Прокълнатият пръстен от Ряховец

Прокълнатият пръстен от Ряховец

 

Беше лято на 1976 година. Денят бе дълъг и горещ, но нощта обещаваше лека прохлада и  приключение. Младият Иван Бълев тогава само на 20 години, прекарваше свободното си  време, вечер в  четене на различни исторически и краеведски книги, като си видеше и подробни бележки. Всъщност най-много го влечеше археологията, като в записки бе изписал осем тефтера. В тях имаше какви ли не хроники, маршрути и карти, най-вече за горнооряховската околия.                                 

Бе започнало  да се смрачава, когато домашният телефон звънна .

-Ванка, няма да повярваш какво се случи днес – говореше от другият край на жицата един негов приятел, който работеше багерист към ВИК.

- Какво е станало  Гошо  ?

- Докато копах траншеите за полагане на новите тръби за вода, се натъкнах на едни странни камъни…Сещаш се,  по твоята част. Нарочно леко отклоних изкопа за да останат в страни….

- И къде се намира това ??

- Ако трябва да те ориентирам по твоите знания, то мястото се  намира на около километър  североизточно от крепостта Ряховец.

– Хммм, да ….! Ако е там, където си мисля, значи наистина тези камъни ще се по моята част.

– Ама трябва да отидем сега, че утре през деня ще почнат да полагат тръбите. Аз съм подготвил два фенера, имам и военна лопатка от баща ми, така  че след 10 минути идвам с москвича да те взема.

Когато отидоха на мястото, Гошо измъкна  лопатата и започнаха  внимателно да разчистват.                                           

Иван беше не само  пламенен археолог, който преди няколко години беше завършил тази специалност, но и истинско олицетворение на вечно търсещият дух. В сърцето му бе въплътено  желанието да разкрива забравеното, да докосне миналото и да го покаже в светлината на настоящето.                                   

Скоро намериха камък с надписи, който явно показваше, че става дума за нещо от древността. Старобългарският език не беше проблем за Иван и веднага го разтълкува на приятеля си :„ Тук е пръстенът пазител на  твърдината Ряховец“

–Еха, дали наистина е вярно …

–Не знам ! Ще видим – каза Иван и разчисти още малко мястото.                                                 

Точно, когато бяха решили да преместят камъка и да видят  какво има под него,  се чу лай на кучета. В далечината проблеснаха фарове на автомобил и двамата скокнаха да замаскират набързо мястото. Гошо метна бързо лопатата в багажника и я скри с едно чергило. Скоро до тях спря една милиционерска патрулка и двама униформени скокнаха от нея

–Добър вечер, паспорти за проверка.

Иван и Гошо подадоха документите си и замълчаха .

–Е, да видим сега кои сте и какво правите тук… - каза униформеният и отвори един от личните документи.

–Ами аз съм багериста… ей на онази машина и дойдох тук, че бях си изгубил ключовете …

–Да, виждам, че пише в паспорта, че работите към ВИК

–А Вие другарю???

–Аз съм негов приятел, дойдох за компания ….

– И какво… Намерихте ли ключовете ?

– Да , ето ги. Преди малко ги измъкнах от оная кал там, че даже и бях ги затъпкал…

- Хайде сега и двамата с нас в управлението и ще напишете всичко каквото е било.

Случаят се размина само с писане на обяснения и ги пуснаха, но Иван така и не отиде на това място в близките години. Често сънуваше как е там, как намира някакъв странен предмет, но така и не се престраши да отиде, до  момента, когато в 1985 година организираха официални разкопки на крепостта Ряховец.

Иван Бълев вече беше уважаван археолог към регионалният център за културно развитие, именно на него възложиха задачата да ръководи разкопките на  Ряховец. Въпреки многото работа покрай руините, Бълев  не можеше да се отърси от мисълта за онова място, което беше видял с Гошо девет години по-рано. Маркираната зона на разкопките не беше далеч от мястото и той непременно искаше да използва момента :

- Ако не отида сега – мислеше си той, – някой ден булдозерите ще го унищожат и всичко което е там ще се съсипе.                                                                                                                       

В една късна вечер, когато лагерът на археолозите вече беше заспал, Иван се срещна с двама доверени хора – стария си приятел Гошо и колегата си от музея Димитър. Взеха фенери, малки лопати и поеха към мястото.

Когато наближиха, Иван веднага се ориентира и разпозна мястото. Сърцето му биеше учестено. Тримата разчистиха внимателно пръстта около камъка и с общи усилия го преместиха. Под него откриха голяма  бронзова кутия, силно корозирала от годините, но здрава. Иван внимателно отвори капака. Вътре лежеше пръстен – изящен, златен, с голям червен камък. По обкова му личаха странни йероглифи, които не приличаха на старобългарски букви, нито на познати руни. До него имаше свит на руло пергамент. Иван го разви внимателно  и успя да разчете надписа:

„Тоз пръстен бе изкован от трима мъдреци, наследници на старите колобри, за да пази твърдината Ряховец. Докле ръката, що го носи, е чиста, крепостта е непристъпна. Но клетвата бе сквернена, когато османският нашественик насъска с подлост брата срещу брата. В нощта, когато  братоубийствената кръв се просмука в земята, тогава силата се обърна срещу своите. Пръстенът стана от Пазител в  „Съдник“. Съдник  на всеки, що го носи. Който го намери  нека отново го зарови дълбоко в земята, или ще трябва да плати с кръв.“

