13.11.2013 г., 23:14 ч.  

Постановката 5 Финал 

  Проза » Повести и романи
2168 0 3
25 мин за четене

13

Изведнъж витрината, пред която бях застанал се пръсна с трясък. Инстиктивно погледнах нагоре, а на покрива на отсрещната сграда един червен шал се развяваше от лекото подухване на вятъра. В следващата скунда бицепсът ми пламна. Кръвта шурна моментално, напояваяйки сакото ми. Отскочих встрани, превъртях се върху плочките, изправих се набързо и се втурнах по тротоара. Бягах така, сякаш Дявола ми диша във врата и в известна степен беше така. Тичах на ръба на възможностите си. През ума ми не премина нито една ясна мисъл, но усещах, че вътрешно умрях. Почувствах се изпразнен, изцеден. Дават ти ключа за Рая,  в последствие разбираш, че портите, които отключваш водят право към Ада. Беше извратено.

   Свих в една странична алея, като се надявах да остана извън обсега на Марк. Продължавах да тичам със същата ярост- енергията ми извираше сякаш от бездънен извор. Прескочих една кофа за боклук и видях, че алеята има няколко разклонения. Тъкмо реших да завия наляво, а зад ъгъла се подаде една ухилена маска. Дарън.

-Набарах ли те- крещеше той, а същевременно се смееше. По- диво и побъркано от когато и да било.

Спрях. Обърнах се, а зад гърба си забелязах, как някакъв друг маскиран тип се промъква в засада. Неговата маска бе бяла и безизразна. Малко време за размисъл- имах две опции: да се опитам да премина през Веселяка или през непознатия? Избрах клоуна- бях някак пристрастен, ако ме разбирате. Рязко се отлепих от мястото си, скъсих разстоянието между двама ни и разсеяно забелязах, че от джоба си извади нож. Замахна с удивителна бързина, но аз се наведох и зе изстрелях напред. Зверски го изблъсках с рамо в стомаха и усетих, как целия му въздух се изправява през устата в един сподавен стон. Мъжът зад мен бе изчезнал- сигурно заобикаляше.

   Дарън лежеше на земята и конвулсивно се тресеше, като бълваше някакви нечленоразделни думи. Надвесих се над него и със злоба го изритах в бъбрека. Как изпищя!

-Как си, Дарън?

В отговор получих звука от опитите му да събере въздух.

-Нещо не си толкова разговорлив вече, а? – попитах подигравателно. Мъжът, вероятно, не осъзнаваше, че едва се сдръжам да не му счупя врата. В този момент цялата ярост и отчаяние се бяха насадили в тялото ми, и имах шанса да ги освободя.

Наведох се и отксубнах маската от лицето му. Направо съжалих. Физиономията му, наистина, беше една голяма пихтия. Едното му око бе стъклено, взиращо се студено в мен, а клепачите около него- силно деформирани. По бузите личаха множество белези, може би от нож. Половината му уста я нямаше, като под изкривените устни се подаваха няколко почти черни зъба. Зад маската, косата му изглеждаше идеална, но темето му бе голо- а челото в по- окаяно състояние дори от бузите. Носът почти липсваше, а останалата тъкан бе странно кафеникава и отблъскваща.  Изпитах съчувствие към този нещастик. Отщя ми се да го мъча- животът достатъчно го бе наказал. Интересно, как хората сме способни да изпитваме чувства като състрадание, дори към най- големите си врагове.

Той бавно се размърда и ми подаде ножа си.

-Давай- изстена- прережи ми гърлото, копеле.

Поех острието и, все още надвесен над него, го хвърлих в даличаната. Не бях достатъчно милостив, че да му направя тази услуга.

-Не го заслужаваш- промълвих, изплюх се отгоре му, изправих се и продължих да бягам.

   Отново излязох на улицата. Блъсках разни хора по пътя си, а те се обръщаха с изкривени от раздрезнание лица и сипеха обиди. Стигнах до кръстовище, светофарът за пешеходци светеше в зелено (не че червената светлина би ме разколебала) и се опитах да пресека. Някакво такси, задаващо се от дясната ми страна, ускори и със свистене на гумите и умела маневра, ми пепречи пътя. Тръгнах да го заобикалям, но бях повален от рязкото отваряне на задната врата. Над мен застана огромен мъж, който също беше маскиран- този път в черно. Предната врата също се отвори и някакъв друг тип ми се надвеси като надгробна плоча.

