25.09.2008 г., 17:48 ч.
Преход
5 мин за четене
Ния отвори бавно сънените си очи и се опита да задържи погледа си върху белия сноп слънчеви лъчи в стаята. Това я ободри и тя стана, облече се, помаха на момичето в огледалото и седна на оромното дъбово бюро на Ирок. Разгърна дебела тетрадка с меки листи и кожена подвързия, отвори мастилницата и се приготви за началото на своята последна приказка за него, която започва така:
"Скъпи Ирок, време е да ти разкажа... за онези вечнозелени гори, за сивите гранитови скали и буйните черно-сини реки, които се вливат в бездънни като утроба езера. Там се намира домът на Свободата - една премъдра жена, с дълги снежнобели коси, падащи звезди върху гръдта и. Тя с гордост носи тънка одежда с цвят на кръв - достойна щерка на майка си Смърт. Те двете не се погаждаха, защото твърде много обичаха хората и неможеха да си ги поделят. Когато Смърт слезеше в долини, градове и села, всичко живо се сковава в страх и робство. Тогава душите на хората жадуваха за Свобода. А когато Свободата е спътница в дните им, те забравяха за времето на погиване с нейното име на уста. Но никой не бе виждал лицата на тези волни кралици на безвремието до сега. Едно малко, смело момиче, с необикновенното име Юберганг*, бе твърдо решено да порасне по-бързо и да тръгне през гори и планини, да преплува реки и морета, но да намери Смъртта и Свободата. И така... дойде времето на нейното странстване. Въоръжена с меч, препасан на кожен колан, с фино изплетена, сребърна ризница, падаща върху дългите и бедра, Юберганг последва съдбата си. Не бе толкова трудно да намери покоите на Смъртта - оказа се, че тя винаги е някъде наблизо - но трябваше да почака докато Господарката на незнайното я приеме в присъствието си. Огромна тежкокована врата се отвори пред девойката и призрачна синева я посрещна с ледена прегръдка. Студена и нежна, като галеща мъгла, грациозната фигура на този тъмен ангел Смъртта разтвори копринено-черни криле и се поклони на младата си гостенка: "Добре дошла в дома на забравените! Никое от живите създания не ме е посещавало, защото всички се страхуват от мен , а това ме обижда. Но ти не си подвластна на страха, в очите ти е заседнал мирът. Какво те води при мен, Юберганг?" Девойката дишаше дълбоко и отмерено, не я смушаваха нито просторът на безвремието, нито танцуващите пред нея виелици. Тя на свой ред погледна с огнен плам в очите си бледата Смърт, усмихна и се и помоли: "Помогни ми да разбера коя си ти и защо толкова много се интересуваш от нас хората. Ти наш враг ли си или в теб има добро, сърпът ли е твоят символ или светлина в тунел? Господарка ли си всевластна или слуга на властелин? Кажи ми, Смърт, да те презирам ли или от теб презрение да чакам? Кажи!" "Нима не знаеш моята тайна? АЗ НЕ СЪМ ВЕЧНА! Имало е време, когато ме е нямало и ще дойде ден, в който ще загина. И всичко това заради човешките създания, уви... А сега, сега съм само преход към миналото, когато ме е нямало. Страхуват се сърцата ви от мен, без да знаят що е блаженство. Аз съм само врата, Юберганг, врата, зад която са скрити съкровищата на духа в пълен мрак. Дъщеря ми, Свобода, бе избрана от Създателя (на Когото служа и аз) да ви брани и напътства в избора, който ще направите преди да отворите моите двери - блаженство или изгнание в нищото. Върви си сега и избери." Юберганг помаха с ръка на Смъртта и с натежало от скръб сърце продължи пътя си...