Димитър взе в ръка пръстена и го заразглежда

 – Йероглифи... – прошепна той , – леко приличат на…може би тайното тракийско писмо, но не съм виждал такива.
– А пръстенът е златен… – добави Гошо. – Това може да струва цяло състояние.
– Не мисля, че ще бъде  за продаване по какъвто и да е начин  – каза тихо Иван. – Тук има нещо много по-голямо и ценно от цената на златото.                                                                                                       

Димитър върна пръстена обратно в кутията, а Иван внимателно я затвори, като после я зави с едно  платнище.

– Ще го занесем това чудо в лагера, ще го заключа в сейфа. И на никого нито дума Утре ще преценя как да се действа – прошепна Иван.
– Ами ако проклятието е вярно? – попита Гошо тихо, като се оглеждаше неспокойно в тъмнината.
Проклятия няма – отвърна Иван, но някак сам не звучеше убеден в думите си .

–Добре, Ваньо!  Аз се прибирам вкъщи, а вие с Димитър ще вземете находката – каза Гошо и пое към града.

Димитър и Иван се прибраха  тихичко в лагера, като внимаваха никой да не ги усети. Иван се промъкна до складовата база, за да заключи находката в големият метален сейф, но изкушението да погледне отново пръстена надделя. Отвори кутията и взема в ръка пръстена, като любознателно го разглеждаше. Точно тогава зад гърба му се появи бай Слави, стар любител иманяр , който се бе включил като доброволец в разкопките. Той видя пръстена и веднага в главата му заработи план как да се сдобие с реликвата.

На следващия ден Иван трябваше да замине до Велико Търново за да попълни едни административни документи. Когато се върна вечерта, усети, че нещо не е наред – около склада се бяха събрали няколко души.

– Какво става? – попита той.

Един от младите  асистенти излезе пребледнял:
– Другарю Бълев… Славчо… той е…

Иван нахлу вътре и застина. Бай Слави  лежеше на пода, с отворени очи, сякаш изненадан. На пръста му блестеше пръстенът, който Иван беше заключил в сейфа на склада.

– Боже… – прошепна Димитър, който бе дошъл след него. – Сякаш е починал от уплаха…

–А как е отключил проклетия сейф, то само аз и Свилен администратора имаме ключове. Я ми извикайте Свилен – каза Иван и отиде да провери дали сейфа е отключен.

Сейфът си беше заключен и нямаше никакви следи да е насилствено отварян. После докато чакаше да дойде администратора, Иван заоглежда мъртвия без да го пипа. И тук нямаше следи от насилие, но лицето на Слави бе изкривено в някаква  гримаса на ужас. После Иван свали с големи усиля пръстена и го постави в джоба си.

– Никой да не казва нищо за този пръстен, когато дойдат органите на реда – каза той тихо, но твърдо.                                                      

– Да,началство, кимна Димитър и погледна с изпитателен поглед останалите двама, които бяха там.- Нали разбрахте!?

–Обадете се на Бърза помощ и на милицията. Кажете, че е станал инцидент, а аз ще се погрижа да проуча този пръстен – каза Иван и таман щеше да излиза и насреща му се появи администратора Свилен.

–Викали сте ме, другарю Бълев.

–Да си давал на някого ключа за големия сейф с находките?

–Не, не съм – каза Свилен и извади от джоба си връзка с ключове. – Не, няма го на връзката - учудено установи той.

–Ами, твоя ключ го е взел бай Слави и …..Ето го резултата.

–И как!!!Какво е станало !??- почти се разплака Свилен.

–Извикай всички да ви дам разяснение какво да говорите пред органите на реда.

След като инструктира всички за случилото се, Иван запали цигара и зачака да дойдат МВР и Бърза помощ.

След по-малко от половин час пристигнаха. Първи на мястото дойде дежурният екип на Бърза помощ. Лекарят прегледа тялото и само поклати глава:

– Мъртъв е! Най-вероятно инфаркт е получил стареца. Но странното е… лицето му е застинало в такава гримаса. Сякаш е видял …и аз не знам какво.

– Той си беше здрав – промърмори един от доброволците. – Работеше по цял ден на обекта, не се оплаквал от нищо.                                                                   

Милиционерът огледа помещението, но не откри нищо подозрително.
– Ще го запишем като естествена смърт – каза той. – Утре ще направим протокол, а сега тялото ще бъде прибрано.

Иван кимна, но в ума му се блъскаше само една мисъл – пръстенът.                                                                                                    

Късно през нощта той излезе от лагера, придружен от Димитър.
– Трябва да го скрием от всички – каза тихо Иван, докато вървяха по пътеката. – Ако остане тук, пак може някой да се изкуши.

– Мислиш, че пръстенът е виновен? – попита Димитър.

– Не знам какво да мисля вече… Но ми се струва, че някак това не е случайно …

–  И къде може да го скрием този пръстен ?