-Пипнахме ли те, приятелче- извика с явно задоволство, сетне се наведе в опит да ме сграбчи.

-Умри.- провикнах се в отговор… и бум! Отбелязах втора плюнка в нечие лице за днес.

Той по инстинкт се зае да търка очите си, а аз изритах с всичка сила другия мъжага в коляното. Черноликият се преви и докато се усети вече бях на крака и бягах напред.

   В далечината чух зад себе си сирена и можех да се обзаложа, че полицаите не са тук, за да ми помгнат. Приказно. Отново отбих към една алея между сградите. Господ да пази шибания Хобокен с накъсаната му инфраструктира! Въобще не отразявах кървящата си ръка. Тъкмо я погледнах и на рамото ми цъфна нова рана, предизвестена от проглушителен пукот. Или имаше няколко стрелци, или този Марк бе същински фантом. Не погледнах откъде пристигана изстрелът. Вместо това не спирах да тичам и започнах да криволича насам- натам. Отстрани сигурно съм изглеждал абсурдно. Всъщност тези движения ме спасиха, понеже неусетно успях да изблъскам, подаващият се зад една кофа шибаняк- без да искам го бях изхакал с лакет в муцуната. Мамка му, изникваха сякаш от нищото.

   Вече бях избягал, сигурно, няколко километра и когато се измъкнах от другата страна на алеята пред мен се простираха многобройни жилищни кооперации. Потичах още малко, и когато вече бях сред бетонния лабиринт спрях и се огледах. Изглеждаше чисто, но се впуснах в лек тръс. Търсех някакво скривалище. Наврях се още по- дълбоко измежду сградите и накрая се сврях в някакъв тъмен вход. Спуснах се няколко стъпала надолу и се намерих във вонящо и влажно помещение. Там явно бяха разположени мазетата.

   Свлякох се на земята. Адреналинът бе напуснал тялото ми и се усетих крайно отпаднал. Най- вероятно нямаше да мога да се изправя доста дълго време. Трябва, обаче, да признаете, че за заклет пушач се справих много добре. На следващия ден (ако изобщо го доживеех) определено нямаше да мога да помръдна. Положението ми беше отвратително, но бясното препускане по улиците не ме бе оставило с достатъчно енергия, че да се задълбавам в него.

   С изненада установих, че в ръцете си все още дъжа куфарче. За съжаление- това на „Луис Витон”, другото бе останало някъде в суматохата. Повдикнах ръкава на лявата си ръка- стъклото на часовника ми бе пукнато, но видях, че часа е 19:00. Цели 12 часа в капана на лудостта. Затворих очи, а мракът, който падна под клепачите ми, бе най- черният, който бях виждал. В унес си помислих, че не е изключено самият аз да полудявам. Просто не можеше да ми се случва нещо подобно. Нямаше как. Мислите ми се изгубиха някъде в потока, наклоних се на една страна и легнах. Реших, че лягам да подремна, но всъщност, мисля, че просто припаднах.

14

   Овтворих очи и моментално подскочих. Все още съненият ми мозък не можеше качествено да обработи информацията, която заобикалчщата ме обстановка му поднесе. За няколко секунди се почувствах объркан, не знаех, къде съм, нито как съм се озовал тук. „Пак са ме преместили”, помислих си несвързано. А после осъзнах, че сам се бях преместил. Но пак съвсем не доброволно. Гневът отново залази по повърхонстта на съзнанието ми, обгръщайки с черните си криле всички останали емоции. Трябваше поне да понаритам Дарън още малко. Той, Марк и всичките останали лакеи- психопати, сигутно, вече обхождаха района и ме дебнеха. Бях в капан. Нямаше накъде да мърдам- бях обречен.

