То беше съвсем малко  и едва забележимо. Затова може би нито една птица не го клъвна. От време на време вятърът го понасяше из въздуха и то си мислеше,  че лети.  После падаше, но всеки път върху тревичка или цвете и не усещаше болка. Радваше се, че е живо, любуваше се на красивия  свят и на топлото слънце и не мислеше какво ще стане с него.

 Но веднъж, когато вятърът пак го понесе и после утихна, то попадна на непознато място. Там беше топло, въпреки липсата на слънчева светлина.  Отначало то леко се учуди,  после си каза, че навярно е тук за малко и пак ще се върне на старото си място. След време  усети, че дрешката му започва леко да се набръчква.  Беше  завалял  дъжд. Този дъжд беше различен от дъжда, който зрънцето беше виждало.  Беше някак особен – сладък, и като че ли малко тъжен. Горкото зрънце не знаеше какъв е този дъжд и се страхуваше от него. Ако дрешката му се намокри и се скъса, то щеше да умре от студ. Но… този дъжд не беше студен. Беше някак... стоплящ.   Поне така му се струваше. И затова не се разтревожи много. Помисли си, че скоро дъждът ще спре, слънцето ще изгрее и дрешката му ще изсъхне. Затова се сгуши и зачака. Докато чакаше,  се сети, че на това място не грееше слънце и тревожните мисли пак се върнаха.

 Оказаха се напразни - дъждът спря и около зрънцето се появи някаква светлина.  „Я, слънцето изгря! Пък аз се тревожех.“ То се огледа, но не видя слънцето.  „Сигурно се е скрило зад някой облак“ – реши зрънцето и се заоглежда на всички страни. Но не видя нито облаци, нито отблясъци от слънчев лъч. И все пак около него имаше светлина. „Откъде ли се е взела?“ – учуди се.

 Изведнъж зрънцето разбра, че тази светлина идва от самото него.  „Че как така... сигурно съм вълшебно. Или пък мястото е омагьосано... или пък...“ Мислите му изведнъж секнаха, защото  усети, че нещо тънко като косъм проби дрешката му. „Това пък какво е? Какво става с мен?“ Искаше да извика за помощ, но тук нямаше кой да го чуе. Нещото стана по–голямо и се устреми нанякъде. След малко по него потече някакъв  сок и зрънцето започна да го пие.

 Беше с вкус на нещо, което зрънцето не можа да определи. И ароматът му беше особен. Беше приятен – сякаш се бяха смесили свежестта на въздуха, слънчевия  мирис и цветно ухание  на непознато цвете. „Какво ли е това?“ – питаше се зрънцето. Не знаеше, но му харесваше и продължи да пие странния сладък сок. После още нещо тънко проби дрешката му. И още едно. И друго. По всички тях потече същия сок. Зрънцето едва смогваше да го изпие.

Докато пиеше, зрънцето усети че става по–голямо и отеснялата му дрешка се смъква от него. Това обаче, кой знае защо вече не го тревожеше. Може би защото бе леко опиянено от сока, който не спираше да пие. То сякаш усещаше, че не бива да изпуска нито капка от тази живителна напитка.

„Сега пък какво става?“ Пак нещо тънко проби остатъка от дрешката му. Но това нещо не беше като предишните. По него не потече сок,  то се устреми в друга посока. Сиянието около зрънцето стана по–силно и сякаш  караше нещото да расте по–бързо. После по порасналото нещо се появи нежна зеленина. Тя се превърна в светлозелени листенца. Зрънцето продължаваше да пие, нещото продължаваше  да расте, а нежнозелените листенца ставаха все повече.

За момент зрънцето си помисли със съжаление за дрешката си. Тази мисъл обаче веднага се изпари, защото се случи малко чудо. На върха на нещото с листенцата се появи мъничка пъпчица, която бързо започна да расте. „Какво ли ще излезе от това?“ – питаше се зрънцето. То не си задаваше този въпрос задълго. Защото от порасналата вече пъпка се показаха алени връхчета.  Докато ги гледаше, пъпката изведнъж се разпукна и се показа красиво червено цвете. С всеки миг листчетата му се изпъваха и ставаха все по-наситено червени. Докато не се превърнаха във великолепна пурпурна роза.

- Какво си ти?  - попита зрънцето.

- Как, нима не ме познаваш? Нали ти ме роди – отвърна с цветен глас розата.

- Да, но не знам как се казваш.

- Аз съм любовта.

- Значи съм било право – аз съм вълшебно зрънце, щом родих Любовта.

- Не, просто попадна в сърце, което знае как да обича – каза розата. И  нежният ѝ  цвят цъфтеше щастливо от под ласката на светлината, която огряваше цялото сърце на едно влюбено момиче.