10.01.2020 г., 3:54 ч.  

 Приливи на сърцето - Send love! - 2 

  Проза » Повести и романи
895 6 6
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

***

     М-м-м-м, да, и в ресторанта, дори да си заобиколен от стотина непознати, тракащи с приборите си, отпиващи глътки от кристално - блестящите си чаши, човек пак се чувства самотен. Че как да се чувства една средностатистическа жена?! При това,леко хубавка, много слабичка и почти без „балкон“. Така де, то поне нещо да имаше да ми издува блузата и да върви преди мен, като за представяне, а то…мандаринки, хлопат им чашките, в които си ги настанявам всяка сутрин, след задължителния тоалет. И да ме питаш защо не избрах Франция,или Германия, та дори и Русия! Нали все пак съм изкуствовед?! И до сега не знам защо точно в тази сфера реших да продължа образованието си, но излезе, че ми се отдава, а и беше удоволствие да работя в атмосферата на творчески завършената дейност на хората. Да си представиш, да сътвориш и завършиш нещо, което е излязло от дълбините на душата ти, лично за мен е равносилно да претвориш своя вътрешен свят и да го представиш, като дар на останалите. И кой дявол ме накара да започна в туристическа агенция, в която и след 8 години, все още си висях, като екскурзовод?! Та, ако бях избрала някое друго място, така или иначе имах отстъпка в разходите, защото работя в агенцията, щях да посетя някой старинен замък, музеи на изкуствата…Пък аз – Дубай! Какъв ти Дубай?! Да, вярно е, че по Коледа и Нова година, изборът на почивка на море е ограничен, особено ако не ти се пътува надалече със самолет. Пък и билетите за дълги разстояния, дори и запазени в двете посоки, са си скъпо удоволствие. Всъщност не е лошо в Дубай. Избирах между него и Палма де Майорка, но поради по-високите положителни температури Дубай надделя. Интересно е да посрещнеш новата година в друга страна, извън обсега на ежедневното си социално обкръжение, с което си свикнал почти от раждането си. Така де, повечето са свикнали, почти от раждането, а аз, от осиновяването си.

              Била съм на 1 година, когато, така да се каже, съм се родила за втори път. Сигурно съм изпилила нервите на родителите си, защото съм била много ревлива и със собствено мнение още от тази си възраст. Всъщност, колкото и общителна да бях, оставах си затворена към другите и до днес. И може би с право, защото след хилядите потопи от думи и теми, които можех да развия с някого, избягвах онова най-важното, което можеше да ме оголи за света и света да реши да го използва срещу мен. Но пък странното ми състояние от сутринта все още не ме е напуснало. Че как иначе, като точно преди пет години в навечерието на новата година бях облечена в бяла рокля и воал, очаквайки заветния жених да ме направи „ Госпожа не-самотница“. В същата година останах за втори път сираче – и баща ми си отиде, къде от притеснения по мен, къде от мъката по майка ми, която само няколко години преди това беше починала ненадейно. А биологичните ли? Ами не знам. Не ми липсват и дори и да имах моменти, в които се чудех какви са и защо са ме създали, а после оставили, не съм имала непреодолимо и лудо желание да ги издирвам. Да, сама съм, но и какво ако ги намеря? Дори и да ме приемат, те са непознати хора, нито аз познавам и най-малката им кривина в характера, нито те, най-доброто на което съм способна. Разбира се, че не е лошо, човек да знае корените си, но тъй като аз така или иначе съм си безкореново, какво да търся сега от коя стара семка съм се пръкнала. И като се сетя за един случай, който след години ми разказваха близки познати на родителите ми. Малко след като мама ме е взела имало две квартални продавачки, които от любопитство и тъпоумие задали въпрос на кръстницата ми:

               — А, бе,Петя кога го износи това дете, та и на мъжа ти така да прилича?!

През това време ние с майка ми сме били отвън. Но кръстницата ми и до днес е щурава, та излязла и извикала майка ми, че да и зададат въпроса лично. Още ме напушва смях, като си представя, иначе кротката и топла жена, която беше тя, да  крещи и каканиже срещу тези и да им „залепи устите“ с крайната констатация:

              — Не го износих аз, а любовницата на мъжа ми! Защо? Имате проблем с това ли?Вие да не би да искате да се кандидатирате за тази длъжност?!

Така ми се иска да съм била по-голяма и да мога да го видя и чуя това, но дори и разказано, аз все още се чувствам горда с майка, като моята, дори и през годините, като всяко друго нормално семейство и ние да имахме спорове и сръдни. И се чудя, то, погледнато реално може и да се намери някоя и друга подобна личност, да ме питат, кога съм износила и Маги?

Почти се задавих, между хапките си, в старанието си да прикрия смеха си.

