам, че е тежко, но с времето ще стане по-леко.

 

Джони усети, че Катя трепери и тогава разбра колко бе глупав да си помисли, че може би тя…

 

– Губила си някого?

 

– Приятелката, за която споменах. Тя почина, докато ходеха с твоя приятел.

 

– Наистина ли? Как е възможно, та аз дори не знаех… Да, да, трябва да е било, когато той работеше на морето едно лято.

 

Катя кимна.

 

– Тя се удави – каза и очите й се насълзиха.

 

Джони протегна другата си ръка и хвана нейната, която държеше неговата.

 

– Съжалявам. Той… той никога не ми е казвал за това.

 

– Предположих – Катя изведнъж се сепна, пусна го и стана. – Извинявай, аз… беше много непрофесионално от моя страна. А и да те товаря точно сега, глупава, глупава Катя.

 

– Не, успокой се. Няма проблем. Всъщност така е по-добре. Като гледам, ще съм тук поне седмица… ще е хубаво за мен да се грижиш тъкмо ти.

 

– Да, да. Съжалявам, наистина не трябваше да те тревожа… просто, когато разбрах…

 

– Успокой се, Катя. Наистина нищо не е станало. Е, освен това – Джони кимна към себе си. – Но иначе ще се оправя.

 

Тя заклати глава в съгласие и избърса сълзите си. Дори се засмя, някак глупаво.

 

– Какво има? – попита я Джони.

 

– Виж ме. Ти претърпя тежък инцидент, а аз съм единствената катастрофа тук.

 

– Не си права – отвърна Джони. – Просто да рева ще боли ужасно много.

 

Катя прихна шумно и за момент Джони се зачуди дали още не сънува. Не беше нормално да флиртува с медицинската сестра след катастрофата, в която загинаха двамата му най-добри приятели. Но от друга страна му се случваше за пръв път и кой беше той да каже кое е нормално и кое не?

 

От осъзнаването, че флиртува обаче, той стана твърде наясно със себе си и се притесни – както не се бе притеснявал от времето още преди да тръгне с Маргарита, когато вечно оставаше в сянката на Алекс. И за да не каже нещо глупаво сега, той реши да смени темата.

 

– Родителите ми… не са ли идвали.

 

– О, разбира се. Майка ти не искаше да напусне стаята, баща ти трябваше да я изкарва насила.

 

– Надявам се не са ме излагали много.

 

– Не повече от нормалното – усмихна се Катя и оправи кичур в косата си. – Е, ще отида да им се обадя. Милата жена сигурно спи до телефона.

 

– О, бързо, събуди я – Джони направи вял опит за ирония, но тогава нещо го зачовърка. – Хей, чакай… аз да не би да съм бил в кома?

 

– Цели три дни.

 

– И… ти се грижеше за мен през цялото това време?

 

– Да.

 

Подобно на болката от по-рано, срамът скова цялото тяло на Джони и изведнъж му беше ужасно трудно да я погледне в очите.

 

“Дали е видяла повече, отколкото ми се иска?” Мисълта се загнезди в главата му и го човъркаше дълго, след като Катя си отиде. Той беше сигурен, че тя е видяла повече, но не знаеше в какво се състои това “повече”. Можеше да е едно от няколко срамни неща, а можеше и да е всички, или поне няколко от тях. При всеки случай това разруши романтичните наченки от по-рано и на тяхно място издигна невидима преграда, зад която Джони слагаше всички минали потенциални връзки с момичета.

 

Той имаше навика да прекратява отношения с момичета, с които е на фаза флирт, още преди да разбере дали ще има следваща фаза. Вероятно беше страх, не, със сигурност беше страх, но от какво конкретно Джони не можеше да проумее, макар да беше пред очите му. Той дори си мислеше за това – че ще бъде отново наранен, и именно това го плашеше повече от всичко, но от друга страна да мисли така му се струваше смешно и разнежено. Та той беше ли мъж, или какво? Не може един мъж да се страхува от това една жена да го нарани. Това е женски страх по презумция, а мъжете трябва да вселяват този страх, за да се чувстват желани, за да се чувстват мъже. Или така поне се предполагаше, но някак му се струваше абсурдно.

 

Зад невидимата стена на неосъществените връзки Джони бе заселил Мими, която беше танцьорка и веднъж беше заговорил на шега, но не очакваше наистина тя да откликне. На Алекс – да, та дори и на Стоян, който не се радваше толкова на женското внимание, но си беше същински развратник. На тях повече би повярвал някоя като Мими да откликне, но не и на него. Тя работеше в различни клубове всяка вечер, където я заговаряха различни мъже, но нито клубовете, нито типа мъже, които я заговаряха, не бяха приятни на Джони. Тъкмо затова той остана стъписан и някак не можеше да си обясни интереса на Мими към него – и вместо това я игнорира. Това се случи малко след раздялата с Маргарита и Алекс и Стоян го насолиха здравта, задето не излезе с нея – “Танцьорки няма да бият път до вратата ти всеки ден!” все му повтаряше Алекс – само че Джони беше напълно убеден, че няма да съжалява. И не съжаляваше.

