3.08.2022 г., 9:18 ч.

Пречистване 

  Проза » Разкази
1081 0 3
10 мин за четене

                                                                                                                            

      Полетът закъсняваше. Чакалнята беше пълна с вече изнервени, изморени и нетърпеливи пасажери. Някои от тях не са се прибирали в България от години – горбетът в чужбина ги беше стиснал здраво в ръцете си. Други бързаха да се върнат при семействата си след поредната екскурзия извън родината и с нетърпение очакваха да разкажат преживяванията и впечатленията си. Петър седеше спокоен, дочиташе лондонския ежедневник и по-специално неговите биснес страници. Вярно, че за него времето беше пари, но освен работа нищо друго не го свързваше вече с България.  Петър беше останал пълен сирак още като дете. Имаше една леля, която не пожела да се обвърже с дете, било то и детето на сеста си. Години наред  беше подмятан по сиропиталища и държавни институции, които го приемаха за поредния случай в професията си. Един ден обаче късметът кацна и на неговото рамо. Този късмет най-вероятно беше тръгнал от същото летище в Лондон, на което сега самият той чакаше сред толкова непознати хора. Чуждите хора не го притесняваха. Въпреки обичта и грижите на своите осиновители, Петър винаги се е чувствал някак чужд и не на място. Но и в собствената си родина никому не беше драг, сега за него тя беше просто мястото на поредната му бизнес среща. 
      Късно вечерта той пристигна в Пловдив. Настани се в хотела, взе си душ и дълго спа. Денят беше важен. Фирмата, в която работеше от години, искаше да го направи съдружник с право на собственост. Годините, посветени на учене, работа и борба щяха да му се отплатят богато. През живота му бяха минали много хора, малко се бяха задържали и той беше съсредоточил почти цялото си време и внимание в изграждането на кариера в парфюмерийната и козметична индустрия. Конкуренцията и суровата среда, сред които трябваше да оцелява, го бяха направили почти безкрупулен предприемач и търговец. Стъпкваше малките фирми по пътя си, за да пробие и да се докаже. И предложението не закъсня. Петър беше на крачка от големия успех и беше готов на всичко, за да го постигне.
Господин Каменов, току-що се обадиха, за да съобщят, че няма да могат да дойдат на срещата – приближи се до Петър младото момче от рецепцията и с плах тон добави, сякаш оправдаваше себе си – казаха, че им е изникнало нещо. Розоберът е започнал. 
Как така няма да дойдат? Аз летях от Лондон за тази среща? За кои се мислят изобщо? – лицето на Петър пламна от гняв, а от очите му сякаш излязоха мълнии.
Той скочи от фотьойла в лобито на хотела и с бързо движение извади мобилния си телефон. Разговоът не беше дълъг, но след него изпъналите жили по врата на Петър се виждаха още по-ясно, а мускулите на лицето му заиграха неконтролируемо. Изглеждаше като разярен лъв в клетка, докато нервно крачеше из цялото фоайе. Но нищо в движенията му не беше хаотично, защото въпреки напрежението, което той излъчваше, това му помагаше да мисли. 
Добре. Къде е този розобер?
Как къде? В Долината на розите!