Иван спря насред пътеката, запали цигара и мълчаливо погледна към тъмната сянка от руините на Ряховец.

– Не знам… – каза накрая. – Може би най-правилно е да го занесем в музея, но ще стане голям шум. Ще дойдат комисии от София, ще започнат да ровят… а ако е имало нещо като проклятие, може да причини още беди.

– А може би трябва да го заровим пак там, откъдето го извадихме – тихо каза Димитър. – На същото място.                                

Иван не отговори веднага. Двамата вървяха мълчаливо, докато стигнаха края на лагера.
– Не. – някак сопнато каза  Иван. – Ще го държа при себе си, докато реша какво да правя. Имам  едно тайно място в дома ….там ще е … Но за сега ще  остане в сеифа.

Тази нощ Бълев не можа да заспи. В мислите му отново и отново изникваше лицето на Слави – онази ужасна гримаса, която не излизаше от съзнанието му.                                                      

На сутринта се обадиха от града и трябваше  в 10 часа всички от разкопките  да са в районното управление на МВР за писмени  показания по случилото се. Малкото автобусче, вече чакаше да ги закара, когато нов трагичен инцидент разтърси групата. Администратора Свилен беше намерен обесен на едно дърво, не далеч от лагера.

– Сега вече я втасахме. Два инцидента за няма и два дена – каза Иван Бълев и тръгне с нервна крачка към складовото помещение .

– Ами сега, може и да ни спрат работата по разкопките – затюхка се Димитър.

След като се обадиха отново в районното управление на МВР, от там  им казаха : „Никой да не мърда от лагера. Ще изпратим криминален  екип на място.“

След около три часа инспектор Стоянов пристигна в лагера , заедно с двама помощника. Той беше човек със скулесто лице,  остри очи, които сякаш като рентгенови лъчи проникваха зад скритото, а тънките му и  кокалести  пръсти бяха като пипала на паяк

–Водете ме да видя – каза той и извади от джоба си малко тефтерче.

–Другарю Стоянов, медицински екип също е на мястото – каза един от адютантите му.

След като отидоха на местопроизшествието, инспектора започна внимателно да разглежда. Бяха  свалили вече мъртвеца от въжето и той лежеше на земята с лице към небето. По дървото, на което до скоро висеше, имаше следи от катерене , няколко счупени клона , а отдолу в калта стъпки, които отговаряха на обувките на жертвата.

–Е какво може да ми кажете за мъртвеца – попита инспектора един от докторите, който оформяше вече някакъв документ.

–За сега не мога много да ви кажа, освен че не е жив. След като го закараме в лабораторията и направим обстойна експертиза ще ви дадем нужните данни.

­–А с другия мъртвец какво става…. Има ли вече за него данни?

–Според първоначалните данни е масивен инфаркт, но колегата Митев доуточнява подробностите. Още не сме уточнили и химическите следи в стомаха му…..

–Така… Аз, като главен разследващ ще  искам да присъствам на аутопсията на този тук, втория. 

–Няма проблем, утре ще дойдете в 9 часа в лабораторията.

След около час в полевия щаб бе сформирана  групата за разпити. Стоянов седеше зад малка маса, а до него стенографът записваше всяка дума.
Първи повикаха Димитър. Той изглеждаше уморен, но спокоен.
– Разкажете ми подробно за последните два дни – каза инспекторът, като не откъсваше поглед от него.
Димитър започна да разказва първо за това как са намерили  Слави, след това какво са видели. Стоянов не го прекъсваше, само от време на време записваше нещо в бележника си.

–Та значи е бил в склада, паднал до масата със сейфа? А дали се е опитвал  да го отвори, нещо да вземе?

–Не - смотолеви Димитър, спазвайки инструкциите да не се казва нищо за пръстена.

–Какво  имате предвид под „не“ !?

–Да, до масата беше, но сейфа си беше затворен….

След като изслуша, не толкова убедителният разказ на Димитър, разследващият извика Иван.

–Значи вие сте Иван Бълев, ръководител на разкопките и главен археолог тук?

–Да – каза Иван и повтори в общи линии разказа на Димитър.

Следващият, обаче когото повикаха, навлезе в дебрите  на едни подробности, които вкараха инспектора  в дълбоки съмнения.

–Та значи казахте, че Слави може да е имал достъп до сейфа. Как точно??!

–Не би трябвало да има. Само Иван и Свилен държаха ключове. Но Свилен е мъртъв….
– Да, разбира се. – Стоянов наклони глава леко. – А ти, лично  кога за последно видя Свилен жив?

–Ами, аз… Видях го вечерта преди да го намерим. По скоро го чух да спори и да се кара с Румен землемера, но не чух много…Само, че трябвало да отидат някъде си, че металотърсача показвал нещо си…

–Тоест, може  би са щели да търсят нещо ?

–Не знам ! Не можах да разбера….

Стоянов кимна. Очите му сякаш светнаха за миг, но не каза нищо. Повикаха после Румен.

  – Ти си последният, който е виждал Свилен жив – започна  директно инспекторът без да губи време – За какво се карахте с него в нощта на смъртта му ?