       Ето, може би, заради това много харесвам една дума – „простакеси“. И макар тя да е  измислена, като обобщен синоним на множеството от простотия, глупост и лицемерно клюкарстване, на което може да е способен един човек, е и символ на това, всячески да избягвам досег до такива личности и самата аз, да се коригирам в отношението си към другите. То, ако трябва да бъда честна и мъжки „простакеси“ има. Наскоро една съседка от горните етажи 13 години след първото си детенце, забременя с второ, но и много напълня. На същият етаж живее един, който ако не се присмее или засегне някого, имам чувството, че не може да заспи вечер. Та, същият един ден заследил бременната се съседка и зацъкал с език:

             — М-м-м, комшийке, много си се оправила! И коремче си пуснала и балкон!

Жената си хвърля боклука, той след нея върви и намила. Тя се качва едва-едва, той в стъпките и и не млъква. Ама, като го видиш, плешив, с гърбав нос, крака колчета и един изпъкнал корем, ще си кажеш, че и той е бременен. Та, милата не издържа и като се обърна с коша, та го замлати, където свари:

             — Аз може и корем да съм пуснала, ма в моя поне бебе има, а в твоя само  лайна плуват! Я, да не се занимаваш с мен и семейството ми!

              Като се сетя, онзи как се омете надолу и после един месец не можахме да му видим ни очите, ни голото теме, ни големият търбух, ми идва пак да се разкискам, както направих след случката, вече прибрала се в апартамента си.

             И докато, потънала в мислите си за миналото, без да си позволявам да се впускам в терзания за бъдещето, дояждах, твърде завъртения си по име десерт, телефона ми завибрира. Огледах се наоколо и бързичко го вдигнах.

             — Ало!А бе Наденце, от часове чакам да ми върнеш! Притесних се за теб момиче! Мисля си: „ Нещо лошо трябва да е станало, че да види съобщението, а да не върне на снимката на Магито!“

              — Здравей, лельо Гинче! Ама аз върнах още на плажа! Чакай, чакай …

Сервитьорът се беше приближил и културно и услужливо ми показваше фоайето, където мога да разговарям спокойно, без да притеснявам другите гости в ресторанта. Станах от мястото си и вече извън обсега на зорките му уши и очи продължих:

               — Върнах ти, закачливо към Маги и щях да ти звъня, като свърши вечерята.

        — Нищо не съм получила! – учудено ми върна гласът и от слушалката. – Пусти му технологии! То, по-добре човек да се обади, а не да пише, че къде аз съм без очила и пиша глупости, къде пък това чудо, дето днес всеки го ползва, пише само и си праща, където му се иска, дори и миг невнимание и…

           — Ще проверя. – някак притеснено я успокоих и след нормалните разговори за Маги, Сиси и Миси, нейните две котани, както и въпроси за здравето и, се върнах да си доям десерта. Нещо ме глождеше отвътре и още щом щракна картата и вратата на стаята ми се затвори след мен, включих интернета и зарових с настървение в телефона. Не се наложи да се питам още дълго, защото само две минути след това, сигурно първо пребледнях, а после почервенях. Дали от слънцето, от разсеяността ми в мислите или от друго, съобщението ми беше не само променено, но и получател беше някакъв си Крас Найденов, софтуерен експерт, собственик на фирма, поддържаща онлайн галерии и сайтове за изкуство. Като изкуствовед и аз бях работила за един два електронни каталога и се бях регистрирала в няколко групи с подобни интереси. И сега, вместо при леля Гинка, съобщението, заедно с искрящо червенките туптящи сърчица светеше в неговият чат, при това ясно се виждаше, че вече го е прочел. И на всичкото отгоре, клавиатурата ми, поставена на дописване, вместо : “Обичам те муцунке! Като си дойда ще те нагушкам!“ беше написала: „ Обичам те муцунке! Като си дойдеш ще те нагушкам!“.

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, ти Силве! С малко закъснение,но и следващите части ще са налице много скоро.
    Елка, благодаря ти! Ами, да, случайностите, съдбата или късмет,кой, както си реши, а за характерите на героите...Ами при мен винаги героите си имат собствено мнение и колкото и да се намесвам като автор, пак не мога да ги променя, просто защото си ги харесвам индивидуално, всеки с плюсовете и минусите. Приятна вечер!
  • Случват се такива работи. Съдбата си знае работата! Лиа,, много интересни характери! Харесва ми все повече! Поздравления!
  • В очакване съм, Илиянка.
  • Благодаря за "любими" и за коментарите!
    Смуути, няма човек, който малко или много да не се вижда колоритен в очите на другите, просто защото според мен извън тълпата всеки от нас е индивидуален по своему.
  • Бива ли така да ги оплетеш... конците
    Големи колоритковци си описала Лиа
  • Ох, ще ме умориш! "Като си дойда..." А простакесите от всякакъв род, не заслужават и коментиране!💜
Предложения
: ??:??