   Докато се опитвах да им се изплъзна нямах време за мислене, но сега всичко се стовари отгоре ми. Това беше края, а те го бяха направили възможно най- отвратителен. Многократно си задавах въпроса „защо ми го причиняват”, но отговор не последва. Явно просто бяха садистични копелета, които си търсеха поредната жертва. Запитах се, колко ли още хора бяха пострадали по същия начин като мен. Сигурно бяха мнозина, но за такива неща човек не чува по новините. Жертвите не ги канят в шоуто на Опра, нито пък при Дейвит Летерман, за да разкажат за случилото се. Тези хора, може би, въобще ги нямаше вече, както самият аз рано или късно щях се изпаря. Организацията беше могъща- след като ме ликвидират, сигурно, щяха да изтрият дори и акта ми за раждане. Сякаш никога не съм съществувал. Един Алекс Мърсър, който никой не е познавал, и който просто е бил герой от съня на някой друг реален човек- една илюзия, в която за кратко на гости е била реалността.

   „Да си ебе майката- казах си- Живях добре, бях смел и няма да си отида като страхливец. Да го духат.” Правилно, да го духат всички тези лайнари. Направих всичко по силите си, а финалът беше ясен от самото начало. По някаква причина го бяха отлагали, но това не правеше никаква разлика. Краят си е край и колкото по- дълъг и мачителен, толкова по- добре. Ако ме питате бих избрал, по възможност, да умриам поне 2 седмици. Вече нямах страх от смъртта. Тя е най- голямото събитие в живота и исках да го почувствам максимално силно и чисто. И ето, че вече цял ден умирах, какво по- хубаво?

   Телефонът в куфарчето иззвъня. Вдигнах моментално.

-Казвай, боклук- изстрелях.

-Как си, Алекс- отново бе мелодичният, леко женствен и слабо напомнящ ми за някого глас. Честно казано, предпочитах Джейкъб- той също беше нещастник, но поне бе по- приятен.   Мелдията на тона му звучеше много доволно. Някак присмехулно.

-Идеално- отвърнах.- Готов съм да  ти се изпикая отгоре.

-Ще имаш възможността. Тръгвай към „Гранд Хотел”.

-А, не! Предпочитам просто да си изляза от скривалището и робите ти да ме очистят. Без повече игрички, признавам, че загубих. Какво повече ти трябва?

-Идвай към хотела, Алекс- хората ми са се покрили, не те дебнат. Нямаш избор. Държим малката ти приятелка. Ако не се подчиниш ще убием и нея и тебе.

   Затворих му. В тази секунда побеснях, подивях и откачих. Каква, по дяволите, им беше шибаната цел? Защо го правеха?! Разбирам, че имаха някакъв проблем с мен, но нямах и най- бегла представа защо намесват едно невинно момиче като Мила в цялата история. Явно просто бяха банда всемогъщи извратеняци. Групичка от садисти, които целят да причинят максимално голямо страдание. Свини в човешки дрехи. Сега, ако ми паднеха, бих ги избил до един. Бих ги изколил без капка съжаление, без да се колебая, без да му мисля. Те друго не залужаваха.

   Изправих се на крака и излязох от жилищната сграда. Вече бе 21:03- бях спал над два часа- и навън се бе стъмнило. Пред входа ме чакаше такси. Нищо чудно- знаеха всичко. Чудех се, защо просто не ме бяха довършили, но съвсем скоро щях да разбера причината. Шофьорът бе същият, който ме докара до „Плаза” в началото на деня. Много крив тип.

-К’во става, лайнар- запитах престорено преповдигнато, като се надвесих над него през отворения прозорец на колата. Зашлевих му лек шамар, а в отговор той само ми се усмихна, като при сгъването на устните му, кривият му нос се смачка още повече. Зашлевих го отново, този път по другата буза. Знаех, че не е „опълномощен”, че да ми противодейства.

-Каква прекрасна нощ, а, господин Мърсър- каза, като театрално се огледа наоколо- Най- прекрасният завършак на този прекрасен за вас ден, нали?

-Хайде млъквай и карай- заповядах му и се качих на седалката зад него- Само бъди нащрек. Може да ми щукне да ти счупя врата, докато шофираш.