–Ама вие, другарю инспектор, от къде знаете , че сме се карали…

–Имам си начини да разбера – подсмихна се и отбеляза нещо в тефтерчето си .

–Ние само ….  Какво, да не мислите, че аз съм го убил?

–Нищо не мисля все още…особено пък, че ти си го убил … за сега! Слушам внимателно какво ще ми разкажете. После вече ще правя констатации и ще мисля!

Румен замълча. Седеше срещу инспектора, прегърбен на стола и с една ръка нервно чоплеше нещо в джоба на износеният си анцуг. Очите му се местеха неспокойно, сякаш оглеждайки нещо по пода.

–Не беше караница – заговори пак, някак приглушено  Румен, сякаш се страхуваше да не го чуят други хора. – По-скоро спор. Свилен искаше да разширим маркираната зона, но  му казах, че аз не решавам това и според картите няма нужда. Настояваше, че има „нещо“ на северния склон, дето не фигурира в плановете за разкопки и че трябва да отидем и непременно да го  „видим“.

–А ти какво му отговори на настояването?                                                                    

– Че там няма разрешение за копаене. И че ако тръгнем нататък, ще имаме проблеми с комисията по разкопките. Тогава той се ядоса.

Стоянов се наведе леко напред.
– Вярно ли е, че си имал ключ за склада?

Румен вдигна глава и погледна някак уплашено.                                      

– Не за тоя склад , а за  другото помещението.  Аз отговарям за измервателната апаратура. Но ключът ми беше в касата на лагера, не съм го взимал от два дни. Металотърсачът е само при мен в палатката, че всеки ден го ползваме.

– Интересно. – Стоянов се облегна назад. – Знаеш ли, че Свилен е намерен обесен с въже от твоето помещение ?

– Знам. По-скоро видях . – Румен преглътна. – Но не съм замесен в това… Кълна се!

Инспекторът извади малка тетрадка, покрита с пръски кал и я сложи на масата.
– А това твое ли е? Намерихме я в ъгъла на палатката на Свилен, докато оглеждахме за улики. Вътре, освен другите неща, има и  скица…. Рисувана е доста нескопосано на ръка, за терен, който не на мястото на разкопките. Ето, погледни сам.                                                                                                Румен пребледня.
– Не е моя… тоест, беше. Но я изгубих преди дни. В нея отбелязвам различните изменения, когато прослушваме пластовете почва.  Може Свилен да я е намерил и той да е рисувал тая скица.

– И Защо?

– Защото там… – Румен замълча, сякаш преценяваше думите си. – Там, където е отбелязано, имаше нещо странно. Детектор винаги реагираше и то много ясно, дори и след като сменях или намалявах мощността.  Като че ли под земята имаше поле, което не изчезваше. Показваше и множество кухини…                                                                                              

 Стоянов не каза нищо. Само затвори тетрадката и излезе.
Отвън лек  вятърът разрошваше  зелените треви, а над руините на Ряховец  луната вече  бе изгряла и  висеше като студен прожектор. Лагера с разкопките беше поставен под вид карантина и никой нямаше право да напуска до второ нареждане.

 Целият късен следобед чак до вечерта инспектор Стоянов и помощниците му се занимаваха с показанията, а на сутринта трябваше да присъстват  и на аутопсията на Свилен.

–  Мирчев, тая нощ оставаме тук, такова е нареждането от горе. Утре, след като се върнем от лабораторията, ще проверим  място, което е отбелязано на скицата. – каза той на помощника си. – Ако Свилен е искал да копае там, значи има защо.                                                                                                     

–Разбрано, началник. Да ви кажа правичката аз имам много въпросителни по тоя случай , но и утре е ден.

На следващият ден инспектор Стоянов и помощниците му отидоха в Лабораторията за да вземат резултатите за бай Слави и да присъстват на аутопсията на Свилен.

Един от патолозите подаде на инспектора  папка с данните  по първия случай.

–Е, преди да изчета всичко, може да ми кажете най- важното.

–Те нещата, общо взето са ясни – масивен инфаркт. Но има няколко интересни неща. На показалеца му е имало масивен пръстен. Личи си, че е изваден насила, защото има изтърквания и дори дирлуги по кожата. Но е изваден часове след смъртта, защото по охлузеното няма кръв….

–Това е вече нещо ново – каза инспектор Стоянов и се замисли .

–Нали разбирате, понякога крайниците се подуват след смъртта и тоя пръстен много трудно е излязъл – каза патолога и издърпа трупа от хладилния отсек, за да покаже. Освен това има и съмнения за отравяне, но сам ще прочетете експертизата.

–Ясно – каза Стоянов и си записа нещо набързо в тефтерчето.

–Така ! Да започвам ли с аутопсията на второто тяло?

–Да, моля.

 –Започваме с външен оглед … На шията му има белег от опънато въже, но както виждам не е характерен за класическо провесване….Тук протриване няма, а при класическото, жертвата прави инстинктивни движения, за да се освободи.  Налични са  дискретни петехии в очите. Хиоидната кост не е  счупена, но подкожните контузии подсказват, че първоначално е имало ръчен натиск  и борба…Тоест… възможно е  първо да е бил задушаван или по-скоро душен с ръце и след това да е бил провесен на въже…

–Разбирам! Продължавайте нататък.