 

Той заговаряше момичета пред тях по-скоро за да им се докаже, отколкото за да излиза с момичетата, но криеше от тях, че си пише от два месеца с Лили, която учеше във Франция. Когато накрая Лили му каза, че гледа на Джони като на приятел, и започна да си качва снимки с висок и симпатичен французин, Джони прехвърли и нея зад невидимата стена. Но му беше ужасно трудно.

 

В Лили виждаше някакво спасение от самотата, убеждаваше се, че е влюбен в нея и че щом тя си дойде за празниците, ще излязат и ще тръгнат, но реалността му направи неприятен подарък.

 

Понякога се чудеше защо не може да е съблазнителен като Алекс, или пълен непукист като Стоян. Знаеше, че го мислят за твърде чувствителен, на моменти може би дори женствен, и за да им докаже, че е онзи готин пич, който беше преди да тръгне с Маргарита, Джони излизаше с момичета, само за да каже, че излиза с момичета. Не че не искаше да излиза с момичета, но го правеше, само защото отчаяно искаше да спи с тях. И за да не си личи колко е отчаян, се бе държал странно, дори неадекватно. Той самият го осъзнаваше на момента и се мразеше за това, но не можеше да го промени. Сякаш някой друг човек – пълен загубеняк владееше тялото му и Джони не можеше да се отпусне и да бъде себе си. Нямаше нужда той да слага горките момичета от другата страна на невидимата стена – те го направиха с него. “Беше ми много приятно” – казваха с широка усмивка на края на срещата, доакто му подаваха ръка да се ръкуват – “Трябва да го направим пак!” – добавяха от някакво чувство на уважение, което Джони знаеше, че е фалшиво, защото беше последното, което му казваха. И въпреки това той играеше безсмислената игра с още по-глупавия отговор: “Да, задължително!”

 

Сега, когато лежеше на болничното крило и си мислеше всички тези неща, Джони се чувстваше глупаво, но и едновременно с това му беше забавно. Какъв глупак беше да позволи на Маргарита толкова да влезе под кожата му, че да не може да бъде себе си пред никое друго момиче. Ако не друго, сега, именно сега осъзнаваше цялата абсурдност на загубеното в мисли по нея време. И осъзна, че всички подмятания, погледи, загрижени коментари, хапливи коментари от страна на Алекс и Стоян относно начина, по който Джони се справя с разбитото си сърце, са били не само на място, но и са дошли от единствените истински приятели, които той имаше.

 

А сега ги нямаше.

 

Усети празнота вътре в себе си и през следващите няколко дена, когато поискаше да плаче, не можеше, а когато не мислеше за това, споменът от катастрофата го връхлиташе както орела връхлита плячката, и той заплакваше тихо, докато се измори и заспи.

 

Веднъж Катя го завари със зачервени очи, но не му пукаше вече, тъй като я бе сложил зад невидимата стена и сметна за излишно да обмисля какво впечатление ще направи на сестрата, която го е виждала гол и напикан, а вероятно и насран.

Джони напипа шевовете още на втория ден, след като се събуди и не знаеше защо докторът не му спомена за тях, но знаеше, че щом и Катя не споменава нищо за тях, е по-добре да не пита. Засега.

 

Докато Катя го мажеше с мехлем, Джони й разказваше всичко за връзката си с Маргарита. Реши, че щом няма да се опитва да я впечатлява, ще я направи приятелка. Така или иначе тя беше единственият свестен и нормален човек в това отделение. Докторът беше респекиращ и откъснат като всеки доктор, а чистачката говореше само за пари, от което на Джони му ставаше неудобно, защото по принцип темата за парите му беше неприятна и смяташе, че не бива да се обсъжда.

Катя беше добър слушател и задаваше правилните въпроси на правилните места, и което беше още по-забележително, знаеше също толкова добре кога да мълчи. Например, когато й разказа, че Маргарита го е лъгала и му е изневерявала с няколко момчета само от неговия випуск, Катя го попита дали е имал някакво предчувствие, усещане, че го е правила, или всичко му е дошло като шок.

 

– Имах сънища за това – отвърна й Джони, но сякаш отговаряше и на себе си за въпросите, които не си бе задавал. – Да, често сънувах, че ми изневерява, но тя все ми повтаряше, че няма за какво да се притеснявам и че лошите сънища са на хубаво.

 

– За това поне се е оказала права – вметна Катя.

 

– За кое?

 

– Че лошите сънища са на хубаво. Поне си се отървал от нея.

 

Джони никога не беше гледал на раздялата по този начин. Досега все мислеше, че тя се е отървала от него, че тя го е зарязала и че той е жертвата. Не че Алекс и Стоян не му повтаряха постоянно подобни неща: “Най-сетне свободен!”… “Риби в морето – бол!”… “Сега ще живеем!”… – Но от тях такива неща звучаха като “Добър ден!” от нормален човек. Само че да чуе подобна мисъл от трети, страничен човек, и то от жена, беше разведряващо за Джони. Той се засмя, от което го заболяха гърдите и гърба, но болката не беше като първия ден, и той продължи да се смее въпреки нея.