Тук вече няма въздух... Топло е, но топлината е тиха и неподвижна, като че ли никога не е милвала човешка плът. "Защо ли тръгнах, а сега как да се върна?" - "Юберганг, Юберганг, не се отказвай от мен. Чакам те..." Юберганг вървеше с наведена глава, по пътя болка, смрад на гнилост се впиваше в кожата и вече отдавна знаеше, че се е изгубила в безмислието на пустотата... Бавно от ръцете на бялото момиче капеше кръв, бавно и тежко тя чува всяка капка като падащ плод от дървото на отчаянието. Да, да, има и такова дърво, окичено с безброй кървавочервени плодове. Който го засади в сърцето си, не бива вече да мисли за него, то само ще се изхрани и порасне от неволите му... Но Юберганг продължаваше да върви и умело възпираше корените на отчаянието да се вгнездят в сърцето и, защото то очакваше срещата със Свободата... Но беше много, много уморена... "Празна съм " си мислеше тя, когато нямаше вода, с която да утоли жаждата на преминаващите покрай нея скитници... В тази пустош не е останала и капка живот. Никой не знаеше какво е жива вода, но тя... тя помнеше прохладните дни в планинското селце, в което бе отраснала. И може би тъкмо защото никой от пустинните хора не познаваше горските ручеи, не разбираха колко са празни и сухи очите им. Дори не знаеха, че умират. Те не чувстваха мъка или болка от това, че умират и не знаеха за избора, пред който ще ги изправи Смъртта. Но Юберганг вече познаваше ледената и прегръдка и затова все още се опитваше да намери дома на Свободата, но някъде по пътя се бе изгубила в самотното си бродене. А за какво му е на един човек свобода?... Да я държи за себе си... Да се бори за нея... Но за кого? Ако не за ближния, тогава за кого? Свободата да живееш за благото на другия. Свободата да умреш за благото на другия... Тогава свободата е и твоя другарка... Юберганг нямаше вода, но имаше нещо повече - СЪРЦЕ, което да подари на пустинните хора; сърце, което да бие вместо техните гръдни камъни;сърце, което да им даде живот и достоен избор при срещата със Смъртта. Тя откри дълбок прорез на гърдите си... там... близо до сърцето... и покани всеки, който е жаден. Пустинните хора, пълзейки, наобиколиха млдото и тяло и започнаха да пият от капещата кръв... капка по капка...
"Ти дойде, Юберганг, намери ме... Твоята смърт бе и твоят избор." Белокосата жена прегърна майчински още една изстрадала душа...
Скъпи Ирок, знам че един ден ще се срещнем отново сред горската прохлада... напълно свободни..."
Ния усещаше, че наближава часът да си отиде. Ракът бързо изпиваше и малкото сили, които и оставаха, а Игор не искаше да се примири, че ще я загуби, защото мислеше, че ще бъде безвъзвратно.
... От погребението мина вече цяла година. Този ден Игор не искаше да вижда никого. Те не разбираха, те не чувстваха болката, заседнала в гърлото му. Искаше да я усети... нея, неговата прекрасна, единствена Ния, както преди... дори за миг... колкото и да болеше. "Ния обичаше да чете" помисли си той и отиде до старата дъбова библиотека в стаята с камина, в която тя прекарваше повече от времето си. Избра наслуки някаква книга и когато я взе в ръцете си, забеляза нещо да пада на земята... една тетрадка с кожена подвързия...
*на нем: Ubergang - преход
"Скъпи Ирок, време е да ти разкажа... за онези вечнозелени гори, за сивите гранитови скали и буйните черно-сини реки, които се вливат в бездънни като утроба езера. Там се намира домът на Свободата - една премъдра жена, с дълги снежнобели коси, падащи звезди върху гръдта и. Тя с гордост носи тънка одежда с цвят на кръв - достойна щерка на майка си Смърт. Те двете не се погаждаха, защото твърде много обичаха хората и неможеха да си ги поделят. Когато Смърт слезеше в долини, градове и села, всичко живо се сковава в страх и робство. Тогава душите на хората жадуваха за Свобода. А когато Свободата е спътница в дните им, те забравяха за времето на погиване с нейното име на уста. Но никой не бе виждал лицата на тези волни кралици на безвремието до сега. Едно малко, смело момиче, с необикновенното име Юберганг*, бе твърдо решено да порасне по-бързо и да тръгне през гори и планини, да преплува реки и морета, но да намери Смъртта и Свободата. И така... дойде времето на нейното странстване. Въоръжена с меч, препасан на кожен колан, с фино изплетена, сребърна ризница, падаща върху дългите и бедра, Юберганг последва съдбата си. Не бе толкова трудно да намери покоите на Смъртта - оказа се, че тя винаги е някъде наблизо - но трябваше да почака докато Господарката на незнайното я приеме в присъствието си. Огромна тежкокована врата се отвори пред девойката и призрачна синева я посрещна с ледена прегръдка. Студена и нежна, като галеща мъгла, грациозната фигура на този тъмен ангел Смъртта разтвори копринено-черни криле и се поклони на младата си гостенка: "Добре дошла в дома на забравените! Никое от живите създания не ме е посещавало, защото всички се страхуват от мен , а това ме обижда. Но ти не си подвластна на страха, в очите ти е заседнал мирът. Какво те води при мен, Юберганг?" Девойката дишаше дълбоко и отмерено, не я смушаваха нито просторът на безвремието, нито танцуващите пред нея виелици. Тя на свой ред погледна с огнен плам в очите си бледата Смърт, усмихна и се и помоли: "Помогни ми да разбера коя си ти и защо толкова много се интересуваш от нас хората. Ти наш враг ли си или в теб има добро, сърпът ли е твоят символ или светлина в тунел? Господарка ли си всевластна или слуга на властелин? Кажи ми, Смърт, да те презирам ли или от теб презрение да чакам? Кажи!" "Нима не знаеш моята тайна? АЗ НЕ СЪМ ВЕЧНА! Имало е време, когато ме е нямало и ще дойде ден, в който ще загина. И всичко това заради човешките създания, уви... А сега, сега съм само преход към миналото, когато ме е нямало. Страхуват се сърцата ви от мен, без да знаят що е блаженство. Аз съм само врата, Юберганг, врата, зад която са скрити съкровищата на духа в пълен мрак. Дъщеря ми, Свобода, бе избрана от Създателя (на Когото служа и аз) да ви брани и напътства в избора, който ще направите преди да отворите моите двери - блаженство или изгнание в нищото. Върви си сега и избери." Юберганг помаха с ръка на Смъртта и с натежало от скръб сърце продължи пътя си...