–Това по-скоро мирише на убийство, нали разбирате.

Стоянов кимна, без да откъсва поглед от мъртвото тяло.
– Да, и то  прикрито като самоубийство… Някой се е постарал да изглежда правдоподобно, но не съвсем.
Той се обърна към помощника си Мирчев:
– След това се връщаме  в лагера. Там има още доста неща, които не съвпадат.

След внимателното изслушване на патолога, Стоянов  и Мирчев поеха обратно към местопроизшествието. Докато колата им подскачаше по неравния път  към Ряховец, Стоянов мълчеше. В ума му се въртяха лицата на всички заподозрени: Иван, Димитър, Румен… А и  онази малка кожена тетрадка със скицата, какво ли има там…

През това време Иван Бълев и Димитър се бяха отделили от  хора в лагера и обсъждаха нещо съвсем тихо

– Ваньо, ако питаш мен, това не е просто находка. То си е вид предупреждение за проклятие….

– Хммм, дали…. – отвърна Иван, докато се оглеждаше някой да не ги приближи – Но ако я заровим пак без да разберем истината за пръстена, ако има проклятие, то може да остане.

–А пръстена сега  в теб ли е ?

 –Скрил съм го, не е в сейфа…. Но знаеш ли, трябва да стигна до корена на онази братоубийствена нощ, за която пише на пергамента. Да разбера подробностите на историята….

– И как ще го направиш? – попита Димитър.

– Ще пратя Гошо до Долна Оряховица. Там има един стар човек, дядо Пеньо, който знае легенди от турското време. Жена му, която е била туркиня е имала различни сведения. И може би той ще ни каже какво точно се е случило.

На следващия ден  Гошо тръгна към дядо Пеньо . Старецът го посрещна на пейката пред къщата си, под сянката на стара джанка.

– Знам защо си дошъл – каза старецът, още преди Гошо да отвори уста. – Намерили сте „Съдника“.

– Имаш предвид пръстена!?! Какво знаеш за него, дядо? – попита Гошо леко изненадан.

– Повече, отколкото ще ти се иска да чуеш – отвърна старецът и очите му проблеснаха. – Пръстенът не е просто реликва. Той е клетва…..Зла клетва! И докато тя не бъде изкупена, всяка ръка, която го сложи, ще се срещне с миналото лице в лице…

 Дядо Пеньо го въведе вътре, където миришеше на сухи билки и стари книги. Седнаха около ниска маса, а старецът извади от сандъка пожълтял ръкопис.

– Това е хрониката на отец Хирон – каза той. – Пази я семейството ми от поколения. В нея пише как крепостта паднала не заради турците, а заради предателство. Брат убил брата си в спор за власт, а кръвта на убития попила там, където е бил заровен пръстена. От този ден насетне, казват, пръстенът не защитавал крепостта, а се превърнал в Съдник.

Гошо взе ръкописа и почувства студ по ръцете си. В момента, в който докосна пергамента, пред очите му мина кървава сцена – двама братя, сечащи се с мечове под лунната светлина, обградени от войници, гледащи безучастно….

Гошо се върна от Долна Оряховица чак привечер. Лицето му бе бледо, а в очите му гореше онзи странен пламък на човек, който е видял повече, отколкото е очаквал.
Иван го посрещна до огъня пред лагера:

– Е? – попита той, без да губи време.
– Има още неща… – започна Гошо, като хвърли поглед към мрака зад палатките. – Там, при дядо Пеньо… живее внучка му – Айше. Казват, че може да гледа на восък, както едно време бабите гледаха на боб.
– И?
– Тя ме повика вътре, без да я моля. Наля вода в меден леген, разтопи восък и го изля. И тогава… – Гошо спря за миг, гласът му потрепери. – …във восъка се появиха символи. Някакви знаци – като онези върху пръстена.

Иван се изправи рязко.
– Сигурен ли си?
– Сигурен. Каза, че пръстенът пак ще „съди“, защото клетвата още не е изкупена. И че един от вас двамата – ти или Димитър – вече сте избрани от него.

Настъпи тежко мълчание. Само щурците свиреха равномерно и успокояващо.
Иван запали цигара и се втренчи в пламъците.
– Утре ще имам възможност сам да отида при нея. Имам позволение да напусна лагера, за да занеса една документация до Велико Търново и на връщане ще мина от там – каза тихо. – Ако наистина е видяла нещо, може да ни помогне да разберем.

На следващата сутрин Иван набързо остави документацията и пое сам към Долна Оряховица. Къщата на дядо Пеньо стоеше на края на селото, под стари орехи. На прага го посрещна млада жена с тъмни очи и забрадка от зелен брокат. Красотата ѝ бе необикновена, не показна, а тиха, сякаш излязла от старите легенди.

– Ти си археологът  Иван – каза тя, без да пита. – Дядо и аз знаем защо си дошъл.

Момичето го поведе и след малко му отвори вратата на една скрита, вътрешна стая, без прозорци. Миришеше на восък, тамян и сухи треви. По стените висяха икони, турски чинии и стари ръкописи в рамки. Дядо Пеньо седеше на нисък миндер и кимна с глава, когато Иван влезе. Айше започна да приготвя восък над пламъка.

