Хубав снят падна преди Коледа – отначало пухкав и лек, вятърът си играеше с него и със снежинките, образуваше вихри и рисуваше бели подвижни картини във въздуха. После времето поомекна, но продължи да вали – този път по-тежък, по-мокър сняг.

     – Иди да почистиш пред гаража! – каза жена му, докато се наслаждаваше на гледката през прозореца. Не ѝ се излизаше от къщи, все до печката стоеше, но пък ѝ беше приятно да гледа красотата навън.

     – Докато вали, няма смисъл.

     – Защо? – Тя май настояваше той да излезе. Понякога имаше нужда да бъде сама, дори не знаеше защо, просто искаше да чува мислите си по-добре.

     – Това е старо правило. Снегът се рине, когато не вали. Не си ли гледала по телевизията? Снегорините излизат, когато вече няма валежи.

     Тя не беше забелязала да има таква правило. Но не ѝ се спореше. Така да е.

     През нощта зимата са намръщи, времето стегна и всичко замръзна. Уж изгря слънце сутринта, но то беше само да се вижда мразът по-добре, да лъщи и да ослепява с белия си скърцащ дъх погледите и сърцата на хората.

     На нея ѝ беше все така тъжно. Не вървеше животът, както трябва. Всичко беше наопаки. Няма значение кое бе това всичко. Като започнеш от работата, минеш през децата и свършиш до бъдещето, дето го има само наужким и те плаши сякаш именно заради това – че е призрачно; неотменимостта му и неговата монотонна неизбежност също я плашеше. Несигурно, тъжно ѝ се струваше всичко.

     Мъжът ѝ закуси и започна да се облича – бавно, несръчно, непохватно. Ще почисти, доколкото може, въпреки че още не виждаше смисъл. Няма да излизат никъде. Утре може да омекне, снегът ще се стопи, какъв е смисълът да рине до обяд.

     Излезе. Доста беше натрупало. В склада имаше хубава лопата с метален край и удобна дървена дръжка. Започна от портата. Гребеше наедро, хвърляше тежкия сняг настрани, а където беше заледено, удряше с острието на лопатата, та да се разбие на буци.

     По едно време усети, че се е запотил. Свали ватенката, поизправи се и се огледа. Хубаво беше. Къщата им беше голяма, излишно голяма, децата бяха в града, защото им оставаха още няколко дни в училище преди големия празник, а те с жена му вече се бяха прибрали, да поукрасят елхата, да създадат настроение... Какво ти настроение! И двамата бяха се спекли като замръзналия лед под снега, нещо не го живееха тоя живот както трябва. Той за трети път оставаше без работа за последните пет години, жена му – и тя така горе-долу. И не само това. Нищо вече не беше по джоба им, все се караха на децата, а те вече бяха големи и знаеха, че не бива да носят вина за неща, които са се случили без техен принос.

     – От безсилието е – каза си. – Човек когато е разклатен, гледа да вини другите и всичко около себе си, та да може да се оправдае някак.

     – Как върви бизнесът, колега? – провикна се комшията от другата къща. И той беше излязъл да рине. Сложил широка руска шапка, захлупил с нея ушите и зачервил бузи от вино или кой знае от какво, съседът му изглеждаше съвсем доволен от времето, от живота, от света и от състоянието на чревната си флора вероятно.

     – По-добре отвсякога - излъга.

     Спомни си нещо. Беше преди около двайсет и пет години. Тогава за първи път разбра какво е уволнението. Чувстваш с виновен, без да имаш вина. Съкратили са те, защото вече няма щат, защото целият научен център се ликвидира. Но ти се чувстваш част от тази ликвидация, някой те е заличил от света, защото си ненужен, няма хляб в тебе. Прибра се тогава вкъщи и се застоя около три месеца, преди отново да си намери нещо подходящо. Докато обикаляше из квартала – унил и загрижен, един съсед го помоли да помогне да изкопаят една дупка пред входа на блока, откъдето трябвало да мине някаква тръба. Не искали да идват техниците да си свършат работата, ако няма изкопана дупка. А сега копачи към тяхната фирма нямало, и те били съкратени, понеже са неквалифицирани, та затова...