   Той не ми отговори и бавно потеглихме. Наблюдавах пейзажът, който се разкриваше около мен. Небето бе някак черно- виолетово и създаваше усещането за някаква тайнственост. Тук, обаче, нямаше никаква тайнственост, нито пък мистерия. Всичко беше ясно- пътувах към сигурната си смърт, с кървяща от няколко места ръка, с надеждата да предодвратя отнасянето на още една душа в гроба. Питах се, дали ще пощадят Мила, след като се предам. Дали моята смърт ще задоволи жаждата им за кръв, или ще искат още? Нямах идея. От мен се изивскваше да направя всичко по силите си, и Бог ми е свидетел, че се опитвах. Нямах, какво повече да дам- бяха ме сгънали, осукали и изцедили. Сега седях сух и омаломощен и се возех във влакчето на смъртта- последната дестинация, която щах да измина. Все още не ми беше ясно, защо се случваше всичко това? Какво толкова бях направил, че да заслужа подобно нещо. Идеята, че случилото се, може да е на напълно случаен принцип ме ужаси допълнително. Дали не бях просто жертва на обстоятелствата? Една изкупителна жертва, служеща за задоволяването на нечии садистични нужди?

   Нe знах, но нямаше и значение. Сигурно по време на разказа си съм споменавал тази фраза поне 300 пъти, но това е единствено поради фактна, че е абсолютна истина. По- голяма истина няма. Нищо няма значение. Каква разлика правеше едно живо същество повече или по- малко? Какво значение имаше? На света има още около 7 милиярда човека като мен и винаги съм знаел, че с нищо не съм по- специален от който и да било от тях. Хора умират всеки ден- четем за това по вестниците, гледаме филми на тази тема, съобщават го по новините, и въпреки, че смъртта надниква зад всеки ъгъл, ние никога не и обръщаме особено внимание. Какво значение има, че някой си нещастник, някъде по земното кълбо е срещнал гибелта си преждевременно? Какво ни интересува? И ето, че самият аз сега чаках гибелта си, а реално погледнато никой не би се заинтересувал от личната ми трагедия. Човешките същества често забравяме, че Вселената не се върти около нас, че сме нищожни и миниатюрни, че никой не го е грижа, какво преживяваме и каква е историята ни. Всичко може да се случи и колкото и да ни е неприятна тази идея, може да се случи точно на нас. Майната му, майната му на всичко! И знаете ли какво? Чувствах се добре. Нямаше причина да е другояче. Знаех, какво следва и не смятах по никакъв начин да му се съпротивлявам. Смъртта е част от живота.

   Таксито спря пред главния вход на „Гранд Хотел Плаза”. Шофьорът се обърна и ме погледна с възбуда, с някаква гнусна наглост и подигравка.

-Желая ви приятна вечер, господин Мърсър- намигна ми.

Извадих старомодния мобилен телефон, който ме бе тровил цял ден, от джоба на сакото си и му го забих в муцуната. Той изкреща, а аз учтиво се обадих:

-И на теб, приятелче.- Излязох от колата и затръшнах вратата.

   Знаете ли, какво ми хрумна? Че така и не бях позвънил на бележката с телефонния номер- първата бележка, която получих, придружена от 25 цента. Влязох в сгарадата, а на рецепцията се обслужваше от същата кучка, която бе седяла зад гишето цял ден.

-Мога ли да ползвам телефона ти, миличка?- попитах я приятелски, а вътрешно се стараех да не се опитам да изтрия мазната и усмивка, лъснала на лицето и.

-Разбира се- отвърна- Вие го заслужавате.

-И още как.- казах. Вече всички ме гледаха, като теле преди заколение. Днес не бях срещнал нито един истински човек, никой, който не бе част от цялата побъркана схема, целяща да ме съсипе. Освен може би Мила, но сега тя бе жертва също, както бях и самият аз.

Намъкнах се зад гишето и застанах пред закачения на стената телефон. Откачих слушалката от вилката и набрах номера.

-Обаждаш ми се късно, Алекс- прозвуча непознат глас по линията. Звучеше тъжно и това силно ме изненада. Днес не бях срещнал нито една подобна чистосърдечна емоция- чак ми се стори не на място.