– Не е за гледане само, а и за предупреждение – каза старецът. – Восъкът не лъже, когато е стопен с чисто сърце.

Айше изля златистата течност в леген с хладка вода. В миг се втвърди и образува странни форми. Иван се наведе, погледна и застина.В средата на восъчната фигура ясно се очертаваше… ключ. До него една змия, захапала собствената си опашка.

– Символ на безкрая… и на повторението – прошепна Айше. – Някой е отключил проклятието отново.            

Иван се сепна. „Ключът… вторият ключ!“ – мина му през ума.
Спомни си за Свилен – администратора, за сейфа, за смъртта му.
– Ти няма как да знаеш това… – прошепна той, без да вярва на ушите си.

Айше вдигна поглед:
– Аз не зная ….. Восъкът знае.

 

По същото време, инспектор Стоянов се въртеше из лагера като дива котка. Мирчев му донесе протокола от патолога . В заключение пишеше, че смъртта на Свилен е била удушаване, инсценирано като самоубийство.
– Значи имаме убиец, който е и умен, и хладнокръвен – каза Стоянов. – И който е имал достъп  до склада.                                  

– Мислите ли, че е Иван, главния археолог? – попита Мирчев.
– Мисля, че археологът знае повече, отколкото казва. А евентуалният пръстен, който е бил на ръката на бай Слави, какъвто и да е само повод. Истинската игра вероятно е  друга….

–Щом го казвате, вероятно е така, другарю инспектор. Все пак вие сте специалиста тук. - каза някак подмазвачески помощника.

Стоянов се ухили леко и извади цигара.
– Ще видиш, Мирчев… Това мирише на дълго разследване.

Същата вечер, когато Иван се върна в лагера, го чакаше Стоянов.
– Ходихте ли някъде, другарю Бълев? – гласът му бе тих, но остър.
– Да. До Долна Оряховица. Посетих стар човек, свързан с местните легенди.
– И с внучката му? – попита Стоянов, без да мигне. – Много хубава жена, казват… и с интересни способности. Да не ви е казала нещо, което не бива да знам?

Иван го изгледа хладно.
– Казала ми е само това, което не може да се впише в протокол.

–А случайно да ти е казала и  нещо за някакъв пръстен? Патолозите установиха, че на показалеца на дясната ръка, на първата жертва е имало масивен пръстен…..

–Нищо не мога да кажа по въпроса….!

–Не можеш или не искаш? – попита още по-настойчиво инспектора.

 –Не знам нищо по темата!

Стоянов се усмихна кисело.
– Виж,  знам, че археологът винаги се интересува и вярва в миналото. А аз вярвам в хората … Вярвам докато не се убедя, че са виновни. И ще ти кажа нещо, Бълев – патолозите откриха следи от рядък тежък метал в тялото на Слави. Талий. Знаете ли го?

Иван вдигна глава – сърцето му прескочи.
– Талий?
– Да. Същото, което някои стари вещици наричали „прахът на Сивия кон“.
Иван се вцепени.
– „Сивият кон“… – прошепна той. – Агата Кристи… чел съм този роман,

Стоянов се усмихна тънко.
– Радвам се, че четете, другарю археолог. Вие, както се оказва, ще ми бъдете полезен.
– Защо мислите, че убиецът е решил да ползва талий?
– Защото някой в този лагер е решил да изглежда като проклятие. Но зад „магията“ в повечето случаи  стои реален човек. Разбирате ли другарю Бълев, реален човек….а може да са замесени и няколко души.

Скоро след това, Айше дойде в лагера. Никой не я очакваше. Появи се вечерта, с кърпа на главата и малка кутия в ръце. Вътре имаше парче восък,  което бе се оформило  като змия, промушваща се  през пръстен.

– Това е за вас, гражданино археолог – каза тя. – Восъкът се промени след вашето тръгване.
Стоянов я видя и очите му се присвиха.
– А вие коя сте, гражданко?
– Айше Пеньова.
– Аха, внучката на Пеньо, дето му викат турчина  от Долна Оряховица, нали така? – рече той и цинично се засмя.– Слуховете ви изпревариха. Казват, че гледате на восък… А може би гледате и какво има в сейфове, а?

Айше не отговори. Само го изгледа спокойно – толкова спокойно, че  Стоянов отвърна поглед.

– Восъкът не лъже, инспекторе – каза тихо тя. – Но хората имат тоя навик, не само да лъжат, а и да извършват доста по-ужасни неща. И когато лъжата се повтори три пъти, Съдникът ще поиска своето.                                                               

Стоянов махна с ръка, но в очите му проблесна съмнение.

–Съдник значи казваш!?! И какъв е тоя съдник? - запита я инспектора.

– Мога да кажа само на другаря Иван, защото восъкът за него се отнася. Ако страничен човек чуе думите, предадени ми чрез восъка, ще бъде завихрен и той в тази съдбовна въртележка.

–А ти, другарко магьоснице смяташ ли, че вече не съм завихрен в тази въртележка? – подхвана ядосано инспектор Стоянов. – Тук вече има две убийства… Разбираш ли?