Денят беше горещ още от ранни зори. Беше едва началото на юни, а с него беше започнал и розоберът в Долината. До където погледът му стигне, виждаше огромни полета с рози, една безкрайна цветна и ароматна шир, която те посреща гостоприемно. Бледо-цикламените насаждения бяха приели в прегръдките си своите красиви и усмихнати розоберачки, а те с песен на уста още от изгрев слънце пълнеха с нежните цветове своите кошници. 
Петър се огледа. Слънцето безмилостно напичаше. Не беше свикнал на такива горещини и не беше съобразил да смени костюма си с нещо по-удобно. Търсеше някого, но не знаеше точно кого. Вероятно очакваше той да го разпознае. 
Добър ден , господине! Искате ли да се включите? – попита го едно младо момиче, облечено в красиво избродирана народна носия и бяла забрадка – Днес е доста горещо, но пък цветът пада сам!
Не, благодаря! – отвърна й хладно непознатият – Търся господин Стоянов, знаеш ли къде мога да го открия?
Ооо, Сава? Разбира се! Ето го там, сред розите! Елате, ще ви заведа при него!
Петър не хареса идеята да нагази сред всички тези рози, опита се да отклони поканата, но си помисли , че така престоят му там щеше приключи по-бързо. Той с нежелание последва момичето, пробивайки си път.
Сава, Сава! Търсят те! – момичето предаде госта и се зае със събирането на розовия цвят. 
Вие не сте господин Стоянов? 
 Сигурно търсите баща ми? За съжаление той почина миналия месец... А Вие сте?
Съжалявам да го чуя, не знаех... – настроението му стана още по-мрачно - Казвам се Петър Каменов и с баща Ви имахме уговорена среща в Пловдив по повод на насажденията и семейната ви розоварна. Имахме предложение за него. Идвам чак от Лондон...
Да продава? Знаем, но розоварната не се продава! Съжалявам, че само сте се разкарвали до тук. А сега трябва да се връщам, розите не разбират от бизнес предложения и не чакат.
Изведнъж на Петър му стана още по-горещо. Огромна вълна от гняв го заля и  го попари както никога до сега. Всичко, за което беше работил , щеше да рухне пред очите му и той трябваше да направи нещо. Тази розоварна, заедно с декарите обширни розови насаждения на казанлъшката фамилия, щеше да завърши голям проект в производството на парфюми. Стига да можеше да ги купи. Предлагаха доста добра цена. Стоянови бяха стара и много известна казанлъшка фамилия, посветили години в розопроизводството, но изглежда в последно време изпитваха финансови затруднения. Те щяха да са перлата в короната, с която Петър очакваше да се окичи. 
   Без да мисли много той закрачи по-уверено навътре в полето и се изгуби сред розите. Ароматът го завладя и дори леко замая. Неканеният посетител се усети изгубен сред хилядите розови цветове. Пред очите му имаше само млади момичета и момчета, свели глави и погълнати от розобера. Песента им го хипнотизира, народните песни завладяха цялото поле и вливаха нови сили повреме на този свещен ритуал. Внезапно на полето нахлуха музикалнии инструменти, все повече красиви млади гласове започнаха да се издигат над розовото море. Лекият повей на вятъра разнасяше вълшебния аромат и галеше ухото на новодошлия. Петър забрави къде е. Гневът го напусна. Или пък беше приглушен от фолклорните напеви, които идваха от всички посоки. Под горещите слънчеви лъчи боси момичета и момчета превръщаха розоберът в танц и придаваха още по-голяма красота и важност на събитието. 
  В този момент една бяла женска ръка се пресегна през цветята и докосна Петър по рамото. Той се събуди от своя унес.
  - Извинете, добре ли сте? 
Розалия беше по-малката сестра на Сава. Волна, безгрижна, отдала сърце и душа на Долината. Босите й нозе целуваха земята с благодарност, белите и дълги пръсти с нежност докосваха  и събираха цветовете, ароматът къпеше бялата й кожа и оставаше там през целия сезон на розобер. Косите на Розалия грижливо бяха събрани под забрадката, но един черен кичур закачливо се спускаше по-дългата й шия. Тя гледаше непознатия с любопитството на малко дете и усмивката на зряла жена. Петър пое дълбоко въздух, прочисти мислите си и побързо да отговори.
Да, добре съм! Сигурно е от горещината. Днес е много топло...
Момичето се усмихна разбиращо и извади от торбата си малка бъклица с вода и му я подаде. Водата утоли жаждата му, но друга жажда се беше появила, откакто беше дошъл в Долината на розите. 
Аз съм Розалия. Сава ми е брат, видях ви да разговаряте – тя изрече тези думи безгрижно, почти през смях и в миг изчезна сред розите. Петър напразно се опита да я проследи с поглед. Момичето го нямаше.. Появило се като привидение и по същия начин изчезна.

