Преживелици

                                     Преживелици из приказки /С Морфей/

Боже, какъв ден! Изпитвам облекчение, че почти е приключил. С нетърпение очаквам един специален мъж. О, не ! Не е това, за което си помислихте. Имам предвид Морфей. Като се замисля, не мога да не го сравня с някой от познатите ми  мъже-  точно когато най- много имам нужда от тях, те изчезват безследно. И Морфей  често ме е зарязвал посред нощ и ме е оставял да броя овце докато не чуя  алармата. Както и да е- очаквам го. Учудващо той пристига,  хваща ме за ръка и ме повежда.  

- Къде? –нищо, че е на сън. Не мога да не попитам! Любопитството ми още не е заспало. Пък и когато разполагаш с информация можеш донякъде да контролираш нещата.

 - В приказка.  В любимата на всички момичета  „Пепеляшка”.

- Че аз и в живота съм.  Ама не мога да стигна до бала.

- Е, тук ще си в  частта с  бала – успокоява ме Морфей. - Осъвременили сме приказката. Адаптирали сме я към вашия век.

 Даа... Осъвременили са я. Няма фея, с която да размениш две- три думи и да ти даде наставления.  Роклята и обувките  се изсипват от един  3D принтер. Разбрал необходимостта ми от указания, Морфи услужливо обяснява:

-Експериментален модел е и всичките ти придобивки  ще се разпаднат на атоми след няколко часа. Та условието – ако не искаш да останеш боса и гола /леко ехидна усмивка/ да не се вихриш до сутринта на купона, ами да се съобразиш с възможностите на принтера.

Нямам нито карета, нито кола. Направо ме телепортират. В нашия свят официално телепортират само елементарни частици ли, атоми ли, молекули ли /нещо дребно беше, не помня какво точно/ ама в приказния са по напреднали с  тая технология и се озовавам директно пред „стражата”  /фейсконтрола  на клуба де/. Две якички момчета, забучили носове в телефоните си.

-Извинете! За партито съм. Имам покана.

Двамата се споглеждат. 

-К’во парти ? – изстрелва единият.

Започвам да обяснявам като на ученици- двойкаджии. По възможно най- простия начин, с възможно най- прости  думи.

-Аааа! Шефа отложи партито. ‘Щото козметичката му на почивка  и няма кой да му оформи веждите и да му епилира краката. Днеска парти няма! Е, сори, ама се прибирай.  Поканата си я пази, ‘щот щъ важи и за следващата дата.  

Леле, ама те тия из приказния свят са се побъркали нацяло. Те и мъжете са „осъвременили”. 

Не изпитвам особено съжаление за разминаването с „бала” и „принца”. Боже, какъв сбъркан свят! Все едно дали е реален или приказен.  Какви мъже са се навъдили! Суетни, безотговорни.  Въобще, суетата и външността са  на преден план.  Доста незряло  за общество с претенции.   Докато си размишлявам така, осъзнавам, че съм се събудила. Поглеждам телефона – 3.00! Възмущението си прехвърлям към Морфей, заради поредната полубезсънна нощ. Той обаче ме е „отразил”.  Усмихва се подкупващо и  ме повежда из следващата приказка. „Принцесата и граховото зърно”. Ако не друго, поне на сън да си отспя. Ама нали всичко е по новому,  минавайки през няколко секретарки, се озовавам пред шеф на фирма за матраци.

 -   От рекламната агенция ли си?

 - Ами не! Принцеса съм и мога да усетя грахово зърно през 10 дюшека.

 - Стига шегички!

 - Сериозно- аз...

 -Абее,  плащам луди пари за реклама! К’ви такива ми се мъкнат! Грахово зърно щяла да усети! Продавам матраци, бе  момиче! Каквото и да усещат тия, дето лежат по тях, трябва да ги купуват!

...Грубост, материализъм, печалба на всяка цена...

Пак съм се събудила. Скачам веднага, правя си кафе и запалвам цигара.  Потрепервам при мисълта, че  ако бях останала в леглото, третата приказка можеше да е за принцът жабок. А, не! Както всичко е осъвременено, вместо жаба, превръщаща се в принц, можеше да се наложи да целувам жаба, превръщаща се в  депутат. Стига приказки!  То и без това цялата романтика и приказност е изчезнала.

-Морфей, може ли да спя без да сънувам? Че това не са приказки! Това си е жалката реалност