–Тогава на никой нищо няма да кажа…

–Другарю инспектор… - подхвана Иван с мек умолителен тон –Моля Ви, разрешете да ми каже защо е дошла. В името на разясняване на случая, оставете ни за малко сами …

–Нека така да бъде – изсъска Стоянов и обърна гръб на двамата.

Айше набързо разказа на Иван посланието на восъка, а после археологът й поръча такси, за да се прибере.

Тази нощ лагерът не спа. Някой бе разбил втория склад – този, в който държаха измервателната апаратура. Оттам липсваше една тетрадка и флакон с лабораторен разтвор, използван за анализ на почви, съдържащ соли на талий. Иван бе втрещен от случващото се. Наведе глава и докосна леко восъчната фигурка от  Айше, която бе прибрал  и прошепна:
– Проклятие май няма. Има човек….

На сутринта той отвори един от тефтерите на Свилен, който тайно бе скътал за себе си. Между последните страници, където имаше странни бележки и цифри, откри телефонен номер. Когато го набра разбра, че това е  телефонът на един от местните ключари в Горна Оряховица.

– Вторият ключ… – промълви сам на себе си той. – Значи едва ли е древно проклятие. Може би е план…..

После отиде и разказа набързо на приятеля си Димитър какво е намерил.

–И сега какво…. – каза някак през зъби Димитър, но не доизказа мисълта си.

– Ще разберем ... Почти съм сигурен, че вторият ключ е бил за склада. – започна да размишлява на глас Иван. – А ако разбера повече за този пръстен.. и дали все пак всичко е вярно…
– А как ще го разбереш, Ваньо? Тия събития са отпреди векове... – прошепна Димитър.
–Мисля да разгледам  всички запазени  исторически сведения и архиви, все нещо може  да излезе.

– Само внимавай! Инспектор Стоянов не е случаен човек. Тоя като те подуши, че не си му казал всичко, ще ти вкара дело за укриване на археологическа ценност.

Иван кимна, но в очите му проблесна онази искра на обсебване, която Димитър вече познаваше.
– Истината е по-важна от всичко.

–А ти къде сега държиш кутията с пръстена – попита Димитър и присви очи  в очакване на отговора.

–Закопал съм я под металният шкаф за документацията в   голямата шатра.

–Под шкафа? – очите на Димитър се разшириха. – Там, дето всеки ден идват и вземат какви ли не неща от шатрата….

–Да, на никой няма да му хрумне точно тоя шкаф да мести.

Вечерта Стоянов и двама от помощниците му се отправиха по картата, от тетрадката на Румен, към отбелязаното място.

Нощта беше някак зловеща, тъмна и безлунна. Облаците висяха ниско, а вятърът се промъкваше между руините на старата крепост като шепот на минали векове.                                       

Иван не спеше въпреки късният час. Мъчеха го тежки мисли и реши да излезе пред палатката да изпуши една цигара. Тъкмо щракна запалката, за да се наслади на тютюна, когато забеляза три отдалечаващи се от лагера светлини.

–Ама, че работа! – помисли си той и угаси цигарата.

Влезна в палатката, взе едно малко фенерче и забърза тихо след отдалечаващите се фигури.

Скоро силуетите спряха на северният склон на Ряховец и към тях се присъедини четвърта фигура. Разтовариха всичко, което носеха и започнаха да копаят в  земята. Иван се приближи и не след дълго забеляза как малката групичка с неимоверни усилия измества някаква каменна плоча. След това светлините им изчезнаха. Иван Бълев се приближи още и насочи светлината на фенера си към мястото. До изместената каменна плоча зееше тъмен отвор, а в него се спускаше стълбище, изсечено направо в скалата. Миришеше на влага и на застоял  с векове въздух. Бълев познаваше добре този тежък и сладникав аромат на старо от десетките си разкопки, в които откриваха нечия гробница или подземни помещения. Той преглътна, приглади косата  си и прошепна на себе си:
– Е, Ваньо… тоя път май сам се нахендри…. Но карай до край….

Отиде до отвора, ослуша се… Нищо не се чуваше. Явно тези, които следеше, бяха доста далече, вътре в подземието. Огледа се пак и започна бавно да слиза.
Стараеше да стъпва тихо , за да не го усетят. Коридорът беше тесен и нисък, иззидан от огромни, грубо дялани блокове. На места личаха следи от факли и  черен дим, натаен по стените.
След около петдесет метра излезе в по-широко помещение с три разклонения Там, върху стената, висеше изсъхнало платно, като вид гоблен, почти разпадащо се от времето. В средата  му, едва личеше, избледнял  символ – златен пръстен, пронизан от меч. Под гоблена, до стената, имаше каменен саркофаг. На капака му- издълбани букви на старобългарски: 

„Тук почива Ратимир, пазител и съдник на твърдината.“

Сърцето на Иван се сви.
– Р… – прошепна той. – Ратимир… охранителят от оная хроника, която бях чел преди време. В нея бяха описани и подземни коридори, които свързвали тогавашната българска столица Царевец с крепостта Ряховец.