Долината на розите се запечата в съзнанието на Петър като картина на велик художник. Но не човешка ръка беше изрисувала тази красота, а беше Божие творение. Райски градините , които пазят най-голямото богатство на региона и даряват местните със своето течно злато, завладяха мислите на търговеца. Той почувства Долината като своето райско кътче. От момента на срещата си с тези обширни поля, той нито веднъж не помисли за тях като за бъдеяа инвестиция и забрави напълно за своя капиталистически свят. Картината обаче получи своя завършен вид след появата на Розалия – неговата роза. Срещата им беше кратка, но завладяваща и съдбовна. Прехвърляше я през мислите си хиляди пъти от страх да не забрави някоя малка подробност. Не разбираше как успя да го разтърси по такъв начин, че да го накара да се размечтае за нов, различен свят. 
  На другия ден той беше изпълнен с нова енергия, с желание за живот, каквото никога преди не беше изпитвал. Още преди изгрев слънце Петър се намираше отново насред розовите поля. Този път обаче беше по-подходящо облечен – тениска, дънки, леко късо яке – и беше готов да стане част от магическия ритуал наречен „Розобер и Розоварене”. Искаше да направи нещо с живота си, да сложи край на монотонното си съществуване. Започна да вижда бъдещето по-светло, дори започна да мисли, че би могъл да бъде и щастлив. Очите му не спираха да търсят. Те поглъщаха всяка непозната фигура насред полето, а сърцето щеше да разпознае тази, която го караше така да се вълнува. И тя беше там. Водеше след себе си още сърцати розоберачи и даваше тон за песен. Всички следваха Розалия. 
    Той трепна и без да се замисли се забърза към нея. Колкото повече я приближаваше, толкова по-възхитен оставаше. Розалия се движеше с песента си, някой път плавно и едва доловимо следваше розовия цвят, друг път се забързваше енергично и приветстваше слънцето по-скоро да погали с топлите си лъчи. Полето беше още мокро, окъпано от сутрешната роса. Малки капчици вода се разпръскваха при всяка откъсната роза и мокреха и лицата на розоберачките. Розалия се обърна и забеляза непознатия мъж да стои вцепенен сред розите и да я гледа с възхита. Не се уплаши, това я развесели още повече. Смехът й го събуди от дълбокия му унес и той с усмивка я поздрави.
Днес не сте с костюм – забеляза закачливо младото момиче – тези дрехи отиват повече на един розоберач. 
Розоберач? А, да, днес ще се присъединя и аз, ако може... – последните думи той ги изрече някак несигурно. Не знаеше дали не беше прозвучал леко нахално. 
Това само засили смеха у момичетата наоколо и без да каже дума Розалия уверено му подаде празна кошница. Той прие жеста като част от свещен ритуал по приемане в розобера. Усети, че ще бъде посветен в тайните му и беше отговорен да ги опази.  С готовност навлезе навътре в полето и с радост се посвети на прибирането на розовия цвят. Остави се сутрешната роса да го измокри, защото знаеше, че тя ще го пречисти. 
  В този ден той не отвори дума за продажби. Не заговори за изкупване на продукция и на следващия ден. Беше рамо до рамо с Розалия в песни, смях и закачки и всеки нейн жест му носеше радост. Не потърси път към семейната розоварна, забрави и за целта на пътуването си. Интересуваше го само , не как по-бързо да си замине, а как да остане завинаги. Да остане завинаги в Долината на розите, в сърцето на Розалия. 
   Розоберът наближи своя край. Маслодайната роза пое към малките и по-големите розоварни в Казанлък и из цялата Розова долина и скоро щеше да се превърне в течното злато, което обикаля цял свят. Петър и Розалия бяха неразделни. Тя му отвори очите за красивото, за истинското, отвори сърцето му за живот. Работата в розоварната вървеше, кипеше усилен труд и не след дълго той беше възнаграден. Годината беше успешна и розовите полета бяха благосклонни към собствениците си и техните работници.  Краят на розобера беше отпразнуван с Фестивала на розата, който събра всичката хубост на веселите розоберачки. Народна музика и танци завладяха Долината и в този момент тя се превърна в сцена на истински празник на красотата. За никого не беше изненада и изборът за Кралица на розата. Венецът от цветя и короната само допълниха хубостта на Розалия.
Но дойде и моментът Петър да се върне в Лондон. Беше решил да сложи в ред делата си във фирмата, да поговори с родителите си и да поеме пътя на новия си живот. Знаеше, че Розалия ще го чака, сърцето му подсказваше, че вече ще бъде на правилното място. Усещането, че е чужд в собствената си родина, вече го нямаше. Беше го завладяло друго, доскоро непознато чувство, което го правеше щастлив. 
Розоберът и розопроизводството се превърнаха в неговия поминък, а Розалия стана неговата кралица.

© Ваня Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??