Ния отвори бавно сънените си очи и се опита да задържи погледа си върху белия сноп слънчеви лъчи в стаята. Това я ободри и тя стана, облече се, помаха на момичето в огледалото и седна на оромното дъбово бюро на Ирок. Разгърна дебела тетрадка с меки листи и кожена подвързия, отвори мастилницата и се приготви за началото на своята последна приказка за него, която започва така:
"Скъпи Ирок, време е да ти разкажа... за онези вечнозелени гори, за сивите гранитови скали и буйните черно-сини реки, които се вливат в бездънни като утроба езера. Там се намира домът на Свободата - една премъдра жена, с дълги снежнобели коси, падащи звезди върху гръдта и. Тя с гордост носи тънка одежда с цвят на кръв - достойна щерка на майка си Смърт. Те двете не се погаждаха, защото твърде много обичаха хората и неможеха да си ги поделят. Когато Смърт слезеше в долини, градове и села, всичко живо се сковава в страх и робство. Тогава душите на хората жадуваха за Свобода. А когато Свободата е спътница в дните им, ...