     – Няма проблем – рече и даже се зарадва, че може да свърши някаква работа. Все ще е от полза.

     Докато ръфаха плочките и земята с кирките, мина покрай тях един човек, който открай време се движеше като директор, говореше като директор и бе дебел като директор. И той така каза тогава:

     – Как върви бизнесът, момчета?

     Спомни си това и се засмя. После се оказа, че този дебел човек не е директор, а партиен функционер. Какво ли прави сега? По-дебел трябва да е станал. Той беше от хората, които умееха да виждат свой бизнес във всяка чужда мъка.

     – Умълча се нещо – дочу чак сега комшията. Май беше пропуснал част от приказката му.

     – А, сетих се нещо, беше преди повече от двайсет години.

     – Така е, застарее ли човек, все назад се връща. Там търси доброто. А напред – или не иска да гледа, или ако погледне, затваря очи.

     Да, това хубаво го каза – замисли се. Съседът му беше заможен човек, но напоследък и той започна да се променя, да се мени като всичко в живота. Едни стават по-богати и по-алчни, други по-бедни и злобни, а трети нито обедняват, нито забогатяват, но за сметка на това намаляват, свиват се и стават невидими като морал. Просто изчезват.

     Той не знаеше от кой вид е. Не беше забогатял през тези двайсет и пет години. Но и чак някакво голямо статистическо обедняване също не беше настъпило, ако изключим мизерните последни пет-шест години. Значи е третото, може би.

     Отдолу снегът беше съвсем твърд, а под него – лед. Влезе в склада да намери стоманената пръчка. Имаше си такава още от не знам кое си време, беше си я купил с такава цел. Понякога чистеше с нея сажди и паяжини вкъщи, но сега вече щеше да влезе в употреба с истинското си предназначение. Върна се при портата и започна да разбива леда.

     – Ще счупиш плочките отдолу! – провикна се съседът му.

     – Няма да ги счупя! – възрази той и спря. Можеше да счупи плочките отдолу. А сега, както е зле с парите, ще му се отвори нов разход през пролетта.

     – Знаеш ли сега какви хубави препарати против лед продават? Страшни са! Само пари да има човек – комшията дълбаеше със свердел в раната му.

     – Може и със сол – отговори.

     – Не може! – Съседът му беше решил да раздава акъл този ден. – И не бива. Солта разяжда и асфалта, и фугите между настилките. Та даже и бетона разяжда. Не е подходяща.

     Пак е прав, каза си. Няма да хвърля сол, защото може са де разяде циментът между плочките. И после напролет ще трябва да ги фугира отново, а това си е разход. И какво сега? Нито да чупи леда, нито за хвърля сол. Значи – стига толкова чистене. Работата приключи.

     – Жена ти тук ли е? Май я мярнах вчера на прозореца.

     – Тука е. Защо?

     – Щях да предложа да пийнем по едно винце. Коледа иде. Пък и днеска е събота.

     – Че какво общо има жена ми? – каза той докачливо. Всички в квартала знаеха, че жена му става бясна, когато той се връщаше развеселен вечер.

     – А, нищо, нищо – повдигна рамене съседът. – Съвсем нищо, разбира се. Какво общо може да има жена ти?

     Ехидна твар, рече си по негов адрес и облече бавно ватенката, прибра лопатата в склада и влезе в къщата. Беше топло. Жена му спеше на кушетката до печката. Потри ръце над котлона и отново започна да си спомня. Имаше нужда от щастие. И наистина го търсеше назад във времето.

Досети се, че днес или най-късно утре сигурно децата ще дойдат. Ето, това вече беше наистина хубаво. Добре е, когато поне спомените са живи и здрави; те са по-реални от действителността. Де да можеха да я подменят!

     Измисли си пожелание за вълшебната нощ.

     А жена му се уплаши, като го видя така усмихнат край печката, стои прав със скръстени на гърдите ръце, гледа навън, унесен и щастлив. Тя тъкмо се беше събудила и знаеше, че човек може да изглежда така само когато сънува.