Тук вече няма въздух... Топло е, но топлината е тиха и неподвижна, като че ли никога не е милвала човешка плът. "Защо ли тръгнах, а сега как да се върна?" - "Юберганг, Юберганг, не се отказвай от мен. Чакам те..." Юберганг вървеше с наведена глава, по пътя болка, смрад на гнилост се впиваше в кожата и вече отдавна знаеше, че се е изгубила в безмислието на пустотата... Бавно от ръцете на бялото момиче капеше кръв, бавно и тежко тя чува всяка капка като падащ плод от дървото на отчаянието. Да, да, има и такова дърво, окичено с безброй кървавочервени плодове. Който го засади в сърцето си, не бива вече да мисли за него, то само ще се изхрани и порасне от неволите му... Но Юберганг продължаваше да върви и умело възпираше корените на отчаянието да се вгнездят в сърцето и, защото то очакваше срещата със Свободата... Но беше много, много уморена... "Празна съм " си мислеше тя, когато нямаше вода, с която да утоли жаждата на преминаващите покрай нея скитници... В тази пустош не е останала и капка живот. Никой не знаеше какво е жива вода, но тя... тя помнеше прохладните дни в планинското селце, в което бе отраснала. И може би тъкмо защото никой от пустинните хора не познаваше горските ручеи, не разбираха колко са празни и сухи очите им. Дори не знаеха, че умират. Те не чувстваха мъка или болка от това, че умират и не знаеха за избора, пред който ще ги изправи Смъртта. Но Юберганг вече познаваше ледената и прегръдка и затова все още се опитваше да намери дома на Свободата, но някъде по пътя се бе изгубила в самотното си бродене. А за какво му е на един човек свобода?... Да я държи за себе си... Да се бори за нея... Но за кого? Ако не за ближния, тогава за кого? Свободата да живееш за благото на другия. Свободата да умреш за благото на другия... Тогава свободата е и твоя другарка... Юберганг нямаше вода, но имаше нещо повече - СЪРЦЕ, което да подари на пустинните хора; сърце, което да бие вместо техните гръдни камъни;сърце, което да им даде живот и достоен избор при срещата със Смъртта. Тя откри дълбок прорез на гърдите си... там... близо до сърцето... и покани всеки, който е жаден. Пустинните хора, пълзейки, наобиколиха млдото и тяло и започнаха да пият от капещата кръв... капка по капка...
"Ти дойде, Юберганг, намери ме... Твоята смърт бе и твоят избор." Белокосата жена прегърна майчински още една изстрадала душа...
Скъпи Ирок, знам че един ден ще се срещнем отново сред горската прохлада... напълно свободни..."
Ния усещаше, че наближава часът да си отиде. Ракът бързо изпиваше и малкото сили, които и оставаха, а Игор не искаше да се примири, че ще я загуби, защото мислеше, че ще бъде безвъзвратно.
... От погребението мина вече цяла година. Този ден Игор не искаше да вижда никого. Те не разбираха, те не чувстваха болката, заседнала в гърлото му. Искаше да я усети... нея, неговата прекрасна, единствена Ния, както преди... дори за миг... колкото и да болеше. "Ния обичаше да чете" помисли си той и отиде до старата дъбова библиотека в стаята с камина, в която тя прекарваше повече от времето си. Избра наслуки някаква книга и когато я взе в ръцете си, забеляза нещо да пада на земята... една тетрадка с кожена подвързия...
*на нем: Ubergang - преход
© Гери Михайлова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