Тъкмо се бе замислил над нещата, които бе чел и чу шум от едно от разклоненията. Докато се опитваше да се прикрие някъде, стъпките отекнаха зад гърба му. Обърна се рязко, фенерът му проблесна в тъмното и освети лице.
Инспектор Стоянов стоеше в края на коридора, държейки пистолет.
– Знаех си, че ще дойдеш тук, другарю Бълев. – каза спокойно Стоянов.                                                                                               

До него излезе още един човек , когото Иван не познаваше. Това бе патологът д-р Велинов.
Очите на доктора светеха странно, сякаш в тях гореше лудост. В ръката си държеше кутия, същата бронзова с   пръстена „Съдник“.

–Вие… вие сте взели пръстена! – извика Иван.
– Аз ще го върна там, където принадлежи – отвърна Велинов, – на кръвта, от която е произлязъл.

–Явно Димитър ме е предал и ви е казал къде крия пръстена. Предполагам, че той е и главният виновник за убийствата.

–Много неща вече ми се изясниха, другарю Бълев! – намеси се инспектора. Жертвите и те са били замесени в играта  за тоя пръстен….

–Разбирам! – каза археолога.

–Твоят приятел, Иване играе за мен.- намеси се доктора. -  Та как няма да играе,  моята дъщеря от  две години  е негова съпруга… Нали се сещаш вече - каза ехидно патолога и избухна в смях.

Стоянов го погледна остро.
– Достатъчно, докторе. Ще дойдете с мен в управлението- каза инспектора и посегна да вземе кутията.
– Не, инспекторе. – отвърна Велинов. – Вие не разбирате. Аз съм пра пра…пра правнук и наследник  на Ратимир. В жилите ми тече неговата кръв, а пръстенът е моето наследство.

Иван отстъпи крачка назад и с треперещ глас каза:
– Ратимир е убил брат си и жена си, предал е крепостта Ряховец. С тези си постъпки наистина е проклел себе си и пръстена. Това ли е наследството, което искаш?

–Не проклятие, а сила ! – изкрещя патологът. – Силата да съдиш. Да решаваш кой е достоен и кой не!

Тогава Стоянов направи крачка напред, обърна се и насочи пистолета  към патолога.
– Оставете кутията, докторе. Това, освен че е веществено доказателство е и археологична находка!
– Не! – извика той и отвори капака. Извади от вътре пръстена, а камъкът му проблясваше  в червено, сякаш  дишаше. Надяна го на показалеца си и започна зловещо да се смее.

 –И сега какво ?- запита го Стоянов- Нали щяхме да си сътрудничим ?

–Е, сътрудничихме си, но до тук. Сега аз отивам да прибера златният конник на Ряховец - каза Велинов и отново избухна в смях.

–Никъде няма да ходиш, ще дойдеш… – не успя да се доизкаже инспектора, защото някой зад гърба му скочи и изби пистолета от ръката му. Това беше Димитър, който през цялото време бе следвал тихо археолога Иван Бълев. С пистолет в ръка той направи жест към Стоянов и хората му, да се отдръпнат. После взе падналото от Стоянов оръжие и го подаде на патолога.

–Хайде, Митко идваш с мен да приберем „Златният конник“.

Главният археолог бе чел  легендата, как всички златни монети от Ряховец били претопени в Златен конник, който бил скрит в тайни подземия, за да не попаднат в ръцете на османските нашественици. Осен пазител на столичният град ,  крепостта Ряховец е била и монетарница.

Двамата заговорници изведоха всички навън, вързаха ги и им  взеха  фенерите,  за да не могат на мига да ги последват, ако успеят да се развържат … Влязоха отново в подземията, следвайки една карта, която патолога измъкна от раницата си.

–И  сега какво...? -  попита Димитър -Как ще се измъкнем от създалата се ситуация.

–Според картата в подземията имат още няколко входа. Единият от тях е към Търново, близо до река Янтра. А аз съм се уговорил с турски авантюристи да ни помогнат да избягаме зад граница.

Не след дълго  инспектора успя да разхлаби възела, с който бе вързан.Иван издърпа към него въжето и след минута всички бяха освободени. Точно в тоя момент от тъмната галерия се чу силен грохот и  всички усетиха прах, който ги заля.
Стоянов се изправи бавно, пребледнял.
– Какво, по дяволите, беше това…
– Срутване... Съдът на Ратимир – прошепна Иван. – И май още работи.

На следващия ден отвора към подземието бе запечатан. Милицията състави протокол, но никой не посмя да разкаже, та да  се запише цяла истината. В доклада на Стоянов фигурираше  само, че доктор Стефан Велинов и Димитър Узунов  са станали жертва на инцидент от свличане на каменен свод, при което са загинали. А за убийствата в лагера бе посочен Димитър.

Иван напусна лагера няколко дни по-късно. Носеше със себе си само една рисунка, която беше направил по памет на гоблена с меча и пръстена. Вървейки пеша от Ряховец към града се сети за част от думите на Айше:

„Когато пръстенът се върне при земята, твърдината ще заспи. Но щом се наруши покоят, Съдникът пак ще  възкръсне.“

Иван погледна към далечния хълм на Ряховец, обвит в мъгла, и тихо прошепна:
– Нека спи… този път завинаги !