То беше съвсем малко и едва забележимо. Затова може би нито една птица не го клъвна. От време на време вятърът го понасяше из въздуха и то си мислеше, че лети. После падаше, но всеки път върху тревичка или цвете и не усещаше болка. Радваше се, че е живо, любуваше се на красивия свят и на топлото слънце и не мислеше какво ще стане с него.
Но веднъж, когато вятърът пак го понесе и после утихна, то попадна на непознато място. Там беше топло, въпреки липсата на слънчева светлина. Отначало то леко се учуди, после си каза, че навярно е тук за малко и пак ще се върне на старото си място. След време усети, че дрешката му започва леко да се набръчква. Беше завалял дъжд. Този дъжд беше различен от дъжда, който зрънцето беше виждало. Беше някак особен – сладък, и като че ли малко тъжен. Горкото зрънце не знаеше какъв е този дъжд и се страхуваше от него. Ако дрешката му се намокри и се скъса, то щеше да умре от студ. Но… този дъжд не беше студен. Беше някак... стоплящ. Поне така му се струваше. И ...