-За какво говориш? Кой си ти?

-Аз съм, или по- скоро бях, твоят спасител. Но вече е твърде късно. Не мога да направя нищо за теб.

-За какво говориш, по дяволите?- изкрещах. Надявах се, че ме будалка, зашото ако думите му бяха верни, то аз бях най- големият глупак.

-Оказа се, че не си достатъчно съобразителен и сега ще се платиш за този пропуск. Не обръщаш внимание на детайлите, а точно в тях е решението- те са най- важни. Имаше номера, имаше и парите. Можеше още отначало да използваш този жокер и цялата история щеше да е свършила още преди да е започнала. До известна степен, това наистина беше тест, но ти се провали. Време е да умреш- съобщи ми и затвори.

   Не можех да повярвам. Истинска трагикомедия, драги зрители. Нямаше как да знам със сигурност, дали не ме лъжеше с простата цел да ме извади от ресли окончателно, но нямаше как да разбера. Детайлите, понякога, положително са най- важното, а този, който не им обръща внимание здраво е загазил. В случаят това бях аз. Майната му.

   Стигнах до асансьора, влязох и се изкачих до 14тия етаж. Помислих си, че ако хотелите имаха 13ти етаж, вероятно, кулминацията щеше да се разгърне именно там. Надявах се поне да успея да спася Мила- тя не бе виновна за нищо, всъщност не мислех, че и аз нося някаква вина, но нямах избор. Това е- грандизоният финал, който дори не подозирах, колко по- фатален ще да бъде. Слязох на етажа и натиснах бравата на стаята на Мила, която бе ярко осветена.

15

   Може би, съм луд, без майтап. Под ужаса, който съзрях в стаята, усетих, как нещо малко в мозъка ми промени положението си, скъса се, или просто се изроди. Усетих силно разграничаване в съзнанието си. Нещо се отдели и придоби самостоятелна същност. Лудостта понякога, наднича в мислите ни, удря ни, а понякога брутално ни захапва и ни откъсва топките. Тя е стара познайница на човечеството от цяла вечност.

   Стаята бе затъмнена, но всичко се виждаше. Всички помияри се бяха насадили вътре и бяха вперили погледите си в мен. Атмосверата, бе толкова нагнетена, че сякаш се опитваше да избяга. Въздухът бе тежък и застоял, беше горещо и овлажнено от цялата тази телесна топлина. Едно истинско празненство в моя чест и всички бяха поканени.

   На гърдите ми светеше добрата стара червена точка- Марк насочваше автоматичната си лазерна пушка към мен. Огромният чернокож, който бях срещнал на летището затвори вратата зад гърба ми и препречи изхода с каменно изражение. Дарън бе седнал на кожения диван, а маската му бе смъкната и обезобразеното му лице бе на показ. Гледаше ме с някакво гротескно подобие на усмивка. В халките на колана му бе затъкната спринцовката, която на два пъти бе използвал срещу мен, ножа, който също се бе опитал да използва и някаква метална разтегаема палка. В ръката си държеше грамаден пистолет и го насочваше към главата ми.

-Добре дошъл- каза ми безизразно, а после сякаш от нищото избълва своя побъркан отвратителен смях.

   Джейкъб Калахан бе седнал до него и мълчаливо ме наблюдаваше. Русолявата му коса бе сресана идеалано, като всеки косъм си бе на мястото. Красивото му лице остана непроницаемо. Той не ме заплашваше с никакво оръжие, но самият факт, че така грозно ме бе измамил ме накара да го мраза най- много от всички. Неговата игра бе най- гнусна- извиси ме над облаците, а сетне ме разби в земята. Пиколото, който ме бе въвел в хотела също беше там. Той бе покрил устните си с някаква черна кърпа, но го познах по мазните очички. Самият той също ме държеше на мушка със старинния си револвер.

   Там беше и изглеждащият като чиновник мъж, който бях срещнал в метрото. Бях се убедил, че поне той е извън цялата постановка, но това явно бе поредната илюзия. През целият ми ден нямаше нищо случайно. В помещението се бяха намърдали още сигурно шест човека, всички маскирани с черни и бели маски и всички до един държаха най- разнообразни оръжия.