 

А пък, когато се отпусна повече пред Катя, й сподели, че вярва, че вината е негова. Ако той не се бе държал по този и онзи начин, тя е нямало да спи с този и онзи. Катя само въздишаше и нищо не казваше, в което той виждаше дълбок смисъл и го търсеше в следващите дни.

 

В четвъртък след закуска Катя дойде за първата им процедура. Беше вързала косата си отзад, и се беше гримирала – семпло, но така, че да подчертава лицето й. Имаше скули на монголка, но челюстта й беше по-тясна, нежна. Устните обаче бяха тези, които й придаваха екзотичната красота – долната беше по-пухкава и плътна, горната по-тънка, но отпусната и се извиваше в средата и в двата края като миниатюрна каубойска шапка. Джони донякъде съжали, че я бе сложил зад невидимата стена; особено днес, когато изпита силно вълнение в гърдите, щом я видя, но бързо се опомни – нямаше да допусне същата грешка като с Маргарита или пък Лили – да се самозалъгва, че се е влюбил в идеала за момичето, което смяташе, че е, и да си повтаря, че е по-скоро платонично, извисено, свято чувство, докато не иска да признае пред себе си, че го води чисто плътското желание.

 

– Как си днес? – попита го, докато го гледаше с големите си очи.

 

– Все по-добре – отвърна Джони и добави: – благодарение на теб.

 

– Глупости – изчерви се тя. – Не мога да обера всички лаври. Ти си странен случай.

 

– Странен?

 

– Ами, да. Възстановяваш се невероятно бързо. Дочух д-р Чобанов да говори по телефона с главния хирург в София. Каза му, че за тридесет и пет години не е виждал подобно нещо.

Джони изпита гордост от този факт, но сега това не го интересуваше.

 

– Мисля, че мога да вървя – каза на Катя.

 

– Наистина ли? Но това е страхотно!

 

– Да, искаш ли да се разходим навън? Тук взе да ми писва.

 

Дори под грима Катя се изчерви, но бързо се увладя.

 

– Не мога. Имам много работа.

 

– Аз не съм ли твоя работа.

 

– Ти и още седем пациента.

 

При това Джони почувства едно от най-омразните чувства, на които и преди бе ставал роб. Ревността не беше нещо, с което той се справяше добре, най-вече защото осъзнаваше на рационално ниво колко глупава и неоправдана е, и въпреки това щом нахлуеше в тялото му, контролираше емоциите му както кукловода контролира куклата на конци. И все пак я имаше стената, която сам бе поставил между него и Катя, а и всички тези приятелски разговори го държаха трезво дистанциран. Най-вече онова което контролираше ревността бе страхът от това да се изложи пред нея, както се бе излагал пред други. Този срам нямаше да може да понесе, а и нямаше да си го прости. Затова реши просто да каже “да, разбирам.” Но за своя изненада каза:

 

– Трябва все пак да почиваш някога. Обещавам да не съм работа по време на почивката ти.

 

Катя килна леко глава настрани.

 

– Значи няма да ми разказваш за бившата ти, ако се разходим?

 

Джони се засмя. Чувството на ревност си отиде от него и на мястото му се настани чувство на трепетно очакване.

 

– Няма, обещавам.

 

– Шегувам се – тя присви очи и се усмихна. – Нямам против. Все пак за това са приятелите, нали?

 

– Именно.

 

– Знаеш ли, мислих си за всичко, което ми разказа. Вярно е, че си допуснал грешки, но това не оправдава нея, задето те е лъгала. Смятам, че ако искаш да си с някого – просто си с него. Ако не искаш – просто не си. Не че драмата не е интересна, но лъжите и изневерите са оръжие на слабите и несигурните.

 

– Мерси за подкрепата. Но мисля, че смекчаваш нещата. Аз бях слабият и несигурният – тя беше силната, сигурната в себе си и красотата си, желана от всички и радваща се на вниманието им. Не е ли това, което жените искате?

 

– Мъжкото внимание е прекрасно, разбира се. Но е като социалните мрежи – ако не можеш да се контролираш, ще оставиш те да те контролират. Някои хора стават зависими и ще лъжат без да им мигне окото, за да си вземат дозата.

 

– Интересно. Значи аз съм бил сигурната евтина доза, ако по някаква случайност тя не си набави по-интересната.

 

– Ох, Мартине – той усети нервното отегчение, което пропука гласа й може би за първи път. – Всеки е дозата, която иска да е, дозата, за която сам се определи. Ти си прекрасен човек, готин и симпатичен, и очевидно имаш извънземна генетика, но си позволил на това момиче толкова да влезе под кожата ти, че не спираш да се подценяваш и да мислиш, че си по-малко от останалите. Като твой приятел трябва да ти кажа, че това е доста непривлекателно.

 

Може би за пръв път тя не си замълча, когато трябваше и излезе от стаята, оставяйки го сам с тишината и мислите си.