Правилата за щастливия живот

Митьо и Мето бяха набори. С малка разлика в рождените дати и голяма в местообитаването. Митьо се роди и живя в нормален панелен блок почти до нивята, Мето пък почти в центъра на града, в страта махала, която никой кмет не смееше да пипне. Роди се Митьо и се свря в две стаи и баня, Мето имаше неизброими улици и сокаци, дето да играе, лудее и пее. Що да не пее – и останалите съмахленци я си крещяха, я ревяха, я пееха, я пиеха и биеха. Когото, която, каквото падне. Докато всеки опит да Митьо да запее от радост – я шестица получил, я Мимето му се усмихнала, я тате най-после купил колело… Пресекваха под звуците на тропане по стени, таван и под, или зловещите звънкания на вратата, предупреждаващи, че леля Пена от първия етаж отново е намерила тема за морални разисквания…

Ходиха и в едно училище. Поне първите четири години – почти. Към края им Мето се появяваше по-рядко от цикъл на гей, до осми клас беше фантом или сенка – в дневниците го имаше, оценки му пишеха, но физически  следваше героя на Уелс…

А Митьо трябваше да ходи редовно, да зубри и понякога да учи, да драпа поне за петорка. Щото шестиците бяха абонамент на дъщерите на кмета и първия секретар на градския завод, на втория партиен лидер в града, на синовете на шефа на Жилфонда, на банката, на… Абе, с две думи – драпаше. Щото и той взе да разбира, че не може всички да са отличници, някои се раждат с лъжичка в ръка и шестичка в бележника…

Така че се наложи да учи и учи – дори в професионалното училище. Щото в езиковата не влезе, тъй като… Виж по-горе. Но пък беше по-лесно някак си да е отличник. После го приеха на две места – в казармата и за инженер. Макар баща му да казваше: „Една майка имала двама сина – единият бил умен, а другият инженер“.

По тогавашните закони, значи, Митьо отиде войник. А Мето го взеха войник. Митьо стана кашик – рипа сутрин рано, цял ден обучение, тичане, копаене, „Ура, другари бойци!“… Няма как – на него разчитаха да защитава родината. Накрая една значка за отличник и очакване на хубав студентски живот.

Мето го сложиха трудовак. Да усвоява занаят, родината пък… Бе, реалисти бяха началниците, на Метовци ли да разчитат… . Усвои, все пак, занаят – накрая бързо редеше тухлите, мацаше с разтвора, вечер изнасяше цимент на свободния битпазар, ядеше за трима и работеше почти за един…

Митьо учи пет години. Чертежи, курсови, студентски глад, задоволяван от прочутия сандвич „Две филии, между които трета филия“, обогатяван три дни след стипендията с шарена сол… Накрая получи диплома и жена, пратиха го по разпределение по пущинаците…

Мето в това време живееше природосъобразно. Всяка вечер – щастие: пиене, малко мезе /щото от мното боли глава/, свободомислещи либрално разтоварени мадами… И, разбира се – през деня работа по строежите. Дето хем му плащаха добре – работа върши, да не е скучаещо даскалче или докторче, хем имаше много ненаблюдавани неща, носещи пак пари, преразпределяне по законите на икономиката по кръчми, жени и каквото му хрумне на пиян полуакъл…

И той се ожени. Три дни махалата се весели. Мето също. Най-напред наби булката – да знае кой е господарят в бараката, после… Абе, и после се изяви като мъж, та тя три дни седеше на ръба на стола…

И се появиха децата. Митьо със син и дъщеря, Мето… По документи пет дечурлига, иначе ни той, ни майките им, ни махалата знаеха кое чие е… Важното е да щъкат нагоре-надолу и бързо да прибират небрежно забравени вещи…

Дойде, както ги излъгаха, демокрацията. И почна ходенето по мъките на Митьо. Заводите ги закриха и разрушиха, новите босове – от другари станали господари  искаха и червата на работника, а насреща мятаха стотинки…

Мето пък попадна във времето си. Пари отвсякъде. И по избори, и след тях като поздравяващ, и като протестиращ, и като биещ протестиращите, и… Е, за това натам не се говори. То и двамата му работодатели ги гръмнаха, ама все пак…

Накрая и Митьо, и Мето се гътнаха. Мето – щастлив, сред своите хора пред старата барака, Митьо в болницата, забравен и от патолога, който даже не погледна какъв протокол подписва.

Погребаха ги човешки – Митьо в общинския парцел го заровиха сърдитите гробари. Щото от такива файда и те нямат.

А Мето… В началото на гробището, в сами средата – бетонна пирамида, отгоре й лимузина /в цимента, щото родът продължава и лапите на чаветата лапат…/, заобиколена от бутилки шампанско…

Щастлив човек беше, истински щастлив…

Не като оня мрачен, потънал в работа и грижи нещастник Митьо…