   А там, в средата на цялата сбирщина на един стол седеше Мила. Не изглеждаше нито уплашена, нито неспокойна, камо ли пък ужасена. Дори напротив- тая, направо, сияеше. В красивите и очи личеше победоносно изражение, примесено с радост, някаква грозна гордост, наглост, враждебност и омраза. Най- сложното изражение, което бях виждал, изписано на нечие лице. В момента, в който я забелязах шумно се изплюх на земята. Погнусих се от целувката, която и бях подарил преди няколко часа. Дори срещата ми с нея не е била случайна. Почувствах се предаден. Това просто беше върхът- никога не бих могъл да опиша, какво изпитвах в този момент. Може би бихте добили някаква представа, ако си представите как сте застанали по средата на улицата, а две коли с форсиране на двигателите ви смазват помежду си, а след това идват дузина подивели зяпачи и ви спукват от бой, обиждайки ви по най- гнусният възможен начин. Но дори тази представа е повърхностна и недостатъчна. Тя е едно нежно потапяне в топла вана.

-Добре дошъл в края на този ден, Алекс- каза Мила с един мелодичен, до лудост познат глас. Не издържах- свлякох се на пода и се облекнах в краката на чернокожия гигант зад мен. Още отначало, гласът в телефонната слушалка ми бе прозвучал някак женствен. Като жена, която се старае да си придаде мъжко звучене. Господарката на гласовете. Големият кукловод, Организаторът.

-Наистина ли?- прошепнах, треперейки. Не можех да се спра- въздухът сякаш стенеше под ужасът на разнебитените ми нерви.

-Заповядай в реалността- каза. Изражението и прерасна в тотално, нечовешко презрение. Все едно гледаше кървава пихитя, полепнала на подметката на обувката си.- Надявам се, че вътрешно умираш. Това е целта на всичко- да се почувстваш мъртав. Да осъзнаеш, че, бъдейки толкова силен и проницателен, не заслужаваш да бродиш сред живите.

-Убийте ме и външно- прдължавах да шепна.

-Не го заслужаваш- обади се Дарън.

Наклони пистолета си на една страна, натисна спусъка, а куршумат накара главата ми да изтръпне. Сетне заплувах в морето на болката. От дясното ми ухо бе останало една черна, кървяща дупка. Замириса на барут и лимфа, но се впрегнах в действие целият си силен характер в напън да не изкрещя. Не можех да си позволя да им направя това удоволствие.

-Прощавам ти, тъжни клоуне- казах на пресекулки. През тъмната пелена, паднала пред очите ми, забелязах, как муцуната му се изкривява. Погледна назад и кимна покровителствено на Марк.

   Това, което последва ме ужаси. Махна червеният си шал и тръгна да си сваля маската. Очаквах да е подобие на Дарън, но реалността бе по- тежка. Голото му лице бе нежно и красиво. Очите му бяха кристално чисти и сини, но в тях нямаше нищо красиво… нищо човешко. За този човек, реалният свят бе просто абстракция, бе тотално затворен в своята излюзия. Марк очевидно бе на не повече от 16 години. Неоусетно бях захапал езика си и яросто го дъвчех, а през устните ми, струйки кръв си проправяха път навън.

-Марк е нашето протеже- обясни Веселяка- Обучаваме го от най- ранна възраст. Дума като милост му е непозната. Покажи му, Марк.

Не вярвах, че нещо подобно може да се случва. Що за болни копелета бяха това? Да вземат едно човешко същество без съпротивителни сили и да го направят като тях. Едва ли не да го моделират по свой образ и подобие. Доповръща ми се. Гневът изригна в задната част на черепната ми кутия- можех да усетя точното, място, откъдето извираше.

Без да трепне, момчето натисна спусака на пушката си и раздроби колянната ми капачка на милиони парченца. Агонията ме удари в главата като парен чук. Защо на приключваха вече, какво още искаха? Беше ред на Царицата на гласовете да се обади:

-Готов ли си да ме молиш, да те убия?

-Готов съм да ми подухаш- изрекох изтерзано и запратих към нея една кървава храчка, която не успя да прекоси дори и половината от разстоянието. Мила високо се засмя.

