12.08.2007 г., 2:32 ч.
Потъпкано детство. Тя се друса
4 мин за четене
- Мръсно, гадно същество! Изчадие! - празният й поглед се пълнеше с гняв и омраза. Беше с гръб към мен, но виждах лицето й в мръсното, счупено огледало, облегнато на кухненския плот.
- Що?! Що да съм мръсна?! С колко мъже си спала на моята възраст? А?! Кажи ми де! Прескачала си от легло на легло... Сигурно и баща ми е пропаднал наркоман! Срам ме е от този жалък живот. Не беше нужно да го споделяш с мен! - Господи... какво правя?! Защо просто не млъкна?! - Не е трябвало да ме раждаш... или да ме беше оставила в някой дом, за да ми спестиш мъките!
- Ти си егоист! - обърна се тя. - Не заслужаваш нищо! Нищичко! - усещах как гласът й трепери, но омразата е върховно чувство. Залива те като морска вълна, мокри дрехите, косата, краката ти... впива се в кожата ти, кара те да настръхнеш, да се задъхаш и да изкрещиш...
Днес не беше на работа. Свободен ден, който плануваше да прекара с дистанционното в ръка и който изглежда аз провалих. Хвана се да чисти входове за 30 лева на месец...
- Какво толкова съм желала, че да съм егоист? Какво съм притежавала, което нямаш ти, че да съм егоист? Хайде, кажи ми!!!Добрият родител, който умее да обича децата си, дава от себе си дори малкото, което има, но и намира когато няма... за да даде!
Обърна се и закова поглед в мен...!
- Какво толкова искам? - продължих. - Обич, разбиране, пари?? - не, спокойно, дори не съм си го помисляла! Спри да ме гледаш с тази злоба. Искаш да ме удариш ли? Да, знам, че го искаш. Давай, но на тази уста й писна да стои затворена!
Студеният й поглед ме ужасяваше, но не можех да се спра! Стигнах твърде далеч... отново. Отровата ме разяждаше с яростна скорост.
- Ще те убия !!! - изкрещя тя, посягайки да ме удари. Стисна юмрук, но бързо се спря. - Ти си едно зло с лице на ангел - изсъска ми през зъби. - Само аз знам истинската ти същност! Аз те познавам най-добре! Аз! Гадина!Махни се от тук! Не мога да те гледам! Ах, как ти харесва да се караш с мен! Глупачка! - изкрещя ми, залитайки. - Мръсна проклета гадина! Нищо не заслужаваш ти! - цялата трепереше, но тялото й ставаше все по-силно.Чувстваше удовлетворение, защото знаеше, че съм нещастна, а аз знаех, че заслужавам точно това.
- Много си грешна ти, много... Пак си се надрусала... Докога?! Не разбираш ли - вече не съм малкото наивно дете, което сънува кошмари нощем и продължава да се страхува от тях през целия ден. Наложи му се да порасне твърде бързо. И за Бога, знам, че това не са "лекарства за жлъчка"! Спри да го пишеш по опаковките. Безсмислено е...
Как й се искаше да ме удари, да ме накара да млъкна. Не знам какво я спираше този път, но нито аз, нито тя можехме да замълчим . Всъщност не бях сигурна дали изобщо проумяваше казаното.
- Млъкни, изчадие! Остави ме на спокойствие!
- Не! Искам да ме изслушаш!... Днес сутринта влязох в стаята ти. Споменът за голото ти тяло ме удари като тухла в главата. Все още не мога да разбера... как... как си могла. Та аз бях едва на 5. Знаеш ли, че тогава паднах на пода до вкочаненото ти, някога можещо да направи избор, тяло, молейки се, плачейки... "Събуди се! Събуди се!" Нещо не беше както трябва. Разплаках се още по-силно, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш беше вчера. Стисках отпуснатата ти ръка с всичките ми детски сили! Това не го знаеше, нали!!!! Да... беше толкова забавно! Не помня колко седяхме така, а ти помниш ли?
- По дяволите! Няма ли да млъкнеш! Ще те удуша докато спиш! Ще те удуша, без да ми мигне окото! Така да знаеш!
- И проклетият кодеин. Научих се да чета от опаковките му.
Очите ми вече не следяха забавените й движения, а шареха из цялата малка кухня, събирайки спомените в едно - по паяжината, по разлепените тапети, по мръсния котлон и мравките, по лепкавата покривка и скъсаните пердета: моят живот... побран в един миг, един поглед.
Сега мълчахме. От пращящото радио се чуваше нещо на Deep Purple. Типично в нейн стил. Всичко беше казано. И двете взехме свръх доза - тя хероин, аз - спомени. За 16 години нито веднъж не бях използвала обръщението "майко" . Това понятие отдавна ми се струваше мъртво. Ха, но пък единственото истински живо нещо в животеца ми си остава тя. Миналата десетки пъти през смъртта - моята безсмъртна биологична майка.
- ... Мразя те - лицето й беше станало безизразно. Седна на стола и се зави с червеното, на места изгорено от цигари, одеало. Запали и се втренчи в пространството. Побутнах пепелника към нея и много тихичко казах:
- И аз те мразя... майко.
- Що?! Що да съм мръсна?! С колко мъже си спала на моята възраст? А?! Кажи ми де! Прескачала си от легло на легло... Сигурно и баща ми е пропаднал наркоман! Срам ме е от този жалък живот. Не беше нужно да го споделяш с мен! - Господи... какво правя?! Защо просто не млъкна?! - Не е трябвало да ме раждаш... или да ме беше оставила в някой дом, за да ми спестиш мъките!
- Ти си егоист! - обърна се тя. - Не заслужаваш нищо! Нищичко! - усещах как гласът й трепери, но омразата е върховно чувство. Залива те като морска вълна, мокри дрехите, косата, краката ти... впива се в кожата ти, кара те да настръхнеш, да се задъхаш и да изкрещиш...