-При други обстоятелства, можеше и да се случи. Харесваш ми Алекс, ти си различен. Точно в това е проблема. Дори не осъзнаваш, колко си различен- ти си от друг свят. Именно по тази причина нямаш право да бъдеш в нашия.

-Ти ли определяш, кучко?!- изревах. Тези викове бяха избълвани с цялата останала ми воля.- Каква ти е шибаната цел? С какво толкова пречех? Та аз съм един незнаен писател от забутан град в забутан щат. С какво съм заслужил цялото това внимание?

Тя не каза нищо. Гледаше ме с отвращение, а устните и очертаваха неприятна усмивка. Кръстоса единия си крак върху другия, взе си цигара, а Джейкъб и я запали. Тя мълчаливо пушеше, а мъжът със запалката бавно, но твърдо проговори.

- Щом ние открихме малката ти тайна, значи и други можеха да го направят- каза той с плътния си глас. В очите му се четеше състрадание. Наречете ме луд, но го харесвах и мразех едноременно. Не обърнах внимание на изречението му, а го нападнах:

-Какво правиш ти, в цялата тази помия? Не изглеждаш да си като тях. Не приличаш на психопат.

-Аз съм просто пионка, Алекс- отвърна с мъка.- Просто една зъбчатка в цялата машина. Ролята ми беше същата като на останалите- да те пречупя.

Сетне наведе глава.

-Знаеш ли, ти си най- добрият от всички тях и именно затова си най- жалкият. Ти си най- гадното копеле- няма нищо по- отвратително от фалшивото щастие. Целият излъчваш сила, но явно просто си мекушав и слаб. Повдига ми се от теб.

Джейкъб остана в същата поза и не промълви нито дума повече.

   Мила леко извъртя очи и Дарън надигна пистолета си. Разперих ръце и блъснах с юмрук от лявата страна на гърдите си.

-Давай- изревах- Хайде, педераст, довърши ме! Да не са ти паднали топките?! Какво чакаш?

-Нямаш късмет, Мърсър- извика през смях, а в предмишницата на протегнатата ми ръка зейна дупка, голяма, колкото орех.

Вече бях безчувствен за болката. Тялото ми бе задействало последния си защитен механизам, за да се предпази.

-Хайде! Надупчете ме целият! Не можете да ме саборите, лайнари! Аз съм безсмъртен, можете да ме стреляте цял ден, а накрая ще стана и ще ви избия. Хайде, пробвайте ме!

Марк се отзова на предизвикателството ми. Бях вдигнал средният си пръст във въздуха, а след секунда го нямаше. Чух трясък зад себе си. Напълно бях забравил за чернокожият гигант, който пазаше вратата. Този куршум го бе уцелил в гърдите и сега, вече повален, хриптеше в опитите си да си вземе още няколко глътки въздух, преди да отпътува към безметежните ловни полета. Имах възможността, но не се опитах да избягам. Това беше краят и го знаех, нямаше смисъл да отлагам. Само един въпрос оставаше без отговор и бе време да го задам.

-За какво е всичко това- обърнах се към Мила (или както там се казваше шибаната кучка).

-„Илюзия, изтъкана от реалност”.

Е, не! Искаше ми се да повярвам, че не съм разбрал правилно, но място за съмнение нямаше.

-Какво?!

-Все още не схващаш нали?- започна тихо тя- Знаеш, че това е най- доброто ти произведение, но дори не си докоснал повърхността на истинската му същност. Не осъзнаваш, че тази творба е всъщност велика. И това е така, защото не ти си този, който я е написал.

Устните ми очертаха същият въпрос, само че безмълвно- „Какво?!”. Господарката на гласовете бавно продължи речта си:

-Неслучайно казах, че си от друг свят. Това не е точно така, но е близко до истината. Ти си проводник, Алекс. Отключил си портите, през които един друг свят се влива в нашия. Един прекрасен, миролюбив, безпроблемен свят. Прозрял си през Илюзията, която е изтъкана от привидна реалност. Ако посланието ти стигнеше до останалите- а това неминуемо щеше да стане, понеже другият свят се старае да превземе нашият- това щеше да предизвика верижна реакция. Хората щяха да отворят очите и умовете си и да усетят магията. Да резберат, че обществото, в кеото жиевеят е сбъркано и щяха да се опитат да го променят.

   А за хора като нас, Алекс, тази промяна означава смърт. На нас, обаче, ни се живее. Ние държим в окови нашият свят и за нищо на свта няма да допуснем веригите да се скъсат. Ако те бяхме оставили намира, щеше да продължиш да ни пречиш, а голямата трагедия е, че се появяват все повече хора, които осъзнават робството, в което са поставени. Затова ти трябва да изчезнеш. Но не заслужаваш да умреш. Искаме да съжаляваш, че си открил красотата, да проклинаш деня, в който това се е случило. Смъртта би била избавление и блажена забрава. Ти трябва да страдаш до края на живота си. Защото в един побъркан свят, всъщност, нормалният е луд.

   Тя млъкна и затвори очи, сетне едва забележимо кимна. Джейкъб, Дарън и Марк се скупчиха около мен и ме вдигнаха, отнасяйки ме извън стаята. Набутаха ме в асансьора и натиснаха копчето за първия етаж. Не се съпротивлявах. Оставих ги да правят, каквото посиках. Може би наистина бях виновен- несъзнателно бях извършил някакъв грях и заслужавах възможно най- тежкото наказание. В ума ми цареше празнотата. Нямах мисли, не усещах болка, не изпитвах чувства. В този момент, душата ми бе напуснала тялото и бе заминала нанякъде. Тишина. Така и трябваше да бъде- в тишината се случва магията, скъпи приятели.

   Пред входа на хотела, мъжете в бели престилки вече ни чаха. Бяха паркирали бял ван със затъмнени стъкла. Лакеите на Царицата ме вкараха отзад, затръшнаха вратите, а колата потегли. Нощта беше тъмна, а часът беше 22:22. Какъв ден!

Епилог

-Така се случи всичко, докторе- казвам на психиятъра. Мъжът идва при мен всеки ден от 3 месеца насам и ми задава всевъзможи въпроси, чиито отговори не мога да му дам. Седим в малка стая с решетки на прозорците, от двата края на малка метална маса, подобна на тази в полицейското управление. Стените са звукоизолирани и облицовани в бяло. Всичко наоколо е бяло. Дори скапаните решетки са бели.

   Мъжът с бялата престилка ме гледа очудено, но в очите му личи и нещо друго- недоверие. Все тая. Не очаквах да ми повярва. Вие бихте ли ми повярвали? Тук всичко е толкова спокойно и тихо, но има нещо, което ме притеснява. Самият аз вече не съм сигурен, доколко вярвам в собствената си история. Докато я разказвах, почти изпитвах в себе си всичко, през което бях преминал (или не бях), но твърдата, непоклатима вяра я нямаше.

-Нали знаеш, колко налудничаво звучи всичко това, Алекс?

-Да, докторе.

-Истина ли е?

-Не знам. Иска ми се да е.

-Това беше всичко за днес.

-Добре, докторе.

   И напуска. Оставам в стаята си и имам цялото време на света да се чудя, дали съм луд или не. Това, обаче, няма значение. Важното е, че в главата ми се заражда идея за нова творба. Мисля, да помоля санитарката да ми донесе тетратка и химикал, и да захващам за работа.

© Цветомир Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Едва сега намерих време да го прочета. Само това ме озадачи на финала и честно казано не го разбрах:
    "-Истина ли е?
    -Не знам. Иска ми се да е."
    Ще продължавам да надниквам при теб, историята си я бива.
  • Добреееее... Като изключим правописните и пунктуационни грешки, все пак успя да ме изненадаш с финала на първата част. Знаех си аз, че тази Мила не ще да е толкова мила... Прочети си текста и ще видиш грешките си. Като цяло историята ми хареса и отвореният финал предполага продължение, което ти сам каза, че ще има. Ще продължа да следвам развитието на творбата ти. Дано успееш пак да ме изненадаш. Поздрав!
  • Без редакция!
Предложения
: ??:??