Днес не беше на работа. Свободен ден, който плануваше да прекара с дистанционното в ръка и който изглежда аз провалих. Хвана се да чисти входове за 30 лева на месец...
- Какво толкова съм желала, че да съм егоист? Какво съм притежавала, което нямаш ти, че да съм егоист? Хайде, кажи ми!!!Добрият родител, който умее да обича децата си, дава от себе си дори малкото, което има, но и намира когато няма... за да даде!
Обърна се и закова поглед в мен...!
- Какво толкова искам? - продължих. - Обич, разбиране, пари?? - не, спокойно, дори не съм си го помисляла! Спри да ме гледаш с тази злоба. Искаш да ме удариш ли? Да, знам, че го искаш. Давай, но на тази уста й писна да стои затворена!
Студеният й поглед ме ужасяваше, но не можех да се спра! Стигнах твърде далеч... отново. Отровата ме разяждаше с яростна скорост.
- Ще те убия !!! - изкрещя тя, посягайки да ме удари. Стисна юмрук, но бързо се спря. - Ти си едно зло с лице на ангел - изсъска ми през зъби. - Само аз знам истинската ти същност! Аз те познавам най-добре! Аз! Гадина!Махни се от тук! Не мога да те гледам! Ах, как ти харесва да се караш с мен! Глупачка! - изкрещя ми, залитайки. - Мръсна проклета гадина! Нищо не заслужаваш ти! - цялата трепереше, но тялото й ставаше все по-силно.Чувстваше удовлетворение, защото знаеше, че съм нещастна, а аз знаех, че заслужавам точно това.
- Много си грешна ти, много... Пак си се надрусала... Докога?! Не разбираш ли - вече не съм малкото наивно дете, което сънува кошмари нощем и продължава да се страхува от тях през целия ден. Наложи му се да порасне твърде бързо. И за Бога, знам, че това не са "лекарства за жлъчка"! Спри да го пишеш по опаковките. Безсмислено е...
Как й се искаше да ме удари, да ме накара да млъкна. Не знам какво я спираше този път, но нито аз, нито тя можехме да замълчим . Всъщност не бях сигурна дали изобщо проумяваше казаното.
- Млъкни, изчадие! Остави ме на спокойствие!
- Не! Искам да ме изслушаш!... Днес сутринта влязох в стаята ти. Споменът за голото ти тяло ме удари като тухла в главата. Все още не мога да разбера... как... как си могла. Та аз бях едва на 5. Знаеш ли, че тогава паднах на пода до вкочаненото ти, някога можещо да направи избор, тяло, молейки се, плачейки... "Събуди се! Събуди се!" Нещо не беше както трябва. Разплаках се още по-силно, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш беше вчера. Стисках отпуснатата ти ръка с всичките ми детски сили! Това не го знаеше, нали!!!! Да... беше толкова забавно! Не помня колко седяхме така, а ти помниш ли?
- По дяволите! Няма ли да млъкнеш! Ще те удуша докато спиш! Ще те удуша, без да ми мигне окото! Така да знаеш!
- И проклетият кодеин. Научих се да чета от опаковките му.
Очите ми вече не следяха забавените й движения, а шареха из цялата малка кухня, събирайки спомените в едно - по паяжината, по разлепените тапети, по мръсния котлон и мравките, по лепкавата покривка и скъсаните пердета: моят живот... побран в един миг, един поглед.
Сега мълчахме. От пращящото радио се чуваше нещо на Deep Purple. Типично в нейн стил. Всичко беше казано. И двете взехме свръх доза - тя хероин, аз - спомени. За 16 години нито веднъж не бях използвала обръщението "майко" . Това понятие отдавна ми се струваше мъртво. Ха, но пък единственото истински живо нещо в животеца ми си остава тя. Миналата десетки пъти през смъртта - моята безсмъртна биологична майка.
- ... Мразя те - лицето й беше станало безизразно. Седна на стола и се зави с червеното, на места изгорено от цигари, одеало. Запали и се втренчи в пространството. Побутнах пепелника към нея и много тихичко казах:
- И аз те мразя... майко.
© Ъхъхъхъ Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Просто много тъжно и силно.Браво!
-
Наистина много въздейства...докато го четях имах чувството, че ми се завива свят и накрая..просто невероятно написано!
Браво! -
Много тежък разказ! Едва не се разплаках... Пишеш страхотно и успяваш да въздействаш на хората. Поздравления!
-
Благодаря ти, bliznaka!
И все пак.. на никого не пожелавам спомени като тези -
Много ви благодаря! Радвам се, че съм успяла да ви докосна..
-
Много е силно! Добре дошла!
-
Разтърси ме този разказ...
-
ХАРЕСА МИ ! ДЕЧАТА СА НЕВИННИ ЗА ГЛУПОСТА НА РОДИТЕЛИТЕ!НО ИМА
ХОРА СЪС СЛАБИ ХАРАКТЕРИ,ТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ СИЛЕН ЧОВЕК ДА ГИ ВОДИ ,КЪМ
ДОБРО!ПРИ ТАКАВА СИТУАЦИЯ,САМО ОБИЧАЩ ЦОВЕК МОЖЕ ДА ПОМОГНЕ...
ИМА ХОРА, НЕ СЛУЧВАТ В ЖИВОТА И СЕ ОТЧАЯВАТ..А НЕ ТРЯБВА ДА Е
ТАКА ! КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧИ,С ВОЛА ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИШ..
МИЛА , АЛЕКСАНРА, ПОЗДРАВИ ЗА РАЗКАЗА ! -
Леле... добре пишеш, харесва ми.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
